клас, а ако изиграеше внимателно картите си, след още осем години може би щяха да му присвоят маршалско звание. С този чин идваха истинската политическа власт и несметните лични богатства, като цели фабрики щяха да работят единствено и само за увеличаване на неговото състояние. Някои от тези фабрики бяха управлявани от млади полковници, хора с отлични политически препоръки, които знаеха как да раболепничат пред своите висшестоящи, но Пън не бе минал по този път. Той обичаше да воюва много повече, отколкото да мести папки и да крещи на работещите във фабриките селяни. Малко след като го повишиха в старши лейтенант, той се би с руснаците недалеч оттук. Неговият полк първоначално постигна успех, след което бе пометен от ураганния артилерийски огън на противника. Това бе във времето, когато Червената армия, истинската стара Съветска армия, изпрати цели артилерийски дивизии, чийто масиран огън буквално разтърси земята и небето, а този граничен конфликт събуди гнева на могъщата нация, която тогава бяха руснаците. Сега нещата бяха различни. Разузнаването му донесе, че руските части от другата страна на ледената река не са дори бледа сянка на войската, която някога бе разположена там. Четири дивизии може би, като не всяка от тях бе в пълен състав. Така че колкото и умен да бе този Бондаренко, ако възникнеше конфликт, щеше да му бъде доста трудно.

Все пак това бе политически въпрос, нали? Разбира се. Всяко наистина важно нещо бе политически въпрос.

— Как са мостостроителните инженерни части? — попита Пън, докато наблюдаваше водното препятствие долу.

— При последното учение постигнаха много добри резултати, другарю генерал — отговори командващият на оперативното звено. Подобно на всички останали армии по света, Народоосвободителната армия бе копирала руския понтонен мост, създаден от съветските инженери през 60-те за форсиране на реките в Западна Германия при войната между НАТО и Варшавския договор, която бе очаквана толкова дълго, но така и не се състоя. Освен, разбира се, в западната художествена литература, където винаги победител бе Атлантическият пакт.

„Разбира се. Щяха ли капиталистите да харчат пари за книги, в които се описва краят на тяхната култура?“, помисли си Пън.

Тези хора държат на илюзиите си… почти толкова, колкото членовете на Политбюро в собствената му страна. Така е по цял свят, осъзна генералът. Ръководителите на всяка страна имаха някакви представи в главите си и се опитваха да накарат светът да се съобрази с тях. Някои бяха успели и точно те бяха хората, написали историята.

— И така, какво очакваме тук?

— От руснаците? — попита Разузнаването. — Нищо, поне доколкото знам аз. Армията им се обучава малко по-активно, но няма нищо, от което да се тревожим. Ако искат да дойдат на юг през тази река, искрено се надявам, че могат да плуват в ледена вода.

— Руснаците обичат удобствата твърде много, за да направят това. Изнежили са се при новия си политически режим — с пренебрежение каза Политическият.

— А ако ни заповядат да тръгнем на север? — запита Пън.

— Ако им теглим един здрав шут, цялата им прогнила организация ще се срути — отвърна Политическият. Той не знаеше, че цитира съвсем точно един друг враг на руснаците.

Полковникът, който управляваше „Еър форс“ 1, извърши кацането по-меко от обичайното. Джак и Кети Райън бяха вече будни и сравнително свежи, благодарение на леката закуска с няколко чаши ароматно кафе. Докато самолетът рулираше към определеното за спиране място, президентът погледна през прозореца отляво и видя очакващата ги почетна рота, строена в идеално прави редици.

— Добре дошла в Полша, бебче. Какви са плановете ти?

— Ще прекарам няколко часа в най-голямата им университетска болница. Главният офталмолог иска да присъствам на негова операция програмата на ФЛОТУС винаги бе подобна, но тя не възразяваше. Това се дължеше на факта, че тя бе академичен лекар — лекуваше пациенти, а освен това преподаваше на млади медици и следеше работата на колегите си по света. Често виждаш нещо ново, нещо, което си струва да научиш или дори да копираш, защото умни хора се раждат навсякъде, а не само в университетската болница „Джон Хопкинс“. Това бе част от задъженията на Първа дама, която тя харесваше, защото можеше да научи нещо, вместо да бъде просто една плоскогърда кукла Барби, обект на подигравките на света. За случая тя бе облякла бежов делови костюм, чието сако можеше бързо да смени с бяла лекарска престилка — любимият й тоалет. Джак носеше едно от своите тъмносини сака с тънки бели райета тип „Президент на Съединените щати“ със светлокафява раирана вратовръзка. Кети харесваше тази комбинация и наистина тя бе определила тоалета му за днес, освен ризата. Фехтовачът носеше само бели памучни ризи и въпреки настояванията на жена си за нещо различно той оставаше непреклонен по този въпрос. Това бе причина Кети да проверява по няколко пъти дали не е облякъл проклетото нещо със смокинга си, ако случаят изискваше друго.

Самолетът спря и представлението започна. Сержантът от военновъздушните сили — той винаги беше мъж, отвори вратата от лявата страна на самолета, за да провери дали самоходната стълба е вече на мястото си. Други двама подофицери избързаха надолу, за да отдадат чест на Райън, когато той се спускаше по стълбата. Андреа Прайс О’Дей говореше по дигиталната радиостанция с ръководителя на пристигналия по-рано екип на секретната служба, за да се увери, че е безопасно за президента да излезе на открито. Вече й бяха съобщили, че поляците са съдействали на хората й не по-зле от американската полиция и че са разположили на летището охрана, достатъчна да отблъсне нападение от страна на извънземни или на Хитлеровия Вермахт. Тя кимна към президента и към г-жа Райън.

— Време е за шоу, бебче — каза Джак на Кети със суха усмивка.

— Избий ги всичките, готин — отвърна му тя. Това бе една от интимните шеги между съпрузите.

Джон Патрик Райън, президент на Съединените американски щати, застана на вратата, за да огледа Полша, или поне онази част от нея, която се виждаше оттук. Гръмнаха първите приветствени възгласи. Въпреки че не бе посещавал тази страна по-рано, Джак Райън бе доста популярна фигура тук, без самият той да разбира защо. Той тръгна надолу бавно, като внимаваше да не се спъне и изтърси по стълбите. Това не оставяше добро впечатление, както един от предшествениците му научи по неприятния начин. Долу двамата сержанти от ВВС на САЩ отдадоха чест, Райън им отвърна по навик, след което бе поздравен от полски офицер. Те отдаваха чест по различен начин, забеляза Джак — със свити безименен и малък пръст, също като най-малките американски бойскаути. Райън кимна на офицера, усмихна му се и го последва към редицата посрещачи. Там бе посланикът на САЩ, който трябваше да го представи на президента на Полша. Двамата държавни глави се отправиха по червения килим към една малка катедра с микрофони, от която полският президент поздрави колегата си с добре дошъл, а Райън сподели колко се радва, че е на посещение в този важен нов съюзник на САЩ. За миг Джак се разсея от спомена за вицовете за поляци, които бяха доста популярни в гимназиалните му години, но бързо си наложи да не мисли за това. Последва преглед на почетния караул — около три роти пехотинци, всички издокарани в парадни униформи за случая. Джак премина пред строя, като задържаше за миг погледа си върху всяко лице. Той си помисли, че в този момент те просто искат да се върнат в казармата си, за да се преоблекат в по-удобните всекидневни униформи, след което щяха да си говорят неща като, че този тип Райън изглежда добре за проклет държавен глава на САЩ и колко е хубаво, че това скапано дежурство най-сетне свърши. След прегледа на караула Джак и Кети (тя носеше цветя, които й бяха подарени от две симпатични полски дечица, момченце и момиченце, на около шест години, тъй като се смяташе, че това е най-подходящата възраст за малки посрещачи на важна чуждестранна дама) се качиха в официалната лимузина, осигурена от посолството на САЩ, и се отправиха към града. Още щом потеглиха, Джак погледна посланика.

— Какво става с Москва?

Навремето посланиците са били много важни персони, което обяснява защо те все още биват назначавани с одобрението на Сената на САЩ. В годините, когато е била създадена Конституцията, пътуванията по света са били осъществявани с ветроходни кораби и посланикът в чужда страна е трябвало да може да говори от името на страната си без каквито и да е напътствия от Вашингтон. Съвременните средства за комуникация превърнаха посланиците във величайши пощальони, но все още, макар и рядко, те