— Мин?
— Да, господин министър?
— Какво мислиш за студентите на площада преди години?
— Както знаете, тогава бях още ученичка.
— Да, но какво мислиш?
— Мисля, че те постъпиха безразсъдно. Най-високото дърво винаги пада първо. — Това беше стара китайска поговорка и затова беше по-сигурно да отговори с нея. Китайската култура не поощряваше подобни действия, но колкото и да е странно, тя се отнасяше към онези, които имаха куража да прибягнат към тях, като към герои. Като при всички други човешки общества критерият беше прост. Ако успееш, си герой, който ще бъде запомнен и от когото ще се възхищават. Ако се провалиш, никой няма да си спомня за теб, освен може би като за пример, недостоен за подражание. Така че сигурността беше някъде по средата, а тя означаваше живот.
Студентите бяха твърде млади, за да го знаят, твърде млади, за да се боят от смъртта. Най-смелите войници винаги са млади хора, които вярват по-силно от другите в нещо и които са по-всеотдайни. Младите не са живели достатъчно дълго, за да могат да видят как светът се обръща срещу тях, те са твърде глупави, за да се боят. По-голямата част от времето на децата минава в разкриване и изучаване на неизвестното. С годините човек се научава, че е за предпочитане да узнава само това, което е безопасно. Повечето хора спират дотам, с изключение на малка група, от която зависи прогресът. Това са смелите и дръзките, които вървят с отворени очи към неизвестното и човечеството помни малцината, които се завръщат живи…
Смисълът на историята е да помни тези хора, а смисълът на обществото на Фан е да напомня за тях на онези, които са ги забравили. Това е някакво странно раздвояване. „Кои общества насърчават хората да търсят неизвестното?“ — запита се той. „Как го правят? Просперират ли, или вървят пипнешком в тъмното и хабят енергията си в безцелно лутане?“ В Китай всеки следва съветите и мислите на Маркс, така както ги е модифицирал Мао, защото той е навлязъл смело в мрака и се е върнал с революция, която е променила развитието на страната. Но нещата спряха до там, защото никой не пожела да продължи отвъд пътя, изминат и осветен от Мао, обявявайки, че това е всичко, което трябва да знаят Китай и светът. „Мао беше нещо като религиозен пророк“, разсъждаваше Фан.
… Не уби ли Китай току-що двама такива хора?
— Благодаря, Мин — каза той, докато тя чакаше следващото му нареждане. Фан не погледна след нея, когато тя затвори вратата и отиде при бюрото си, за да прехвърли на компютъра записките за съвещанието на Политбюро.
— Боже господи! — прошепна д-р Сиърс зад бюрото си.
Както обикновено докладът на Зорге, принтиран на лазерния принтер на заместник-директорката по оперативната част, му се връчваше лично, а той отиваше в кабинета си, за да го преведе. Понякога материалът беше кратък и той го превеждаше, застанал прав пред бюрото й, но този беше доста дълъг. Щеше да изпълни осем страници и половина на лазерния принтер. Отне му повече време поради съдържанието си. Провери отново превода. Внезапно го обзе съмнение, че разбира китайския език. Не можеше да си позволи да преведе погрешно и да не предаде съвсем точно подобен материал. Беше прекалено сензационен. Работата му отне два часа и половина — двойно повече от това, което госпожа Фоли вероятно беше очаквала, преди отново да влезе в кабинета й.
— Защо се забави толкова? — попита тя.
— Госпожо Фоли, този материал е изключително важен.
— Колко важен?
— Горещ е като магма — отвърна Сиърс, подавайки папката.
— Така ли? — Тя взе листовете и се облегна в удобния стол, за да го прочете. „«Зорге» — източник Пойна птичка“. Прочете заглавието — вчерашното заседание на китайското Политбюро. После Сиърс видя как присви очи и ръката й посегна към един карамелен бонбон. Очите й се втренчиха в него. — Не се шегуваш, нали? Каква е преценката ти?
— Госпожо, не мога да дам оценка за точността на информацията, но ако това е вярно, сме свидетели на процес, който не ми е познат освен от историческите книги. Тук има думи, които никой в тази сграда не е чувал, аз поне не съм. В този материал са цитирани всички министри и повечето от тях говорят едно и също…
— А това не е нещо, което бихме искали да чуем от тях — довърши мисълта му Мери Патриша Фоли. — Ако предположим, че тази информация е вярна, това струва ли ти се реално?
Сиърс кимна.
— Да, госпожо. Звучи ми като разговор, който наистина се е състоял и в него са участвали реални хора. Освен това съдържанието на казаното съответства на представите ни за тези хора. Дали може да е фалшификат? Да, би могло. Ако е така, източникът се е компрометирал по някакъв начин. Но не виждам защо ще го правят, ако не искат да постигнат някакъв специален ефект, а той едва ли би им харесал.
— Някакви препоръки?
— Няма да е зле да повикате Джордж Уийвър от Провидънс — отвърна Сиърс. — Той е добре запознат с техния начин на мислене. Имал е преки контакти с тях, неговото мнение би било добро потвърждение за оценката ми.
— Която е? — попита Мери Пат. Те не беше обърнала последната страница, където вероятно я имаше.
— Те обсъждат възможността да започнат война.
Заместник-директорът на ЦРУ стана и излезе навън, следвана по петите от д-р Джошуа Сиърс. Тя измина краткото разстояние до кабинета на съпруга си и влезе, без да погледне личната му секретарка.
Ед Фоли имаше съвещание със заместник-директора, отговарящ за отдел „Наука и техника“, и още двама висши служители, когато Мери Пат влезе. Той я погледна изненадан, но след това видя синята папка в ръката й.
— Да, скъпа?
— Извинявай, но това не може да чака нито минута. — Тонът съответстваше на думите й.
— Франк, ще може ли да се видим отново след обяд?
— Разбира се, Ед — отвърна заместник-директорът по научната част, събра документите си и излезе заедно с хората си.
Когато си отидоха и вратата се затвори зад тях, директорът запита:
— От Зорге ли е?
Мери Пат кимна, подаде му папката и седна на канапето. Сиърс остана прав. Едва тогава разбра, че ръцете му са малко влажни. Не му се беше случвало друг път. Като оглавяващ отдела за политически анализи, отнасящи се до Китай, Сиърс се беше занимавал предимно с оценки от сорта кой кой е в политическата йерархия на КНР, каква икономическа политика следва тази страна, какви са обществените настроения там според него и хората му, а след това се майтапеха за тези неща в кафенето. Той никога не беше виждал подобно нещо. Не му беше попадал по-горещ материал от сведения за това как е било потушено някакво вътрешно недоволство. Макар, както често се беше изразявал, техните методи за справяне с подобни неща да бяха малко грубички (за потърпевшите „малко“ не беше най-точната дума), отдалечеността от тази страна му помагаше да бъде безпристрастен в оценките си. В случая нещата не стояха така.
— Това може ли да е истина? — попита директорът.
— Д-р Сиърс е на мнение, че може. Според него трябва да извикаме и Уийвър от университета „Браун“.
Ед Фоли погледна към Сиърс.
— Обади му се. Веднага.
— Да, сър. — Сиърс излезе от кабинета, за да се обади.
— Джак трябва да види това. Какво прави той сега?
— След осем часа заминава за Варшава, забрави ли? Срещата на страните от НАТО, посещение на бившия концентрационен лагер в Аушвиц, престой в Лондон на връщане за вечеря в Бъкингамския дворец. Пазаруване из магазините на „Бонд стрийт“ — добави Ед.
