— Според моя информатор той е човекът, поръчал убийството.

— Ще проверя в нашите архиви дали нямаме нещо за него. Значи още един бивш рицар на плаща и кинжала, така ли? Колко такива пазители на родината тръгнаха по лошия път? — зададе си риторичен въпрос ченгето от Санкт Петербург.

— Доста — съгласи се колегата му от Москва и се намръщи.

— А този Овсеенко да не би и той да е бил от КГБ?

— Да, казват, че отговарял за Школата на врабчетата.

Като чу това, Устинов се засмя.

— О, сводник, обучен от държавата. Страхотно. А момичетата бива ли си ги?

— Много — потвърди Провалов. — Обаче не са по джоба ни.

— Истинският мъж не трябва да плаща за такива работи, Олег Григориевич — увери ченгето от Санкт Петербург московския си колега.

— Така си е, приятелю. Поне докато не мине известно време — добави Провалов.

— Точно така! — В слушалката се чу смях. — Обади ми се, ако научиш нещо.

— Добре, ще ти изпратя по факса бележките си по случая.

— Чудесно. Аз също ще ти изпратя информацията, с която разполагам — обеща Устинов.

Има нещо, което свързва всички следователи по света, разследващи убийства. Никоя страна не санкционира неофициалните разговори, отнасящи се до човешкия живот. Само държавите запазват това право за себе си.

В продължение на няколко минути Провалов записа в невзрачния си кабинет резултатите от водения разговор. Беше твърде късно да се обажда на ФСС да накарат онези от армейския архив да побързат. Това ще бъде първото нещо, което ще направя сутринта, обеща си той. Стана време да си върви. Взе палтото си от закачалката до бюрото и излезе навън, където беше паркирана служебната му кола. С нея отиде до един ъгъл близо до американското посолство, където се намираше бар „Борис Годунов“ — приятно и топло местенце. Не минаха и пет минути, откакто беше дошъл, и една приятелска ръка докосна рамото му.

— Здравей, Мишка — каза Провалов, без да се обърне.

— Знаеш ли, Олег, хубаво е човек да разбере, че руските ченгета приличат на американските.

— В Ню Йорк същото ли е?

— Ами да — потвърди Рейли. — След като цял ден си гонил лошите момчета, какво по-хубаво от това да обърнеш няколко чашки в компанията на приятели? — Агентът от ФБР махна на келнера да му донесе обичайното питие — водка със сода. — Освен това на такива места се върши и истинска работа. Има ли някакво ново развитие по случая със сводника?

— Да, двамата, които са го убили, изглежда, са били убити на свой ред в Санкт Петербург. — Провалов гаврътна остатъка от водката в чашата си, разказа подробностите на американеца и завърши с думите: — Какво мислиш за тази работа?

— Или е отмъщение, или презастраховане, приятел. Имал съм подобни случаи у дома.

— Презастраховане?

— Да, и в Ню Йорк съм се натъквал на такава практика. Мафията видя сметката на Джон Гало. Направи го открито. Искаха убийството да бъде показно, затова наеха един черен разбойник да свърши работата, но после нещастникът беше застрелян само на петнадесет метра по-нататък. Това се казва презастраховане, Олег. Така няма начин покойникът да разкаже на някого кой е направил поръчката. Вторият стрелец просто си замина и никога не можахме да се доберем до него. Може да е било и убийство за отмъщение. Онзи, който им е платил да свършат работата, ги е ликвидирал за това, че са сбъркали обекта. Който плаща, той поръчва музиката, приятел.

— Как му казвахте на това, „преплитане на интереси“?

Рейли кимна.

— Точно така му викаме. Е, така поне ще имаш допълнителни нишки за проследяване. Може твоите стрелци да са говорили пред някого. Може дори да са си водили дневник. — То е като да хвърлиш камък в локва, помисли си Рейли. В случай като този кръговете от вълните стават все по-широки. Това не е доброто битово убийство, при което някой затрива жена си за това, че хойка с чужди мъже или не е успяла да му приготви вечерята навреме, а после си признава и се скъсва от рев, че го е сторил. Още повече, че в конкретния случай престъплението беше извършено с много гръм и трясък, а такива обикновено биват разкрити, защото хората ги коментират и някои от тях може да знаят неща, които биха ти свършили работа. Просто трябва да ги срещнеш на улицата, да тропаш по врати и да изтъркаш доста подметки, докато се добереш до това, което ти трябва. Руските ченгета не бяха тъпи. Липсваше им подготовката, която имаше Рейли, но въпреки това те притежаваха полицейски инстинкти и ако човек следва съответните процедури, ще разнищи случая, защото другата страна не беше кой знае колко умна. Умните не нарушаваха закона по такъв драстичен начин. Не, идеалното престъпление беше това, което си оставаше неразкрито, жертвата ненамерена, откраднатите пари неоткриваеми поради лошо счетоводство и шпионинът неразобличен. След като веднъж знаеш, че е било извършено престъпление, вече имаш отправна точка и цялата работа заприличва на разплитане на пуловер. Няма много неща, които да държат преждата, ако упорито я разплиташ.

— Кажи ми, Миша, твоите противници от мафията биваше ли ги? — попита Провалов, след като отпи втората чаша водка.

Рейли направи същото.

— Не е както във филмите, Олег, като изключим дребните риби. Те са евтини наемници. Не са образовани. Някои от тях са доста тъпи. Някога не говореха заради омертата — закона на мълчанието. Имам предвид, че поемаха вината и не желаеха да сътрудничат. Но с времето това се промени. Хората от прародината им постепенно измряха, новото поколение е по-мекушаво, а и ние станахме по-твърди. Много по-лесно е да ти лепнат три години в пандиза, отколкото десет, а на всичкото отгоре да ти разтурят организацията. Престанаха да се грижат за семействата, докато бащата е в дранголника, а това се отрази зле на техния морал. Започнаха да говорят. Нашата ефикасност също се подобри благодарение на електронното следене — сега му викат „специални операции“, а в миналото „черната работа“, т.е. вършехме някои неща без прокурорска заповед. Имам предвид времето през 60-те години, когато никой дон на мафията не можеше да се изпикае, без да разберем какъв цвят има пикнята му.

— А те не ви ли го връщаха?

— Искаш да кажеш да се бъзикат с нас ли? Да си отмъстят на федерален агент? — Самата мисъл го накара да се усмихне. — Олег, никой не е дръзвал да се бъзика с ФБР. И по онова време, а до известна степен и сега на нас се гледа като на дясната ръка на Господ. И ако някой си позволи такова нещо, могат да му се случат доста неприятни работи. Истината е, че никога не сме прибягвали чак до такива мерки, но лошите момчета знаят, че би могло да се случи. Е, понякога не играем съвсем по правилата, но все пак гледаме да не нарушаваме законите, поне на мен не ми е известно такова нещо. Обаче ако предупредиш някой разбойник, че за него може да има сериозни последици, в повечето случаи той ще погледне сериозно на това.

— Тук не е така. Още не се отнасят към нас с подобно уважение.

— В такъв случай трябва да си го създадете, Олег. — Беше лесно да се каже, но Рейли знаеше, че трудно може да се постигне.

Трябваше ли местните ченгета да нарушават правилата от време на време, за да научат разбойниците на уважение? Тези неща са част от американската история, помисли си Рейли. Градските шерифи като Уайът Ърп, Бат Мастърсън и Дивият Бил Хикок, Лоун Улф Гонзалес от тексаските рейнджъри, Бил Тилмън и Били Трийпърсънс от американската полиция бяха ченгета, които навремето внушаваха респект само с появата си на улицата. Руснаците нямат подобни легендарни блюстители на закона. Може би имаха нужда от някой такъв. Това беше част от наследството на всяко американско ченге. Само от гледането на уестърни по телевизията и филми американските граждани бяха се научили да очакват, че нарушаването на законите може да докара някой такъв човек в живота им, а това нямаше да им е от полза. ФБР беше израснало в период на засилена престъпност по време на Голямата депресия и беше усъвършенствало традициите на Запада с модерни технологии и методи, за да създаде свой митичен образ като институция. За да стане това, трябваше да бъдат осъдени много престъпници и някои дори да бъдат убити на улицата. В Америка се ширеше убеждението, че ченгетата са героични фигури, които не само следят за спазването на законите, но