— Добре, каква е програмата за днес?

Разписанието с „деловите“ ангажименти беше вече на бюрото му. Андреа Прайс О’Дей го запознаваше с него всяка сутрин след доклада на съветника по въпросите на националната сигурност Бен Гудли.

— До обяд няма нищо необичайно. В 13,30 часа среща с делегация на Националната търговска палата, а в 15,00 часа с хокеистите от отбора на „Червените криле“ от Детройт, който тази година спечели купата „Стенли“. Обща снимка с тях, досадници от телевизията и разни такива неща. Ще трае около двадесет минути.

— Ще трябва да възложа тази работа на Ед Фоли. Той е луд по хокея.

— Сър, той е почитател на отбора на „Шапките“, а „Червените криле“ ги размазаха на финала с четири на нула. Директорът Фоли може да се засегне — отбеляза с усмивка Прайс О’Дей.

— Права си. Но миналата година осигурихме екипи за отбора на сина му, нали помниш?

— Да, сър.

— Хокеят е хубава игра. Може би ще мога да отида да погледам един-два мача. Дали ще е трудно да се уреди?

— Не, сър. Имаме постоянни споразумения с всички местни спортни съоръжения. На стадиона „Кемдън ярдс“ дори имат специална ложа за нас. Помогнаха ни в планирането на конструкцията й, за да бъде съобразена с мерките за безопасност.

Райън изсумтя.

— Да, непрекъснато трябва да помня, че всички искат да ме видят мъртъв.

— Това е мое задължение, а не ваше — напомни му Прайс О’Дей.

— С изключение на случаите, когато не ми позволяваш да ходя на пазар и на кино. — Райън, пък и семейството му все още не можеха да свикнат напълно с ограниченията, които им налагаше животът на президента на Съединените щати.

Това беше особено трудно за Сали, която вече беше започнала да ходи на срещи (баща й го понесе тежко). Беше трудна работа да отиваш на среща с пилотна кола отпред, която да следваш във втората кола, шофирана понякога от самия млад господин, или пък в официална кола с шофьор и още един въоръжен агент на предната седалка, когато гаджето не караше, а колата беше пълна с какви ли не оръжия. Тогава въпросният млад господин ставаше по-сдържан, но Брайън не смееше да си признае, че това го устройва, защото имаше опасност тя да не му говори цяла седмица. Главната й телохранителка Уенди Мерит беше не само способен агент от службата за охрана, но и нещо като незаменима по-голяма сестра. Поне две съботи месечно те ходеха да пазаруват при ограничени мерки за сигурност, които всъщност изобщо не бяха ограничени, но на Сали Райън поне така й се струваше, когато посещаваха магазина при Тайсънс Корнър или пазарния център в Анаполис, за да пръскат пари, нещо, към което всички жени имаха генетично предразположение. Тя нямаше никаква представа, че това пазаруване беше планирано няколко дена напред и всяко ъгълче биваше внимателно проверявано от службата за охрана, а един час преди пристигането им в магазина влизаха млади агенти, подбрани така, че да не бият на очи. Това беше едно по-приятно разнообразие от проблемите, свързани с излизането на среща, които й се отразяваха зле, особено когато около училището „Света Дева Мария“ в Анаполис въоръжената охрана я следваше по петите. Понякога тя я наричаше наказателния взвод. За разлика от нея на малкия Джак тези неща му харесваха, а неотдавна се беше научил да стреля в школата на службата за охрана в Белтсвил, щата Мериленд. Разбира се, това стана с позволението на баща му, но въпреки това се пазеше в тайна от пресата, за да не се появи някой материал на първата страница на в. „Ню Йорк таймс“, в който обвиняват президента, че е имал неблагоразумието да разреши на сина си да докосне и още повече — да стреля с такова ужасно нещо като пистолет! Главният телохранител на малкия Джак беше един младеж на име Майк Бренан, ирландец от южен Бостън, трето поколение агент от службата за охрана. Той имаше огненочервена коса и беше винаги готов да се засмее, тренираше бейзбол в Холи Крос и често играеше на сол-пипер със сина на президента на южната поляна пред Белия дом.

— Сър, ние никога не сме ви спирали да вършите каквото и да било — каза Прайс.

— Е, да, правите го твърде хитро — забеляза Райън — Знаете, че много се съобразявам с другите хора и когато ми кажете какви главоболия ще имате, ако отида да си купя един хамбургер от Уиндис, обикновено се отказвам… като някоя шушумига. — Президентът поклати глава. Нищо не го плашеше повече от перспективата да свикне по някакъв начин с „доспехите за неговата специалност“, както понякога ги наричаше. Сякаш съвсем неотдавна беше открил кралското си потекло и сега към него се отнасяха като към крал, който не може дори да си избърше сам задника. Без съмнение някои от предишните тукашни обитатели бяха свикнали с това, но Джон Патрик Райън искаше да го избегне. Той знаеше, че не е чак толкова специален и не заслужава такова внимание. Освен това, като всеки друг човек, когато сутрин се събуждаше, първата му работа беше да отиде до тоалетната. Независимо от това, че беше ръководител на страната, той все още имаше пикочен мехур като хората от работническата класа и благодареше на бога, че е така.

— Къде е Роби днес?

— Сър, днес вицепрезидентът е в Калифорния, във военноморската база Лонг Бийч, където ще произнесе реч в корабостроителницата.

Райън дяволито се усмихна.

— Май че му възлагам прекалено много работа.

— Това си е задължение на вицепрезидента — обади се от вратата Арни ван Дам. — А Роби обича да се труди — добави шефът на президентската канцелария.

— Отпуската ти се е отразила добре — забеляза Райън. Ван Дам имаше много хубав тен. — Как изкара?

— Главно лежах на плажа и прочетох всички книги, за които не бях имал време, но въпреки това щях да умра от скука.

— Не преувеличаваш ли малко? — попита недоверчиво президентът.

— Такъв съм си, господин президент. Здравей, Андреа — добави той, като извърна леко глава.

— Добро утро, господин Ван Дам. — Тя се обърна към Джак. — Това е всичко, което имаше да ви казвам тази сутрин. Ако ви потрябвам, ще бъда на обикновеното си място. — Кабинетът й беше в старата административна сграда на отсрещната страна на улицата, над новия команден пункт на службата за охрана, който наричаха Общ оперативен център (ООЦ).

— Добре, Андреа, благодаря ти. — Райън й кимна с глава, а тя се отправи към стаята на секретарките, откъдето щеше да отиде в командния пункт на службата за охрана. — Арни, искаш ли кафе?

— Няма да откажа, шефе. — Началникът на президентската канцелария седна на обичайното си място и си наля чаша кафе.

Кафето в Белия дом беше много добро — богата смес, наполовина колумбийско и наполовина от Ямайка. Това беше едно от нещата, с които Райън беше свикнал като президент. Сигурно ще може да си го купува отнякъде, след като се отървеше от сегашната си работа, надяваше се той.

— Така, вече изслушах докладите на съветника по националната сигурност и на шефа на службата за охрана. А сега ми разкажи нещо и за съвременната политика.

— Джак, опитвам се да правя това вече цяла година, но ти не напредваш много.

Райън го стрелна с поглед, преструвайки се на обиден.

— Стига с тези евтини номера, Арни. Много се старая и дори проклетите вестници признават, че се справям сравнително добре.

— Бюрото за федерален резерв си върши прекрасно работата, господин президент, и това няма абсолютно нищо общо с вас. Но тъй като вие сте президент, обирате всички лаври за хубавите неща, които се случват. Обаче трябва да помните, че носите и вината за лошите неща, които ще се случат, а това непременно ще стане, защото вие сте тук, в този кабинет, а хората отвън си мислят, че от вас зависи да има дъжд, който да полее цветята им и слънце, когато излизат на пикник.

— Знаеш ли какво, Джак — продължи шефът на канцеларията му след като отпи от кафето — Ти, разбира се, нямаш понятие от крале и кралици, но според много хора личната ти власт е нещо като…

— Но това не е така, Арни. Как могат да си мислят такива неща?

— Обаче е самата истина. Тя няма логично обяснение, но е така. Ще трябва да се примириш.

Как ми е писнало от тези уроци — помисли си Райън.

— Добре, какво ще е за днес?