нашите военни, вероятно и преговори с командването на НАТО в Брюксел. Координирането на страната ни с НАТО може да продължи с месеци.
— Това са технически проблеми, които ще бъдат разрешени от дипломатически и военни специалисти. На това ниво ние предлагаме на Руската федерация нашето приятелство в мир и във война. Предоставяме думата и честта на нашите държави на ваше разположение.
— А Европейският съюз, техният Общ пазар?
— Това, сър, е от компетенцията на ЕИО, но Америка ще насърчи европейските си приятели да ви приемат изцяло в Европейската общност, като използва за това цялото влияние, с което разполага.
— Какво ще поискате в замяна? — запита Грушевой. Головко не го бе запознал с предположението си по този въпрос. Последното, което Адлер каза, би могло да се окаже отговор на повечето молитви на Русия. Руският нефт можеше да се окаже дар божи за Европа и да донесе взаимна, а не едностранна изгода.
— Не искаме нищо конкретно в замяна. В интерес на Америка е да подпомага изграждането на стабилен и мирен свят. Русия ще бъде добре дошла в един такъв свят. Приятелството между нашите народи е желано от всички, нали?
— Това приятелство е изгодно и за Америка — изтъкна Головко.
Адлер се отпусна в креслото и се усмихна.
— Разбира се. Русия ще продава стоките си на Америка, Америка ще продава своите на Русия. Ще станем съседи в световното село, приятелски настроени съседи. Ще се конкурираме икономически, като вземаме и даваме един на друг, както правим с много други страни.
— Толкова просто ли е предложението, което правите? — запита Грушевой.
— А трябва ли да е по-комплицирано? — отвърна му с въпрос Адлер. — Аз съм дипломат, а не адвокат. Предпочитам простите неща пред сложните.
Грушевой обмисли всичко, което чу, в продължение на около половин минута. Обикновено дипломатическите преговори продължаваха седмици и месеци дори, когато ставаше въпрос за нещо съвсем елементарно, но Адлер бе прав — простотата бе за предпочитане пред комплицираността, а сега разрешението на основния проблем наистина бе много просто, въпреки че развоят на събитията щеше да бъде главоломен. Америка предлагаше спасение на Русия — не само военен съюз, а отваряне на всички врати за икономическо развитие. Америка и Европа ще станат партньори на Руската федерация, като създадат една открита и сплотена общност, обхващаща Северното полукълбо. Това означаваше, че Едуард Петрович Грушевой ще стане руснакът, извел страната си с един цял век напред и на местата на всички свалени паметници на Ленин и на Сталин един ден ще бъдат издигнати негови. Подобна мисъл бе присъща на руския политик. Няколко минути по-късно той протегна ръка над ниската масичка.
— Руската федерация с удоволствие приема предложението на Съединените американски щати. Преди време заедно разгромихме най-голямата заплаха за човешката култура. Може би ще го направим пак, или още по-добре — ще я предотвратим.
— В такъв случай, сър, ще докладвам на нашия президент, че сте приели предложението.
Адлер погледна часовника си. Разговорът бе продължил двадесет минути. Дявол да го вземе, може да се прави история доста бързо, ако страните работят заедно, нали? Той се изправи.
— Трябва да тръгвам, за да докладвам.
— Моля, предайте поздравите ми на президента Райън. Ще направим всичко, което е във възможностите ни, за да бъдем полезни съюзници на вашата страна.
— Той и аз не се съмняваме в това, г-н президент — Адлер се ръкува с Головко и излезе от залата. Три минути по-късно той вече седеше в колата, която пътуваше към летището. Щом пристигнаха, още преди самолетът да се отлепи от пистата, държавният секретар вдигна обезопасения срещу подслушване сателитен телефон.
— Г-н президент — каза Андреа, като се приближи до Райън непосредствено преди началото на пленарната сесия на ръководителите на страните от НАТО. Тя му подаде обезопасения мобилен телефон. — Секретарят Адлер е.
Райън взе слушалката веднага.
— Скот? Джак е. Какво стана?
— Сделката е сключена, Джак.
— Добре, сега ще трябва да я пробутам на тези момчета. Добра работа, Скот. Бързо идвай насам.
— В момента рулираме, сър — връзката прекъсна. Райън подаде слушалката на специален агент Прайс О’Дей.
— Добри новини? — попита тя.
— Да — кимна Райън и влезе в заседателната зала.
— Г-н президент — сър Базил Чарлстън се приближи към него. Шефът на британската СИС24 познаваше Джак много преди който и да е от останалите в залата. Едно от странните следствия от пътя на Райън до президентския пост бе, че повечето хора, които го познаваха добре, бяха шпиони, предимно от страни членки на НАТО, и голяма част от тях сега съветваха ръководителите на своите държави как да се оправят с Америка. Сър Базил бе на този пост при не по-малко от пет премиер-министри на Нейно величество, но сега влиянието му бе доста по-голямо, отколкото в началото.
— Баз, как си?
— Доста добре, благодаря. Мога ли да ти задам един въпрос?
— Разбира се — отвърна Райън с усмивка и добави наум: „Но не съм длъжен да ти отговоря, нали?“
— В момента Адлер е в Москва. Можем ли да научим защо?
— Как би реагирал вашият премиер-министър на евентуална покана към Русия да се присъедини към НАТО?
Чутото накара Базил да примигне от изненада, забеляза Райън. Не се случваше често да хванеш тези момчета неподготвени. Умът му веднага премина на бързи обороти, за да анализира новата ситуация.
— Китай? — попита той след около шест секунди.
Джак кимна.
— Да. Може да имаме известни проблеми там.
— Не са тръгнали на север, нали?
— Най-малкото обмислят подобен ход — отговори Райън.
— Колко достоверна е информацията ви по този въпрос?
— Знаеш за златния удар на Русия, нали?
— О, да, г-н президент. Иван извади страхотен късмет.
— Нашият разузнавателен удар в Пекин е още по-добър.
— Наистина ли? — отбеляза Чарлстън, с което позволи на Джак да разбере, че и СИС е закъсала там.
— Наистина, Баз. Информацията е от клас А и доста ни разтревожи. Надяваме се, че привличането на Русия в НАТО ще ги поуплаши. Грушевой току-що се съгласи. Как според теб другите тук ще реагират на това?
— Предпазливо, но благосклонно, след като го обмислят внимателно.
— Великобритания ще ни подкрепи ли в тази игра? — попита Райън.
— Трябва да говоря с премиера. Ще те уведомя за резултата — каза сър Базил и се насочи към премиер-министъра на Великобритания, който разговаряше с германския външен министър. Чарлстън го дръпна настрани и започна тихо да говори до ухото му. Внезапно очите на премиера, леко разширени, се стрелнаха към Райън. Почувства се, сякаш бе попаднал в капан, донякъде поради фактора изненада, но най-вече защото уловката бе в това, че Великобритания и Америка винаги се подкрепяха взаимно. „Специалните взаимоотношения“ между двете страни бяха живи и днес, също както по времето на правителствата на Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. Те бяха една от малкото константи в дипломатическия свят на двете страни и опровергаваха многократно повтаряния от Кисинджър рефрен, че великите нации нямат приятели, а интереси. Може би това бе изключението, което потвърждава правилото, но дори и така то бе факт. И Великобритания, и Америка щяха да влязат в огъня заради другия. Фактът, че в Англия президентът Райън бе сър Джон Райън, направи този съюз още по-здрав. Със съзнанието за това
