— Едуард Петрович, развитието на нещата не е благоприятно — каза Головко на своя президент.

— Виждам — лаконично се съгласи Грушевой. — Защо трябваше да научим това от американците?

— Имахме много добър източник в Пекин, но неотдавна той се пенсионира. Човекът е на шейсет и девет години, не е добре със здравето и беше време да освободи поста си в Секретариата на партията им. За съжаление все още не сме му намерили заместник — призна Головко. — Източникът на американците, изглежда, заема подобен пост. Все пак имаме късмет, че разполагаме с тази информация, независимо от начина, по който я получихме.

— По-добре да я имаме, отколкото да я нямаме — съгласи се Едуард Петрович. — Е, сега какво?

— Държавният секретар Адлер ще бъде при нас след около три часа по искане на американците. Той желае да ни посъветва по някакъв „въпрос от взаимен интерес“. Това означава, че американците са разтревожени от това, което става тук.

— Какво ще ни кажат?

— Несъмнено ще ни предложат съдействие под някаква форма. Точно каква, не мога да кажа.

— Има ли нещо за Адлер и Райън, което все още не знам?

— Не мисля. Скот Адлер е дипломат от кариерата, широко известен като изключително опитен експерт по международните отношения. Той и Райън са приятели от времето, когато Иван Еметович бе заместник- директор на ЦРУ. Разбират се добре помежду си и доколкото е известно, нямат политически разногласия. Познавам Райън отпреди повече от десет години. Той е умен, решителен и притежава необикновено добре развито чувство за лично достойнство. Човек на думата. Той беше враг на Съветския съюз, и то доста умел враг, но след смяната на системата стана наш приятел. Очевидно сега желанието му е страната ни да продължи развитието си и да просперира икономически, макар усилията му да ни помогне да са някак непоследователни и плахи. Както знаете, ние помогнахме на американците в две тъмни операции — едната срещу Япония, другата срещу Иран. Това е важно, защото Райън смята, че ни е длъжник. Той е, както вече казах, човек с достойнство и ще иска да ни върне дълга, доколкото, разбира се, това няма да застраши сигурността на неговата страна.

— А едно нападение на Китай няма ли да бъде възприето по този начин? — попита президентът Грушевой.

Головко кимна решително.

— Да, така мисля. Разполагаме с информация, според която в лични разговори Райън е споделял, че харесва и се възхищава на руската култура и че предпочита Америка и Русия да станат стратегически партньори. Така че според мен държавният секретар Адлер ще ни предложи съществена подкрепа срещу Китай.

— Под каква форма?

— Едуард Петрович, аз съм офицер от разузнаването, а не циганска врачка… — Головко замълча. — Скоро ще научим повече, но ако искате да правя догадки…

— Да — заповяда президентът на Русия. Председателят на СВР пое дълбоко въздух и изказа предположението си:

— Ще ни предложи място в Северноатлантическия пакт.

Думите на Головко стреснаха Грушевой.

— Да влезем в НАТО? — попита той с отворена уста.

— Това би било най-елегантното решение на проблема. Така ние ще се съюзим с останалите страни от Европа, а ако ни нападне, Китай ще трябва се изправи срещу голям брой сериозни противници.

— А ако ни направят подобно предложение…?

— Трябва да го приемете незабавно, другарю президент — отвърна шефът на СВР. — Ще бъде глупаво да го отхвърлим.

— Какво ще поискат в замяна?

— Каквото и да е, ще бъде много по-незначително от една война с Китай.

Грушевой кимна замислено.

— Ще обмисля това. Възможно ли е наистина Америка да признае Русия за съюзник?

— Райън със сигурност е обмислил тази идея доста обстойно. Тя е в съответствие със стратегическите му възгледи и както вече казах, аз вярвам, че той наистина харесва и уважава Русия.

— След толкова време в ЦРУ?

— Разбира се. Точно заради това. Той ни познава. Би трябвало да ни уважава.

Грушевой се замисли над това. Също като Головко, той бе руски патриот, който обичаше мириса на руската земя, брезовите гори, водката и борша, музиката и литературата на своята страна. Въпреки това не бе сляп за грешките и нещастията, които Русия бе преживяла през вековете. Също като Головко Грушевой бе възмъжал в държавата, наречена Съюз на съветските социалистически републики и бе възпитан да вярва в марксистко-ленинската идея, но постепенно бе осъзнал, че олтарът, пред който трябваше да се прекланя, за да извърви пътя към политическата власт, принадлежи на един фалшив бог. Както много други той бе разбрал, че предишната система просто не работи. За разлика от повечето свои сънародници, с изключение на малка група смелчаци, Грушевой говореше открито за недостатъците на системата. Като адвокат, дори при съветския строй, когато законите бяха подчинени на прищевките на управляващите, той ратуваше за създаването на рационална система от правни норми, която да позволява на хората да предугаждат реакциите на държавата на техните действия и да почувстват поне някаква увереност. Когато старата система се срути, той прегърна новата, както тийнейджър прегръща първата си любов. Сега се бореше да въведе ред, законов ред, и то при една нация, която от много векове насам бе управлявана от диктатори. Ако успееше, той щеше да бъде запомнен като един от гигантите в политическата история на човечеството. Ако се провалеше, щеше да остане в аналите като поредния фантазьор, който не е успял да превърне мечтата си в реалност. Второто, мислеше си той често в минути на равносметка, бе по-вероятният резултат от усилията му.

Въпреки това той играеше, за да спечели. Сега разполагаше с откритите в Сибир залежи на злато и нефт, дошли като дар от Бога, когото го бяха учили да отрича. Историята на Русия предполагаше, не, дори налагаше, подобни богатства да бъдат вземани от страната му, тъй като това бе злата орис на неговия народ. Дали Бог мразеше Русия? Всеки, който бе запознат с миналото на древната държава, би потвърдил това. Все пак сега надеждата се появи като златна мечта и Грушевой бе решен да не оставя тази мечта да изчезне като всички досега. Земята на Толстой и на Римски-Корсаков бе дала много на света и сега заслужаваше да получи нещо в замяна. Може би този Райън наистина бе приятел на страната и на народа му. Неговата страна се нуждаеше от приятели. Неговата страна разполагаше с ресурси да съществува самостоятелно, но за да се възползва от тях, той се нуждаеше от съдействие, такова, което да позволи на Русия да се превърне в завършена, независима нация, готова да предложи приятелството си на всички, готова да дава и да получава с достойнство и мир. Необходимите средства за постигане на това бяха почти в ръцете му и ако ги вземеше, щеше да остане безсмъртен — Едуард Петрович Грушевой, човекът, който изправи Русия на крака. За да направи това обаче, той се нуждаеше от помощ и макар това да дразнеше чувството му на amour propre23, патриотизмът и отговорността му