— За това. — Той подаде на двамата по един факс. — Може би ще седнете, момчета.

— Боже господи! — прошепна Чавес тридесет секунди по-късно.

— Съгласен съм с теб, Доминго — каза шефът му. Четяха набързо приготвено резюме с подбрани пасажи от последното съобщение на Зорге.

— Явно имаме източник в Пекин, човече.

— Очевидно е така, Доминго. И ние трябва да предоставим тази информация на Сергей Николаевич. Някой у дома е започнал да се вживява в ролята на вселенски патриарх.

— Мамка му! — изруга Чавес. После се зачете по-нататък. — А, да разбирам. В това вече има някакъв резон.

— Барлоу, имаш ли телефонния номер на нашия приятел?

— Ето го. — Агентът от ЦРУ му подаде едно листче и посочи номера. — Сега ще е в дачата си извън Москва на Ленинските възвишения. Те още се казват така. След като разбра, че той е бил набелязаният обект, Головко започна да става по-предпазлив.

— Да, запознахме се с неговата бавачка Шелепин — каза Чавес на Барлоу. — Изглежда ми доста сериозен мъж.

— Дано е така. Ако съм разбрал правилно прочетеното, бодигардът на Головко трябва много да внимава, а може би и охраната на Грушевой.

— Изглежда ми направо невероятно — каза недоумяващ Чавес. — Та това е равносилно на обявяване на война.

— Динг, нали ти сам обичаш да казваш, че международните отношения приличат на две страни, които гледат да си го начукат взаимно. — Той набра телефона. — Товарищ Головко — поздрави той вдигналия телефона и продължи на руски: — Обажда се Кларк, Иван Сергеевич. Това ще прикове вниманието му — каза Джон на подчинения си.

— Здравей, Ваня — отвърна познатият глас на английски. — Няма да те питам как си се добрал до номера на телефона ми. Какво мога да направя за теб?

— Сергей, трябва да се видим веднага по важен въпрос.

— От какъв характер?

— Аз изпълнявам само ролята на пощальон. Можем ли двамата с Доминго да дойдем при теб тази вечер?

— Знаете ли как да стигнете дотук?

Кларк реши, че ще се оправи в гората.

— Само кажи на хората на портала да очакват двама капиталистически приятели на Русия. Да речем след час, става ли?

— Ще ви чакам.

— Благодаря ти, Сергей. — Кларк затвори телефона. — Къде е тоалетната, Барлоу?

— Долу в коридора вдясно.

Старият разузнавач сгъна факса и го сложи в джоба на палтото си. Преди да разговаря за тези неща, трябваше да посети тоалетната.

Те се движеха със залеза на запад от руската столица. Трафикът в Москва бе станал доста по- натоварен от последното му пребиваване тук и вече можеше да кара по централните платна на големите булеварди. Динг се справяше с навигацията с помощта на карта и скоро те пресякоха околовръстните шосета, които опасваха Москва, и навлязоха сред хълмовете около града. Наближиха мемориал, който нито един от тях не бе виждал досега — три огромни…

— Какво, по дяволите, е това? — запита Динг.

— Дотук са стигнали германците през 1941 — поясни Джон. — На това място са ги спрели.

— И как се наричат тези неща?

„Тези неща“ бяха три огромни стоманени греди, които бяха заварени под 90 градуса и приличаха на огромни триноги.

— Заграждения, но при тюлените ги наричахме рогати весла — каза Кларк на младия си партньор.

— Вземат историята си на сериозно, а?

— И ти щеше да постъпваш така, ако си спрял някой, който е искал да изтрие страната ти от картата. Германците също бяха доста сериозни по онова време. Онова бе една доста мръсна война.

Десет минути по-късно те навлязоха в брезова горичка, която олицетворяваше душата на Русия не по- малко от водката и борша. Скоро достигнаха до един КПП17. Униформеният страж пред него държеше АК-7418 и изглеждаше изненадващо строг.

„Сигурно са му съобщили за заплахата срещу Головко и останалите“, предположи наум Джон.

Освен това обаче часовият бе инструктиран кой може да преминава и двамата трябваше само да покажат паспортите си, за да бъдат пропуснати, като човекът с автомата дори им показа по кой от черните пътища да поемат.

— Къщите съвсем не изглеждат зле — отбеляза Чавес.

— Построени са от германските военнопленници — каза му Джон. — Иван не харесва особено германците, но уважава майсторството им. Тези тук са били построени за членовете на Политбюро, предполагам след войната. А, ето и нашето място.

То представляваше дървена сграда, която бе боядисана в кафяво и изглеждаше като кръстоска между германска селска къща и ранчо от Индиана, помисли си Кларк. И тук имаше охрана — трима въоръжени мъже крачеха пред сградата.

„Извикали са ги от първата хижа“, досети се Джон.

Единият от мъжете помаха с ръка. Другите двама стояха зад него, готови да го прикрият при неочаквани обстоятелства.

— Вие сте Кларк, Иван Сергеевич?

— Да — отвърна на руски Джон. — А това е Чавес, Доминго Степанович.

— Заповядайте, очакват ви — каза им мъжът от охраната.

Вечерта беше приятна. Слънцето вече се бе скрило и звездите изгряваха на небосклона. Въпреки лекия западен ветрец Кларк потръпна, сякаш усети присъствието на призраците на войната. Танковите гранатометчици на Ханс фон Клюге, мъжете в сивите полеви униформи на Вермахта. На този фронт Втората световна война бе един доста странен конфликт, който много приличаше на съвременните схватки по борба, излъчвани по телевизията19. Изборът не бе между добрия и лошия, а между лошия и по-лошия. Разбира се, домакинът им вероятно не възприемаше историята по този начин, така че Кларк реши да не засяга тази тема.

Головко ги посрещна на покритата веранда пред входа на къщата. Той носеше всекидневни дрехи — прилична риза, но без вратовръзка. Домакинът им не бе висок — на ръст бе някъде по средата между Чавес и Кларк. Интелигентният му поглед сега излъчваше и интерес. Изглежда, нямаше търпение да разбере повода за тази среща.

— Иван Сергеевич — вместо поздрав каза Головко, ръкува се с двамата и ги въведе в къщата. Госпожа Головко, лекар по професия, не се виждаше никъде. Головко първо наля водка, след което ги покани да седнат.

— Казахте, че имате съобщение за мен — каза домакинът на английски и Джон разбра, че това ще бъде работният език на срещата.

— Ето го — отвърна Кларк и подаде страниците през масата.

— Спасибо — Сергей Николаич се отпусна назад в стола си и започна да чете.

От него би излязъл превъзходен играч на покер, помисли си Джон. Лицето му не се промени изобщо, докато прегледа първите две страници. После руснакът вдигна поглед.

— Кой реши, че трябва да видя това? — попита той.

— Президентът — отвърна Кларк.

— Вашият Райън е добър другар, Ваня, а и достоен мъж — Головко замълча. — Виждам, че сте повишили