В Лондон вече бяха изпратени десетина души от службата за охрана, която работеше в сътрудничество с градската полиция и МИ-5, по-известна като Сикрет сървис. Други двадесет души бяха във Варшава, където мерките за сигурност не бяха чак такъв голям проблем. Сега поляците бяха много доволни от Америка, а полицейските служби — наследници на тези от времето на комунизма, все още пазеха архивите на всички, които биха могли да създадат някакви проблеми. Към всеки от тях щеше да бъде прикрепен агент, който да го следи през целия престой на Райън в страната. Очакваше се съвещанието на НАТО да има почти изцяло церемониален характер и целта му беше най-вече да подобри имиджа на много европейски политици пред техните разноезични избиратели.
— Господи, та те говорят за премахването на Грушевой! — възкликна изумен Ед Фоли, когато стигна до третата страница. — Да не са напълно откачили?
— Изглежда, че неочаквано са се оказали притиснати до стената — обади се жена му. — Може би сме надценили тяхната политическа стабилност.
Фоли кимна и погледна жена си.
— Веднага ли?
— Да, веднага — съгласи се тя.
Съпругът й вдигна телефона и натисна бутона за директна връзка.
— Да, Ед, какво има? — попита Джак Райън.
— Мери и аз идваме при теб.
— Кога?
— Сега.
— Толкова ли е важно? — попита президентът.
— Въпросът не търпи отлагане, Джак. Ще трябва да повикаш и Скот, Бен и Арни. Може би и Джордж Уинстън. Въпросите са от тяхната сфера на компетентност.
— Китай?
— Да.
— Добре, идвайте. — Райън затвори телефона. — Елън, обади се на държавния секретар, министъра на финансите, Бен и Арни да бъдат в кабинета ми до тридесет минути.
— Да, господин президент — потвърди секретарката. Изглежда, че работата беше спешна, но Роби Джексън отново не беше в града, защото трябваше да произнесе реч в Сиатъл в завод на компанията „Боинг“, където работниците и ръководството искаха да научат нещо повече за китайската поръчка за самолетите 777. Роби нямаше много за казване по въпроса на този етап и затова щеше да говори за важността на правата на човека, за основните принципи и ценности, в които вярва Америка и други подобни неща. Хората от „Боинг“ вероятно щяха да го изслушат любезно. Нямаше как да не си любезен с един негър, особено когато той носи на ревера си златните криле на военноморските въздушни сили. Главната задача на Роби беше да се научи да се оправя с тези политически глупости. Освен това така отнемаше част от напрежението върху Райън, което беше основната мисия на Джексън в живота, и колкото да е странно, той я приемаше сравнително хладнокръвно. Сега самолетът му вероятно беше някъде над Охайо, помисли си Джак. А може би над щата Индиана. Точно тогава влезе Андреа.
— Ще имате компания, нали? — попита специален агент Прайс О’Дей. Стори му се малко бледа.
— Обичайните посетители. Добре ли се чувстваш? — осведоми се той.
— Стомахът ми малко се бунтува. Пих прекалено много кафе на закуска.
„Сутрешно гадене?“ — зачуди се Райън. Ако е така, не беше добре. Андреа полагаше всички усилия да не отстъпва по нищо на мъжете. Едно признаване на женската й слабост би изгорило душата й като с огнепръскачка. Той не смееше да каже нищо по въпроса. Може би Кети щеше да го направи. Това си бяха женски работи.
— Ще дойде директорът на ЦРУ. Твърди, че е важно. Може би в Кремъл са преминали на друга тоалетна хартия, както казвахме някога в Ленгли, когато работех там.
— Да, сър. — Тя се усмихна. Като повечето хора от службата за охрана, тя беше виждала как различни хора идваха и си отиваха с всякакви тайни. Ако беше нещо важно, което трябваше да знае, след време щеше да го научи.
Генерал-лейтенант Кирилин обичаше да си попийва като повечето руснаци, а това според американските мерки беше твърде много. Чавес беше разбрал, че разликата между руснаците и англичаните беше тази, че последните също пият много, но бира, докато руснаците се наливаха с водка. Динг не беше нито мормон, нито баптист, но тук беше надхвърлил възможностите си. След две нощи, прекарани с местните пиячи, за малко щеше да пукне при сутрешното бягане с екипа си. Не падна само от страх да не се изложи пред руснаците от Спецназ, които беше дошъл да учи на уменията на „Рейнбоу“. Успя някак да не повърне, но все пак позволи на Еди Прайс да води занятията през първите два часа за деня, а той се нагълта с галон вода, за да промие трите аспирина, които беше взел. Реши довечера да намали водките на две… може би на три.
— Как се справят нашите момчета? — попита генералът.
— Много добре, сър — отвърна Чавес. — Новите оръжия им харесват и заучават бързо. Сече им умът. Знаят да мислят, преди да действат.
— Това изненадва ли те?
— Да, генерале. С мен някога беше същото, когато бях взводен сержант при „Нинджите“. Младите войници мислеха повече с онези си работи, отколкото с главите си. Аз бях подготвен по-добре, но с цената на много изпитания. Понякога е много по-лесно да се набуташ в някоя беля, вместо да премислиш как би могъл да я избегнеш. И вашите момчета започнаха по този начин, но ако им покажеш как е по-правилно да постъпят, те те слушат. Днешната тренировка е един пример. Заложихме им капан, но вашият капитан се спря малко преди него, размисли, преди да действа, и изкара изпита. Между другото, той е добър командир. Бих казал, че можете да го повишите в майор. — Чавес се надяваше да не докара някоя неприятност на момчето, давайки си изведнъж сметка, че похвалата от страна на един офицер от ЦРУ едва ли би помогнала за професионалната кариера на един руски офицер.
— Той ми е племенник. Баща му е женен за сестра ми. Той е академик, професор в Московския държавен университет.
— Английският му е великолепен. Мога да го сбъркам с някой жител на Чикаго. — Вероятно КГБ или заменилата я служба вече бяха оценили способностите на капитан Лесков. Такова владеене на езика не се среща често.
— Преди да го изпратят в Спецназ, беше парашутист — продължи Кирилин. — Справи се добре като лек пехотинец.
— Някога и Динг започна оттам — каза Кларк на руснака.
— Бях в седма лекопехотна дивизия. След като напуснах, я разформироваха. Струва ми се, че мина много време оттогава.
— Как премина от американската армия в ЦРУ?
— Той е виновен — отвърна Чавес. — Джон ме забеляза и наивно счете, че имам някакви скрити заложби.
— Трябваше да го изкъпем и да го изпратим да учи, но той се справи доста добре, дори се ожени за дъщеря ми.
— Той още не е свикнал в семейството му да има човек с латиноамерикански произход, но аз го направих и дядо. Жените ни са в Уелс.
— И как премина от ЦРУ в „Рейнбоу“?
— Пак аз съм виновен — призна си Кларк. — Изготвих доклад, който стигна чак до президента. Той го хареса, а и ме познава. Така че когато създадоха тази част, ме назначиха за неин командир. Исках Доминго да бъде зачислен при мен. Има здрави крака и е отличен стрелец.
— Операциите ви в Европа са впечатляващи, особено в онзи парк в Испания.
— Тя не ми е любимата. Тогава дадохме една жертва.
— Да — потвърди Доминго и отпи малка глътка от питието си. — Бях на около двадесет и пет метра, когато онова копеле уби Ана. След това Омир го застреля. Беше добър изстрел.
— Видях го преди два дни как стреля. Страхотен е.
