— Времето назря — каза Цзян Хансан на колегите си в стаята, облицована с полиран дъб. — Хората и въоръжението вече са на място. Наградата лежи точно пред очите ни. Тази награда ще спаси икономиката ни, ще ни осигури такава икономическа стабилност, за каквато сме мечтали от десетилетия, възможността да превърнем Китай във върховната световна сила. Това е такова наследство за народа, каквото никой вожд не е оставял на последователите си. Трябва само да го вземем. То вече е почти в ръцете ни, трябва само да го откъснем като праскова от дърво.

— Осъществимо ли е? — запита предпазливо министърът на вътрешните работи Тун Цзе.

— Маршале? — Цзян насочи запитването към министъра на отбраната.

Лю Цун се наведе напред. Той и Цзян бяха прекарали по-голямата част от предната нощ заедно, преглеждайки карти, диаграми и разузнавателни сводки.

— От военна гледна точка, да, възможно е. Имаме четири дивизионни армии във военен окръг Шънян, напълно обучени и готови да тръгнат на север. Зад тях са шест дивизионни армии от тип Б, които включват достатъчно пехота, за да подкрепят механизираните ни сили, и още четири дивизионни армии от тип В, които ще се установят на завладените територии. От чисто военна гледна точка единствените проблеми са придвижването на войските до мястото и тяхното снабдяване. Това е въпрос най-вече на железопътни линии, по които ще бъдат транспортирани хората и материалната част. Министър Цян? — попита Лю. Той и Цзян бяха обсъдили тази част от операцията внимателно, като се надяваха да привлекат отрано на своя страна още един вероятен противник на националната политика, която предлагаха.

Финансовият министър се стресна от въпроса, но вродената му честност го принуди да отговори откровено.

— Разполагаме с достатъчно железопътна техника за изпълнение на целите ви, маршал Лю — стегнато отвърна той. — Проблемът ще бъде възстановяването на пораженията, нанесени от противниковите въздушни удари на железопътните магистрали и мостовете. Това е въпрос, с който Министерството на железниците се занимава от десетилетия, но засега не сме намерили задоволително решение, тъй като не можем да предвидим степента на пораженията от евентуалните удари на руснаците.

— Това не ме тревожи особено, Цян — каза маршал Лю. — Руските военновъздушни сили са в плачевно състояние вследствие на действията им срещу техните мюсюлмански малцинства. Там те изразходваха значителна част от най-добрите си оръжия и резервни части. Смятаме, че нашите противовъздушни части са в състояние да защитят транспортните ни активи при допустими загуби. Имаме ли възможност да изпратим в Сибир строителен персонал, който да разшири железопътната ни мрежа там?

Цян отново се почувства попаднал в клопка.

— Руснаците са проучили и трасирали множество железопътни линии през годините с надеждата да удължат Байкало-Амурската магистрала и да населят региона. Усилията им датират още от времето на Сталин. Дали можем да прокараме линиите бързо? Да. Достатъчно бързо за вашите цели? Вероятно не, другарю маршал — Цян отново отговори изчерпателно. Ако отговорът му не бе откровен, той щеше да загуби мястото си на тази маса и това му бе добре известно.

— Тази перспектива не ми вдъхва оптимизъм, другари — каза Шен Танг от името на външния министър.

— Защо, Шен? — заинтересува се Цзян.

— Как ще постъпят останалите нации? — риторично попита Шен. — Не знаем, но аз не съм оптимист, особено що се отнася до американците. Те стават все по-дружески настроени към руснаците. Добре известно е, че президентът Райън е в приятелски отношения с Головко, който е главен съветник на президента Грушевой.

— Жалко, че Головко е все още жив, но просто нямахме късмет — отбеляза Тан Дъсъ.

— Да разчиташ на късмета е доста опасно на това ниво — каза Фан Ган на колегите си. — Съдбата не е приятел на човека.

— Може би следващия път — отвърна Тан.

— Следващия път — замисли се на глас Цзян — ще бъде по-добре да елиминираме Грушевой и да хвърлим страната им в пълен хаос. Държава без президент е като змия без глава. Може и да не се получи желаният ефект, но това няма да навреди на никого.

— И отрязаната глава може да хапе — отбеляза Фан. — Кой може да каже дали Съдбата няма да се надсмее над това начинание?

— Човек може да изчаква Съдбата да решава вместо него или да хване гадната жена за гърлото и да я вземе насила, както всички ние сме правили навремето — каза Цзян с жестока усмивка.

„Много по-лесно е с някоя покорна секретарка, отколкото със самата Съдба, Цзян“, отвърна наум Фан. На този форум той не можеше да си позволи повече и бе съвсем наясно с това.

— Другари, нека бъдем предпазливи. Кучетата на войната имат остри зъби, а всяко куче може да се обърне и да ухапе господаря си. Всички сме виждали как това се случва, нали? Някои неща, веднъж тръгнали, трудно могат да бъдат спрени. Войната е от тях и не бива да бъде започвана толкова лесно.

— А какво искате да правим, Фан? — попита Цзян. — Да чакаме, докато останем без нефт и без зърно? Да чакаме, докато се наложи да заповядаме на войската си да потушава бунтовете на собствения ни народ? Да чакаме Съдбата да вземе решение вместо нас или сами да определим бъдещето си?

Единственият отговор идваше от самата китайска култура, една древна максима, която бе залегнала в съзнанието на всеки от членовете на Политбюро сякаш още от раждането му и оставаше неподвластна на политическите условия.

— Другари, Съдбата очаква всички ни. Тя избира нас, а не ние — нея. Това, което целите, стари приятелю, може само да ускори онова, което ни очаква, а кой от нас може да каже дали то ще хареса или не? — министър Фан поклати глава. — Може би това, което искате, е необходимо, дори полезно, но то трябва да бъде сторено едва след като всички други алтернативи бъдат внимателно проучени и отхвърлени.

— Ако трябва да решаваме този въпрос — обърна се към останалите Лю, — то тогава трябва да го решим много скоро. Времето е много добро за военна кампания, но сезонът няма да продължи дълго. Ако ударим скоро, в рамките на следващите две седмици, можем да осъществим целите си и тогава времето ще работи за нас. После ще дойде зимата и офанзивната кампания ще стане практически неосъществима срещу една добре построена защита на противника. Тогава ще трябва да разчитаме на министерството на Шен да опази и затвърди онова, което сме завладели, и може би да раздели част от него с руснаците… за известно време — цинично завърши той. Всички те знаеха, че Китай никога не би разделил с някого подобно неочаквано богатство. Това бе просто номер, който можеше да заблуди само малки деца и празноглави дипломати, с каквито според тях светът бе пълен.

През цялото време премиерът Ху седеше мълчаливо и наблюдаваше развихрилите се страсти. След дискусията той щеше да съобщи своето решение и да го подложи на гласуване, изходът от което бе предопределен. Имаше още нещо, което трябваше да бъде уточнено. Никой не се учуди, че въпросът бе зададен от Тан Дъсъ, министър на държавната сигурност.

— Лю, приятелю, колко скоро трябва да бъде взето решението, за да сме сигурни в успеха на кампанията? Лесно ли може да бъде отменено това решение, ако обстоятелствата наложат това?

— В идеалния случай решението за начало на операцията трябва да бъде взето днес, така че да можем да започнем придвижването на силите ни към определените за началото на атаката места. Да ги спрем, е, разбира се, можем да спрем офанзивата във всеки момент, докато артилерията не открие огън. Да напредваш е много по-трудно, отколкото да стоиш на едно място. Всеки човек може да спре на място, независимо къде се намира — предварително подготвеният отговор бе колкото интелигентен, толкова и подвеждащ. Разбира се, винаги можеш да спреш армия, настървена за бой, също толкова лесно, колкото и да обърнеш течението на реката Яндзъ.

— Разбирам — каза Тан. — В такъв случай предлагам да гласуваме условно одобрение на заповед за начало на операцията, която може да бъде отменена по всяко време с мнозинство от гласовете на Политбюро.

Дойде ред на Ху да поеме ръководството на заседанието.