— Социалното осигуряване.

Райън се поотпусна.

— Прочетох някои неща по въпроса. Третата крепост на американския политически живот. Докоснеш ли я и си мъртъв.

През следващия половин час те обсъждаха какво не е наред в тази сфера и защо, както и безотговорността на Конгреса. Накрая Джак се облегна в креслото и въздъхна.

— Защо не се научат да се отнасят с по-голяма отговорност към тези неща, Арни?

— А защо им е да се учат — попита Арни с многозначителната усмивка на човек, врял и кипял в политическия живот на Вашингтон. — Те са избрани. Вече са го разбрали! Как иначе щяха да бъдат тук?

— Как можах да се набутам в това проклето място? — зададе си риторично въпрос президентът.

— Защото съзнанието ти те подтикна към това и ти реши да направиш нещо добро за страната си, тъпанар такъв, ето защо.

— А защо ти си единственият човек, който ми говори по този начин?

— Освен вицепрезидента ли? Защото аз съм твой учител. Да се върнем на днешния урок. Тази година можем да не закачаме социалното осигуряване. То е в достатъчно добра финансова форма поне за през следващите седем до девет години, без да е нужна някаква намеса, а това означава, че ти можеш да го оставиш на онзи след теб да се оправя…

— Това не е етично, Арни — озъби се Райън.

— Вярно — съгласи се шефът на президентската канцелария, — но е добър политически ход за един президент. Нарича се „да не дразним спящите кучета“.

— Не се постъпва така, ако знаеш, че след като те се събудят, ще прегризат гърлото на детето ти.

— Джак, ама ти наистина трябва да си крал. От теб ще излезе добър коронован глава — каза искрено възхитен Ван Дам.

— Никой не може да се справи с толкова много власт.

— Знам: властта развращава, а абсолютната власт развращава още повече. Така говореше един съветник на твоите предшественици.

— И не го ли обесиха това копеле за тези думи?

— Трябва да поработим върху чувството ти за хумор, господин президент. — Беше казано на шега.

— Най-опасното на тази работа е, че аз наистина виждам смешната й страна. Както и да е, казах на Джордж Уинстън да започне тихомълком едно проучване какво можем да направим за социалното осигуряване. Като казвам тихомълком, имам предвид, че тази работа трябва да се пази в тайна, все едно че такова нещо изобщо не съществува.

— Джак, ако имаш някакви недостатъци като президент, това е един от тях. Прекалено си потаен.

— Но ако направиш открито нещо подобно, ще те засипят с некомпетентни критики, преди да си успял да постигнеш каквото и да било, а пресата ще започне да те дърпа за опашката и да иска информация, с която ти още не разполагаш. Тогава те ще си направят собствено проучване, ще се обърнат към някой специалист, който ще им напълни главите с тъпотии и това ще бъде отговорът.

— Започваш да се учиш — отсъди Арни. — В този град нещата стават точно така.

— Но това не е моето определение за добре свършена работа.

— Това е Вашингтон, градът на правителството. Тук нищо не работи ефикасно. Ако правителството наистина започне да си върши работата както трябва, средният гражданин ще се побърка от страх.

— А какво ще кажеш, ако взема да си подам оставката от тази шибана работа? — попита Джак с поглед, отправен към тавана. — Щом като не мога да се оправя с тази каша, защо, по дяволите, съм тук?

— Ти си тук, защото някакъв пилот на японски „Боинг“-747 преди петнадесет месеца беше решил да стовари самолета си върху сградата на Конгреса.

— Предполагам, че е заради това, но се чувствам като измамник.

— Според моите разбирания, ти си такъв, Джак.

— Не са ли малко старомодни разбиранията ти?

— Дори когато Боб Фаулър стана президент, Джак, дори и той не се опита достатъчно твърдо да играе честно играта. Боб също беше повлиян от системата. Ти още не си и това харесвам у теб. И което е по- важно, то се харесва на обикновените граждани. Те може да не са съгласни с някои твои възгледи, но всички знаят, че полагаш големи усилия и че не си корумпиран. А ти наистина не си. Сега да се върнем пак на социалното осигуряване.

— Казах на Конгреса да съставят малка група, която да се закълне, че няма да разгласява нищо, и да направи препоръки, като няколко или поне една да не идват от Конгреса.

— Кой я оглавява?

— Марк Грант. Той е помощник на Джордж.

Шефът на президентската канцелария се замисли за момент.

— Добре е, че си решил да държиш нещата в тайна. Онези от Конгреса не го обичат много. Правиш се на прекалено голям умник.

— А те какви са? — попита Фехтовачът.

— Ти си един наивник, Джак. Успя наполовина с това, че се наложи да бъдат избрани хора, които не са политици. Много от тях са най-обикновени граждани, но това, с което не можеш да се пребориш, са изкушенията, които предлага на човека избирането му на някакъв държавен пост. Тук парите не са от най- важно значение. По-важното е перченето. Много хора искат да се отнасят с тях като към средновековни принцове. Прекалено много са онези, които биха искали да наложат волята си над останалия свят. Хората, които бяха там, онези, които пилотът изпържи, както си седяха в столовете, в началото също бяха порядъчни, но характерът на тази работа е да те изкушава и да те оплете в мрежата си. Грешката, която ти направи, беше, че им позволи да запазят щабовете си. Често казано, според мен проблемът идва повече от тях, отколкото от техните началници. Когато непрекъснато имаш около себе си десетина души и повече, които да ти повтарят колко си велик, рано или късно започваш да вярваш в тези глупости.

— Ти също не трябва да ми говориш подобни неща.

— В никакъв случай — увери го Арни и стана да си върви. — Нека министърът на финансите да ме държи в течение по онзи въпрос за социалното осигуряване.

— Да не вземеш да се раздрънкаш — предупреди го Райън.

— Аз да се раздрънкам? — възмути се Ван Дам, разпервайки ръце, а лицето му доби най-невинно изражение.

— Да, Арни, ти. — Когато вратата се затвори, президентът си помисли колко добър шпионин би излязъл от Арни. Той лъжеше невъзмутимо като свещеник, при когото хората отиват да се изповядват, а същевременно главата му беше пълна с най-противоречиви мисли. Приличаше на добър цирков жонгльор, който никога не падаше на земята. Райън беше сегашният президент, но един член на бившата администрация, на когото не можа да намери заместник, беше шефът на президентската канцелария на предшественика му Боб Фаулър, което беше станало чрез посредничеството на Роджър Дърлинг.

И все пак той се запита до каква степен този служител успяваше да го манипулира? Истината беше, че не можеше да си отговори на този въпрос, а това му се стори обезпокоително. Той имаше доверие в Арни, но му се доверяваше, защото се налагаше. Джак не знаеше какво би правил без него… Обаче добре ли беше това?

Вероятно не — призна си той, докато преглеждаше разписанието на срещите си за деня. Никоя не беше тук, в Овалния кабинет. Арни беше едно от нещата, които най-много не му харесваха в тази работа, но той беше изключително честен, извънредно трудолюбив и напълно предан държавен служител…

… като всички останали във Вашингтон, окръг Колумбия — добави цинично Райън.

Москва е с осем часа напред от Вашингтон, а това е доста досадно за дипломатите, които или реагират с един ден закъснение, или не са съвсем в синхрон с биологичния си часовник, което им пречи да си вършат добре работата. Това беше повече проблем за руснаците, защото между пет и шест часа следобед повечето