квалификацията на разузнавателните кадри в Ленгли.

— Предположението ви вероятно е правилно, но не знам нищо за източника на това тук, председателю Головко — отговори Кларк.

— Това е, както казвате вие, горещо.

— Съвсем точно — съгласи се Джон, докато наблюдаваше как председателят на СВР отгръща следващата страница.

— Кучи син! — отбеляза Головко, като за първи път от началото на разговора допусна проявата на някакво чувство.

— Да, и аз реагирах по подобен начин — включи се в разговора Чавес.

— Добре информирани са. Това не ме учудва. Сигурен съм, че имат доста широка разузнавателна мрежа в Русия — отбеляза Головко с глас, който издаваше надигащия се у него гняв. — Но това е… това, което обсъждат, си е чиста агресия.

Кларк кимна.

— Да, така се оказва.

— Сигурна ли е тази информация? — запита Головко.

— Аз съм само куриер, председателю — отвърна Кларк. — Не мога да гарантирам за съдържанието на документа.

— Райън е твърде добър другар, за да си играе на агент-провокатор. Това е лудост — по този начин Головко показа, че не разполага с добри разузнавателни ресурси в китайското Политбюро, което всъщност доста изненада Джон. Не се случваше често ЦРУ да открива пропуски на руснаците. Головко отново вдигна поглед към гостите си. — Преди време разполагахме с източник за подобен род информация, но вече нямаме.

— Никога не съм работил в тази част на света, председателю, освен преди доста време, когато бях във флота — каза Кларк, като премълча, че основното занимание на китайците, които познаваше тогава, бе да се напиват като свине и да се търкалят из арестите в Тайпе.

— Пътувал съм до Пекин няколко пъти с дипломатически мисии, но това бе отдавна. Не мога да кажа, че изобщо някога съм успял да разбера тези хора — Головко приключи с четенето на документа и го остави на масата. — Мога ли да задържа това?

— Да, сър — отвърна Кларк.

— Защо Райън ни дава това?

— Аз съм само момчето за доставки, Сергей Николаич, но според мен мотивът се съдържа в самото послание. Америка не желае да види Русия да страда.

— Много мило от ваша страна. И какви отстъпки ще искате в замяна?

— Никакви, доколкото съм осведомен.

— Знаете ли — отбеляза Чавес, — понякога човек просто иска да бъде добър съсед.

— На подобно държавно ниво? — скептично попита Головко.

— Защо не? Америка няма интерес да види Русия отслабена и ограбена. Колко големи са тези минерални залежи впрочем? — попита Джон.

— Огромни — отвърна Головко. — Не съм изненадан, че сте научили за тях. Усилията ни да ги засекретим не бяха кой знае колко сериозни. Нефтеното находище може да съперничи на саудитските запаси, а златната мина е наистина много богата. На практика тези ресурси могат да спасят икономиката ни, да ни превърнат в една наистина богата нация, която ще бъде достоен партньор на Америка.

— Значи знаете защо Джак изпраща това. И за двете страни ще бъде по-добре, ако Русия просперира.

— Наистина ли? — Головко бе умен мъж, но бе израсъл в свят, в който и Америка, и Русия често искаха да видят другата страна унищожена. Подобно мислене трудно изчезваше, дори в будни умове като неговия.

— Наистина — потвърди Джон. — Русия е велика нация, вие сте велик народ. Вие сте достоен партньор на Америка.

Кларк премълча, че така Америка ще си спести грижите около плащането на гаранции за измъкването на руснаците от тази каша. Сега те разполагаха със средства за собственото си забогатяване и Америка трябваше само да им помогне със съвети как да влязат в капиталистическия свят с двата крака и с отворени очи.

— И това го казва човекът, който уреди бягството на председателя на КГБ? — попита Головко.

— Сергей, както казваме у нас, това беше бизнес, нищо лично. Аз не изпитвам лоши чувства към руснаците, а и вие не бихте убили американец само с тренировъчна цел, нали?

— Разбира се, че не — възмутено реагира Головко. — Това ще бъде некултурно.

— Същото е и с нас, председателю.

— Ей, човече — добави Чавес, — от тийнейджър съм обучаван да убивам вашите хора — още откакто бях редник 11B с пушка. Сега вече не сме врагове, нали? А щом не сме врагове, значи можем да бъдем приятели. Вие ни помогнахте с Япония и с Иран, нали?

— Да, но разбрахме, че и в двата случая крайната цел на конфликтите сме били ние, и действахме водени от националните си интереси.

— А може би крайната цел на китайците сме ние. В такъв случай ние също се грижим за интересите си. Предполагам, че не ни харесват повече, отколкото харесват вас.

Головко кимна.

— Има нещо за тях, което знам със сигурност — притежават много силно чувство за расово превъзходство.

— Това е много опасен начин на мислене. Расизмът означава, че приемаш враговете си за вредни насекоми, които просто трябва да бъдат смачкани — обобщи Чавес, като впечатли Кларк с комбинацията на акцент от източен Лос Анджелис с научен анализ на ситуацията. — Дори Карл Маркс не е казвал, че е по- добър от някой друг зарад’ цвета на кожата му, нали?

— Но Мао го е казвал — отвърна Головко.

— Не се изненадвам — продължи Динг. — Четох неговата малка червена книжка в гимназията. Той не е искал да бъде просто политически лидер. По дяволите, искал е да бъде Бог. Егото застава на пътя на мозъка — често срещано явление при хора, които завземат цели страни, нали?

— Ленин не бе такъв човек, но Сталин беше — отбеляза Головко. — Е, значи Иван Еметович е приятел на Русия. Какво да правя с това?

— Това вече е ваша работа, приятелю — отвърна Кларк.

— Трябва да говоря с нашия президент. Вашият пристига в Полша утре, нали?

— Така мисля.

— Трябва да позвъня на няколко места. Благодаря ви, че дойдохте, приятели. Може би следващия път ще мога да ви посрещна по-нормално.

— Всичко е наред — Кларк стана и допи остатъка от водката в чашата си. Двамата с Чавес се ръкуваха с домакина и напуснаха вилата.

— За бога, Джон, какво ще стане сега? — попита Динг, докато пътуваха с автомобила по обратния път.

— Предполагам, че всички ще се опитат да набият малко ум в главите на китайците.

— Ще стане ли?

Кларк сви рамене и повдигна вежди.

— Новините в единадесет, Доминго.