оставям тези неща в службата. Не, Мин, разкажи ми за себе си.
— И тук няма много за разказване. На двадесет и четири години съм. Образована. Предполагам, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Знаете какво става с много от тукашните момичетата още като се родят…
Номури кимна.
— Чувал съм тези истории. Те са твърде неприятни.
Неприятни не беше най-точната дума. Не бяха редки случаите, когато бащата на новороденото момиче го хвърляше в някой кладенец, надявайки се, че при следващия опит жена му ще роди момче. По едно бебе за семейство беше правило почти със силата на закон в КНР, а както повечето закони в една комунистическа държава и този се прилагаше безмилостно. Често пъти разрешаваха на майката да износи плода, но в момента на раждането, точно когато главата се покажеше, асистиращият лекар или медицинската сестра вземаше спринцовка, пълна с формалдехид, забиваше я в още меката главичка на новороденото и натискаше буталото, лишавайки го от живот още в мига на започването му. Правителството на КНР не афишираше подобна практика като своя политика, но независимо от това тя беше точно такава. Едната сестра на Номури беше лекарка — акушер-гинеколог, завършила медицинския факултет на университета в Лос Анджелис, и той знаеше, че сестра му по-скоро сама би погълнала отрова, отколкото да извърши такова варварство, или пък би застреляла този, който би я накарал да го извърши. И въпреки това някои излишни момичета все пак се раждаха по необясним начин. Често пъти те биваха изоставяни от родителите им и давани за осиновяване главно на западняци, защото самите китайци нямаха нужда от тях. Ако такива неща се извършваха спрямо евреи, щяха да бъдат заклеймени като геноцид, но китайците бяха прекалено много. Подобни крайни мерки в други случаи биха довели до унищожението на една раса, но тук ги наричаха контрол върху раждаемостта.
— След време в Китай отново ще признаят цената на жените, Мин. Сигурен съм в това.
— Дано да е така — каза тя. — А как се отнасят с жените в Япония?
Номури се засмя.
— По-правилно би било да се зададе въпросът дали те се отнасят добре с нас и дали ние се отнасяме добре с тях!
— Така ли?
— Ами, да. Майка ми командваше в къщи до самата си смърт.
— Интересно. Религиозен ли сте?
Защо ли ми зададе този въпрос, озадачи се Чет.
— Винаги съм се колебал между шинтоизма и зен будизма — призна си той. Беше кръстен в методистка църква, но още преди много години беше скъсал с нея. В Япония беше проучвал местните религии само за да се ориентира и да може да се приспособи по-добре, но въпреки че беше научил доста за тях, никоя не беше допаднала много на американското му възпитание. — А ти?
— По едно време се интересувах от сектата „Фалунгун“, но не беше сериозно. Имах приятел, който се увлече много в тази работа. Сега е в затвора.
— Колко жалко — каза съчувствено Номури, като се питаше до каква степен са били близки.
Комунизмът си оставаше една ревнива система спрямо вярванията на хората и не търпеше никаква конкуренция в това отношение. Сега баптистите бяха станали новата религиозна мода, като че ли изникнала изпод земята. Според него началото й беше сложено от Интернет, в който американските християни, особено баптистите и мормоните, бяха вложили много средства. Така че Джери Фолуел започваше да завоюва тук известни религиозни и идеологически позиции. Интересно, а може би не чак толкова. Проблемът с марксизма-ленинизма, както и с маоизма, изглежда, се състоеше в това, че макар и усъвършенстван като идеологически модел, на него му липсва нещо, за което копнее човешката душа. Обаче такива неща не се харесваха много на комунистическите главатари. Групата „Фалунгун“ дори не изповядваше религия, не и според разбиранията на Номури, но по някаква причина, която той не можеше да си обясни, тя плашеше управляващите в КНР толкова много, че те започнаха да я преследват като истинско контрареволюционно политическо движение. Беше чул, че осъдените лидери на сектата са подложени на тежък физически труд в местните затвори. Не беше много трудно да си представи човек какво означава това в тази страна. Тук, където цената на човешкия живот далеч не се ценеше толкова, колкото там, където се беше родил, са били измислени едни от най-жестоките мъчения в света, припомни си Чет. Китай беше древна страна с древна култура, но в много отношения тези хора можеха да бъдат наречени клингони на човешката раса6, чиито морални ценности бяха така отдалечени от тези, в които бе възпитан Честър Номури.
— Да си кажа право, не съм голям специалист по религиозните убеждения.
— Убеждения? — учуди се Мин.
— Вярвания — поправи се агентът от ЦРУ. — А има ли в живота ти някой мъж? Може би годеник?
Тя въздъхна.
— Не, и то от доста време.
— Така ли? Това ме изненадва — забеляза със заучена галантност Номури.
— Предполагам, че ние сме различни от Япония — каза с лека тъга Мин.
Номури взе бутилката и наля още малко мао тай и на двамата.
— В такъв случай — каза той с усмивка — предлагам да пием за нашето приятелство.
— Благодаря ти, Номури сан.
— За мен беше удоволствие, другарко Мин. — Той се запита колко ли време ще трае това. Вероятно нямаше да бъде дълго. След това започваше истинската работа.
7.
Разплитане на нишките
Това беше едно от съвпаденията в полицейската работа по целия свят. Провалов се обади в Управлението на милицията и тъй като разследваше убийство, трябваше да разговаря с един капитан, началник на съответния отдел в Санкт Петербург. Когато спомена, че издирва бивши войници от Спецназ, капитанът се спомни, че на сутрешното съвещание двама от неговите хора бяха докладвали за два трупа с татуировки на Спецназ, а това беше достатъчно, за да го накара да удължи разговора.
— За случая с гранатомета в Москва ли става дума? — попита Евгений Петрович Устинов. — И кой е убитият?
— Главният обект, изглежда, е бил Григорий Филипович Овсеенко, който се е занимавал със сводничество — обясни на колегата си от север Провалов. — Убити са също шофьорът му и едно от момичетата, но изглежда, че те не са от съществено значение.
— Значи, според вашите източници извършителите са били ветерани от Спецназ?
— Точно така. Скоро след това са отпътували със самолет за Санкт Петербург.
— Разбирам. Вчера извадихме от водите на Нева труповете на мъже с подобно описание. И двамата към четиридесетгодишни. Застреляни са били с куршум в тила.
— Така ли?
— Да. Имаме пръстови отпечатъци и от двете тела. Чакам справката от армейския архив, за да ги сравним. Но няма да стане много бързо.
— Ще видя какво мога да направя по въпроса, Евгений Петрович. Работата е там, че на мястото на убийството се е намирал и Сергей Николаич Головко. Не сме сигурни дали той не е бил истинската мишена.
— Това би било твърде дръзка постъпка — отбеляза хладно Устинов. — Може би вашите приятели от площад „Дзержински“ ще могат да накарат онези тъпанари от армейския архив да се поразмърдат.
— Ще им се обадя и ще видя какво мога да направя — обеща Провалов.
— Добре, нещо друго?
— Има още едно име: Суворов, Клементий Иванич, за когото се твърди, че е бивш офицер от КГБ, но това е всичко, което знам за момента. На вас името говори ли ви нещо? — Стори му се, че чува как събеседникът му поклаща отрицателно глава.
— Не, никога не ми е попадало — отвърна старшият детектив, докато си го записваше. — В каква връзка?