че дори забравя за някои по-важни неща. Е, Головко нали за това беше тук?

— И кой ще ползва тези средства?

Усмивката беше нещо рядко в този кабинет, но все пак се появи.

— Другарю президент, че кой няма нужда от пари. Обаче ако говорим реално, това на първо място ще бъдат нашите военни.

— Разбира се — съгласи се президентът и въздъхна. — Обикновено за тях се харчи най-много. А, има ли някакъв напредък по случая с нападението срещу колата ти? — попита той, вдигайки очи от книжата на бюрото си.

Головко поклати глава.

— Нищо съществено. Общото мнение все още е, че този Овсеенко е бил истинският обект и автомобилът е бил просто съвпадение. Милицията продължава разследването.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се, другарю президент.

Сам Шърмън беше от хората, към които възрастта не се беше отнесла много благосклонно. Той беше ненаситен играч на голф и страстен покерджия. Прекалено пълен, не изминаваше повече от неколкостотин метра на ден. Малко тъжно положение за човек, който някога беше един от най-добрите защитници на футболния отбор на Тигрите от Принстън. Е, каза си Уинстън, ако не се използват достатъчно, мускулите се отпускат. Но наднорменото тегло не се беше отразило върху остротата на ума му. Шърмън беше завършил пети по успех в курса, в който глупаците бяха много малко, и то с две специалности — геология и бизнес. Той подплати първата си диплома с магистърска степен по бизнесадминистриране в Харвардския университет и докторат по геология в Тексаския университет. Така Самюъл Прайс Шърмън можеше да разговаря не само за скали с геолозите, но и по финансови въпроси с членовете на своя директорски съвет, а това беше една от причините акциите на „Атлантик Ричфийлд“ да се котират така добре на борсата. Лицето му беше сбръчкано от дългото стоене на открито под лъчите на слабото полярно слънце, а големият му корем се дължеше на многото бири, изпити в компанията на сурови мъже в най-различни, забравени от бога места, както и от прекомерното тъпчене с кренвирши и други готови боклуци — предпочитаната храна от хората в тази професия. Уинстън се изненада, че не вижда Сам да пуши. След това обаче забеляза кутията на бюрото му. Пури. Вероятно много качествени. Шърмън можеше да си позволи най-доброто, но не беше забравил добрите си маниери, които не му позволяваха да запали пура в присъствието на госта. Можеше да се обиди, когато го обгърне със синкавия дим.

Централата на „Атлантик Ричфийлд“ беше някъде другаде, но както повечето големи корпорации бяха счели, че няма да е зле, ако имат филиал във Вашингтон, който да влияе на членовете на Конгреса с разточителни партита, давани от време на време. Личният кабинет на Шърмън беше в ъгъла на най-горния етаж и изглеждаше много шик с дебелия си бежов килим. Бюрото беше от махагон или от стар дъб и беше гладко като стъкло. Вероятно струваше повече от двегодишната заплата на секретарката му.

— Е, как я караш в правителството, Джордж?

— Промяната на работното ми място наистина е едно приятно разнообразие. Сега се забавлявам с всичко онова, от което се оплаквах преди, така че вече не бих имал право да се вайкам.

— Но това е голяма жертва от твоя страна, приятел — отбеляза Шърмън и се засмя. — Прилича ми на преминаване в лагера на противника.

— Понякога се налага човек да си плаща за това, което е правил, Сам, а да играеш по правилата е също забавно.

— Не се оплаквам от това, което вършите, момчета. Изглежда, че на икономиката й се отразява добре. Както и да е. — Шърмън се изправи в удобното си кресло. Налагаше се да сменят темата. Времето на Сам също беше ценно и той искаше да покаже това на госта си. — Сигурно не си дошъл тук, за да си разменяме любезности. Какво мога да направя за вас, господин министър?

— Русия.

Шърмън леко присви очи, както когато хвърляше последната карта на масата при голям залог.

— Какво по-точно?

— Изпратили сте експертен екип да работи с руснаците… Откриха ли нещо интересно?

— Джордж, това, което ме питаш, е секретна информация. Ако беше още в Колумб, щеше да се тълкува като издаване на търговска тайна. Като ти я предоставям, аз дори нямам право да купя повече акции от руснаците.

— Това означава ли, че би искал да купиш? — попита, усмихвайки се, Търговецът.

— Какво пък, много скоро всичко ще се разчуе. Да, Джордж. Изглежда, че сме открили най-голямото петролно находище, което е намирано някога, по-голямо от Персийския залив, по-голямо от това в Мексико и далеч по-голямо, отколкото тези в залива Прудхо и в Западна Канада, взети заедно. Като ти казвам голямо, имам предвид милиарди и милиарди барели най-качествен петрол, който просто си стои там и ни чака да го изпомпаме от тундрата. Това находище се измерва не само с броя на барелите, но и с експлоатация в продължение на години.

— Казваш, по-голямо от това в Персийския залив?

Шърмън кимна.

— Някъде с четиридесет процента по-голямо, а това е твърде внушителна цифра. Проблемът е в местоположението му. Изваждането на този петрол ще бъде адски трудна работа още от самото начало. Само петролопроводът ще струва двадесет милиарда долара. В сравнение с него проектът в Аляска ще прилича на забавачница, но ще си струва парите.

— И какъв ще е вашият дял от тази работа? — попита министърът на финансите.

Този въпрос накара Сам да се намръщи.

— Сега преговаряме тъкмо за това. Изглежда, че руснаците са готови да ни платят само твърде щедър хонорар като консултанти, нещо от сорта на един милиард на година. Сега говорят за значително по-малка сума от тази, но нали знаеш как на такъв етап хората обичат да шикалкавят. Предлагат ни по двеста милиона, обаче това, което имат предвид, е пак един милиард годишно за срок от седем до десет години. Не е никак лошо, като се има предвид какво ще трябва да правим, за да изкараме тези пари, но аз искам минимум пет процента от правата над находището и това съвсем не е неприемливо условие от наша страна. Имат някои добри геолози, но никой в света не може да надушва петрола под леда като моите хора, а руснаците имат още много да се учат как се експлоатира подобно находище. Само ние сме били по такива места и сме работили в подобни природни условия. Никой не може да върши тази работа така добре както нас, дори и хората от „Бритиш петролеум“, а тях си ги бива. Обаче ние сме най-добрите в света, Джордж. Това е нашият голям коз. Могат да се справят и без нас, но с наша помощ ще спечелят доста повече пари, и то много по-бързо. Те знаят това и са наясно, че и ние го знаем. Накарах нашите адвокати да разговарят с тях, всъщност от тяхна страна преговорите се водят от дипломати. — Шърмън леко се усмихна. — А те са по-тъпи от моите адвокати.

Уинстън кимна. В Тексас имаше повече добри адвокати на частна практика, отколкото където и да било другаде в Америка, и причината за това беше, че там имаше повече работа за тях, отколкото на други места. А в петролния бизнес техните услуги се заплащаха най-добре. В Тексас, както навсякъде другаде, способните отиваха там, където бяха парите.

— Кога ще стане публично достояние тази работа?

— Руснаците все още не искат тя да се разгласява. Според нашите адвокати една от причините е, че те все още не са решили как да процедират в случая, т.е. кой да не участва. Нали знаеш, мафията и други такива неща. Там имат сериозен проблем с корупцията и аз им съчувствам…

Уинстън не се интересуваше много от това. Петролната индустрия правеше бизнес навсякъде по света. Проблемите с корупцията в по-малък размер (от десетина милиона долара) или в по-големи мащаби (от порядъка на десет милиарда долара) бяха част от територията на такива компании, каквато ръководеше Сам Шърмън и правителството на Съединените щати не се месеше много в тях. Въпреки че имаше федерални закони, които определяха какво трябва да бъде поведението на американските фирми в чужбина, те се прилагаха селективно и случаят беше само още един пример за това. Дори във Вашингтон бизнесът си беше