местните жени той беше просто още един японец. Така професионалните му умения пречеха на сексуалния му живот, а това според агента не беше никак честно. Той беше възпитан като повечето американци с филмите за агент 007 и многобройните му завоевания — Господин Цуни-гуни Бум-бум, както беше известен на Карибите. Номури дори не беше стрелял с пистолет от времето във Фермата — школата на ЦРУ близо до Йорктаун, щата Вирджиния, а и там не можеше да се похвали с кой знае какви постижения.

Но в този случай се откриваха възможности, разсъждаваше агентът, без да променя каменното изражение на лицето си. В ръководството никъде не се казваше нещо против сексуалните връзки по време на работа. Би било в разрез с морала в Управлението, помисли си той. Истории за подобни завоевания бяха честа тема на разговор при редките сбирки на действащи разузнавачи, които ЦРУ организираше от време на време във Фермата, за да могат агентите да обменят опит за използваните от тях похвати. Разговорите на чаша бира след заниманията често вземаха такава насока. Откакто беше пристигнал в Пекин, сексуалният живот на Чет Номури се изчерпваше с разглеждане на порнографските сайтове на Интернет. По една или друга причина азиатската култура даваше голямо разнообразие в това отношение и макар Номури да не се чувстваше особено горд от този си навик, сексуалните му желания се нуждаеха от някакъв отдушник.

С малки корекции Мин може да бъде красива, помисли си Номури. Първо трябваше да си пусне дълга коса. После, може би, да сложи по-хубави рамки на очилата си. Тези, които носеше, не бяха по- привлекателни от претопена бодлива тел. След това и малко грим. Номури не знаеше точно какъв — не беше експерт в тези неща, — но кожата й приличаше на слонова кост и едно леко подсилване с помощта на химията щеше да я направи по-привлекателна. Обаче тук, като изключим артистите на сцената (техният грим беше толкова дискретен, колкото неоновите реклами в Лас Вегас), грижата за лицето се изчерпваше с миенето му сутрин. Има нещо в очите й, реши той. Бяха живи и… умни. В тях имаше живот, или по-скоро зад тях, но това беше добър признак. Дори фигурата й може би не беше лоша, но беше трудно да се каже при това облекло.

— Новата компютърна система работи добре, нали? — попита той, след като отпи глътка зелен чай.

— Приказна е — отвърна тя почти възторжено. — Изписва много хубаво буквите и те излизат чудесно на лазерния принтер като на ръководство по краснопис.

— Какво е мнението на вашия министър?

— О, много е доволен. Сега работата върви по-бързо и това му харесва — увери го тя.

— Дали е достатъчно доволен, за да направи поръчка? — попита Номури, връщайки се пак към прикритието си на бизнесмен.

— За това ще трябва да попитам шефа на административния отдел, обаче мисля, че ще останете доволен от отговора.

От „Нипон електрик“ ще се зарадват — помисли си агентът и отново се запита колко ли пари ще изкара на фирмата, под чието прикритие работеше. Неговият шеф в Токио щеше да се шашне, ако знаеше за кого в действителност работи Номури, но шпионинът беше изкарал всичките си повишения във фирмата благодарение на личните си заслуги, като междувременно работеше извънредно за истинската си родина. Това, че основната му работа и тази за прикритие се допълваха така чудесно, беше щастлива случайност, каза си той. Помогна му и фактът, че беше израснал в дом, в който държаха много на традициите и затова говореше два родни езика… Нещо повече, дължеше изостреното си чувство за дълг повече на страната, в която се беше родил, отколкото на традициите в потомствената си родина. Вероятно го беше придобил, гледайки портрета на дядо си с емблемата на пехотинец върху подложката от синьо кадифе на гърдите му, заобиколена от лентички и медали — награди за проявена храброст: Бронзовата звезда за бойни заслуги, президентската грамота за отличила се бойна част, както и отличията, спечелени като свързочник в 442 боен полк по време на кампанията в Италия и в Южна Франция. Пренебрегван от Америка, неговият дядо беше спечелил гражданските си права по най-добрия и убедителен начин, преди да се завърне у дома към бизнеса си с пейзажи, благодарение на който беше дал образование на синовете и внуците си и беше вдъхнал на един от тях чувство за дълг към родината. Освен това тази работа допадаше на Номури.

В момента, каза си той, като се вглеждаше в черните очи на Мин, и двамата се питаме какво ли мислим един за друг. Тя имаше две симпатични трапчинки отстрани на устата и много приятна усмивка за лице, което не представляваше нищо особено.

— Това е толкова очарователна страна — каза той. — Между другото, английският ви е много добър. — Наистина беше добър. Неговият китайски се нуждаеше от доста помощ, а човек не прелъстява жени с размахване на ръце.

— Благодаря ви, уча много упорито — каза тя доволна от комплимента.

— Какви книги четете? — попита той и също се усмихна.

— Романи. От Даниел Стийл, Джудит Кранц. Америка предлага на жените много повече възможности, отколкото имаме тук.

— Америка е интересна страна, но там хаосът е голям — отбеляза Номури. — Тук поне всеки си знае мястото.

— Да — съгласи се тя. — Така човек се чувства по-сигурен, но понякога му идва прекалено много. Дори на птичката в клетката й се иска да разпери криле.

— Ще ви кажа едно нещо, което не ми харесва тук.

— Какво е то? — попита Мин, без да се засегне, а за Номури това беше добър признак. Може би трябваше да си купи някой роман на Стийл и да види какво й харесва.

— Трябва да се обличате по-разнообразно. Дрехите ви не ви разкрасяват. Жените трябва да се обличат по-атрактивно. В Япония има голямо разнообразие в облеклото. Можеш да се обличаш по азиатската или по западната мода според желанията си.

Тя дяволито се засмя.

— Най ми допада бельото. Сигурно прилепва плътно до кожата. Тази мисъл не е съвсем в духа на социализма — каза тя и остави чашата си.

Келнерът се приближи и със съгласието на Номури тя поръча мао тай, силно местно питие. Сервитьорът се върна бързо с две мажи порцеланови чашки и бутилка, от която внимателно им наля. Агентът от ЦРУ едва си пое дъх след първата глътка. Тя изгори гърлото му, но стопли стомаха. Той видя как кожата на Мин поруменя от питието. За миг му се стори, че една врата се отвори и пак се затвори… Вероятно водеше в правилната посока.

— Не може всичко да бъде в духа на социализма — каза Номури и отпи още една малка глътка. — Този ресторант е частен, нали?

— Да. А и храната е по-хубава от тази, която аз готвя. Не ме бива много в готварското изкуство.

— Наистина ли? Тогава може би ще ми позволите да ви сготвя нещо някой път — предложи Чет.

— О?

— Разбира се — той се усмихна. — Мога да готвя американски ястия, а и имам възможност да пазарувам от специален магазин, където да си набавя нужните продукти. Макар че те едва ли ще са много добри, след като са пътували до тук толкова дълго. Въпреки това са много по-добри от боклуците, които ви предлагат по тукашните пазари. — Вероятно тя никога не беше вечеряла с пържола. Дали от ЦРУ ще му признаят разходите за няколко бифтека, запита се Номури. Вероятно, да. Счетоводителите в Ленгли не контролираха много стриктно оперативните агенти.

— Наистина ли?

— Да. Има някои преимущества в това да си чуждестранен варварин — каза той с лукава усмивка.

Последва още по-силно кискане, което според Номури беше тъкмо на място. Да, каза си той и отпи предпазливо от ракетното гориво. Току-що му беше казала какво й се иска да облече. В това имаше логика, като се имат предвид тукашните нрави. Освен че беше удобно, щеше да бъде и твърде дискретно.

— И така, какво друго ще ми разкажете за себе си?

— Няма много за разказване. Работата ми не съответства на образованието ми, но е престижна… по политически причини. Аз съм високообразована секретарка. Работодателят ми… всъщност, технически погледнато, аз работя за държавата, както повечето от нас, но на практика се трудя за моя министър, като в частния сектор, и той ми плаща от джоба си. — Тя сви рамене. — Предполагам, че винаги е било така. Виждам и чувам интересни неща.

Няма да я питам сега какви са те — каза си Номури. По-късно, със сигурност, но не сега.

— При мен е същото, индустриални тайни и т.н. Пфу! — каза презрително той. — Предпочитам да