Скот Адлер познаваше Москва не по-зле от много руски граждани. Той бе идвал тук много пъти, дори изкара един мандат в посолството на САЩ като младши служител във външното министерство преди много години, по време на администрацията на Картър. Екипажът от военновъздушните сили го достави навреме, тъй като бе свикнал да откарва хора, изпълняващи секретни мисии, до странни местоназначения. Задачата им не бе по-необичайна от повечето досега. Самолетът изрулира до една стоянка в руската военновъздушна база и официалната лимузина се приближи още преди автоматичната стълба да се отвори изцяло. Адлер слезе бързо, без никакви придружители, ръкува се с очакващия го руски представител и влезе в колата, която щеше да го откара в Москва. Държавният секретар бе спокоен. Той знаеше, че предлага на Русия подарък, достоен за най-голямото коледно дърво на света, и не мислеше, че ръководителите й ще бъдат толкова глупави да го отхвърлят. Не, руснаците бяха сред най-изкусните дипломати и геополитически стратези в света през последните шестдесет-седемдесет години. През 1978 той бе шокиран от това, че най- кадърните им хора бяха оковани към една обречена политическа система, но още тогава Адлер виждаше приближаващия край на Съветския съюз. Призивът за спазване на човешките права на Джими Картър бе най-добрият и същевременно най-омразният за съветските ръководители ход на президента в международната политика, тъй като чрез него той инжектира вируса на деморализацията в тяхната империя, сложи началото на процеса на подкопаване на влиянието им в Източна Европа и накара собствения им народ да започне да задава въпроси. Роналд Рейгън продължи делото, като чрез увеличаване на военните разходи доведе съветската икономика до крах и за наследника му Джордж Буш остана само да ги изчака да свалят картите си и да се отрекат от политическата система, която водеше началото си още от Владимир Илич Улянов, самия Ленин, основоположника, дори бога на марксизма-ленинизма. Обикновено е доста тъжно, когато умира някой бог…

„… но не и в този случай“, помисли си Адлер, докато сградите прелитаха край прозореца на лимузината.

В този момент той осъзна, че съществува още един, по-велик, но не по-малко фалшив бог — Мао Дзъдун, който очакваше да бъде заровен завинаги в бунището на историята. Кога ли щеше да стане това? Дали настоящата му мисия щеше да изиграе някаква роля в това погребение? Като възстанови отношенията с Китай, Никсън ускори разпадането на Съветския съюз — факт, който историците все още не са признали напълно. Дали последното ехо на този брилянтен политически ход няма да прозвучи при гибелта на самата Народна република? Бъдещето щеше да покаже.

Колата влезе в Кремъл през Спаската порта и продължи към старата сграда на Министерския съвет. Там Адлер слезе от лимузината и бързо влезе във фоайето, откъдето бе отведен с асансьор до една заседателна зала на третия етаж.

— Г-н секретар — поздрави го Головко. Адлер си помисли, че би трябвало да го възприеме като „сивия кардинал“, но Сергей Николаич бе човек, който притежаваше истински интелект и откритост. Той дори не бе прагматик, а човек, който знаеше кое е най-доброто за страната му и бе готов да го търси навсякъде.

„Търсач на истината“, помисли си Адлер. „С такъв човек той и Америка можеха да живеят заедно.“

— Председателю. Благодаря ви, че ни приехте толкова бързо.

— Моля ви, последвайте ме, г-н Адлер — каза Головко и го въведе през висока двойна врата в помещение, което изглеждаше като тронна зала. Орелът се опита да си спомни дали тази сграда датираше от времето на царете. Президентът Едуард Петрович Грушевой го очакваше, изправен учтиво, със сериозно, но дружеско изражение на лицето.

— Г-н Адлер — каза президентът на Русия с усмивка и протегната ръка.

— Г-н президент, за мен е чест да бъда отново в Москва.

— Моля — Грушевой го поведе към няколко удобни фотьойла, разположени около ниска масичка. Принадлежностите за чая бяха вече на масата и Головко сервираше като някой достолепен граф, който се грижи за своя крал и неговия гост.

— Благодаря. Винаги съм харесвал начина, по който сервирате чай в Русия — каза Адлер, разбърка напитката си и отпи от чашата.

— И така, какво имате да ни кажете? — запита Грушевой на поносим английски.

— Вече ви показахме това, което ни даде основание за сериозно безпокойство.

— Китайците — отбеляза президентът на Русия. Всички знаеха за какво става въпрос, но началото на разговора щеше да премине според протокола за среща на високо равнище, официален като дискусия между адвокати в кабинета на съдията.

— Да, китайците. Те, изглежда, замислят нещо, което според нас представлява заплаха за световния мир. Америка не желае да види този мир застрашен. Всички ние, вашата страна и моята, работихме усилено, за да сложим край на конфликтите. С благодарност отбелязваме съдействието на Русия при последните конфронтации, в които бе въвлечена страната ни. В последно време Русия действа също както и преди шестдесет години, когато бяхме съюзници. Америка е страна, която помни приятелите си.

Головко се отпусна. Да, предвижданията му щяха да се окажат правилни. Иван Еметович бе човек на честта и приятел на родината му. Той си спомни как държеше пистолет, опрян в главата на Райън — това бе преди много години, когато американецът организира бягството на председателя на КГБ Герасимов. Тогава Сергей Николаич бе побеснял, такава ярост не бе изпитвал никога през целия си дълъг и изключително напрегнат професионален живот, но не натисна спусъка, защото щеше да бъде глупаво да застреля човек с дипломатически имунитет. Сега изпита силно задоволство от сдържаността, която прояви тогава, защото днес Иван Еметович Райън му предлагаше това, което той винаги бе мечтал да получи от Америка — предсказуемост. Достойнството на Райън, спортсменското му чувство, неговата честност, която бе най- уязвимата черта на новоизградената му политическа самоличност, заедно формираха човека, на който Русия можеше да се довери. В този момент Головко можеше да стори това, за което безуспешно се бе борил през целия си живот — да види бъдещето поне в близките няколко минути.

— Значи тази китайска заплаха е реална според вас? — запита Грушевой.

— Страхуваме се, че да — отвърна американският държавен секретар. — Надяваме се да я предотвратим.

— Как бихме могли да сторим това? Китай знае за намалената боеспособност на нашата армия. В последните няколко години изоставихме на заден план отбраната на страната, тъй като пренасочихме средствата към сектори с по-висок приоритет за нашата икономика. Сега, изглежда, ще платим твърде скъпо за това — разтревожено сподели руският президент.

— Г-н президент, надяваме се да помогнем на Русия в тази насока.

— Как?

— Г-н президент, докато трае нашата среща, президентът Райън разговаря с държавните и правителствените ръководители на страните от НАТО. Той им предлага да поканят Русия да подпише Северноатлантическия пакт. Този акт ще съюзи Руската федерация с цяла Европа. Това би трябвало да принуди Китай да направи крачка назад и да обмисли доколко разумно е да влезе в конфликт с вашата страна.

— А — пое дълбоко въздух Грушевой. — Значи Америка предлага на Русия пълно съюзничество?

Адлер кимна.

— Да, г-н президент. Както бяхме съюзници срещу Хитлер, така днес можем да бъдем заедно срещу всеки потенциален враг.

— Има доста трудности за осъществяването на това — ще са необходими разговори между вашите и