— Можем ли да сме сигурни в това?

— Да — отговори министърът на отбраната. — Тан? — попита той.

Тан Дъсъ беше шеф на Министерството на държавната сигурност, което отговаряше за външното и вътрешното разузнаване. Той минаваше за по-млад. Беше на седемдесет години и вероятно беше най-здрав от всички. Пушеше цигара от цигара и дори си попийваше.

— Когато започнахме по-интензивни учения, отначало те се разтревожиха, но след първите две години загубиха интерес. В Източен Сибир живеят над един милион наши съграждани. Това е незаконно, но руснаците не са се възползвали много от този факт. Голям брой от тях ми докладват. Имаме добро разузнаване сред руската отбрана.

— И каква е степента на тяхната боеготовност? — попита Тун Цзе.

— Общо взето, твърде слаба. Имат една напълно боеспособна дивизия, друга на две трети, а останалите са просто кадри без особена подготовка. Според нашите източници техният нов главнокомандващ Далекоизточния военен окръг генерал-полковник Бондаренко се мъчи отчаяно да подобри положението.

— Чакайте — възрази Фан. — Да не би тук да обсъждаме възможността за война с руснаците?

— Да — отвърна Цзян Хансан. — И друг път сме го правили.

— Това е вярно, но при първия такъв случай японците щяха да бъдат наш съюзник, а американците щяха да запазят неутралитет. При втория предположихме, че Русия ще се разпадне преди това поради религиозни междуособици. Кои са съюзниците ни в този случай? Разпадна ли се Русия?

— Късметът ни малко ни изневери — отвърна Тан. — Онзи министър, т.е. главният съветник на президента Грушевой, остана жив.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.

— Искам да кажа, че опитът ни да го убием не успя — обясни Тан и в продължение на две минути ги запозна с подробностите. Хората около масата бяха леко шокирани.

— Тан имаше моето одобрение — каза премиерът Ху.

Фан погледна към Цзян Хансан. Ето откъде беше дошла идеята. Неговият стар приятел можеше и да мрази капиталистите, но това не му беше попречило да действа като някой пират, за да постигне целите си. Ху го слушаше, а Тан беше неговата силна дясна ръка. Фан си мислеше, че познава тези мъже, но сега си даваше сметка, че е грешал. В това имаше нещо скрито и зловещо. Те бяха много по-безмилостни, отколкото него.

— Та това е равносилно на обявяване на война — възрази той.

— Мерките, които взехме за сигурността на тази операция, са безупречни. Нашият руски агент Клементий Суворов е бивш офицер от КГБ, когото вербувахме отдавна, когато беше изпратен тук, в Пекин. Изпълнявал е различни задачи, които сме му поставяли, и той има отлични връзки както в разузнаването, така и сред военните, поне с онези, които сега са основното ядро на новия руски подземен свят. Всъщност той си е най-обикновен престъпник, в каквито се превърнаха много бивши служители на КГБ, но работи за нас. Обича парите и за тях е готов на всичко. За съжаление в този случай чисто стечение на случайности попречи за ликвидирането на Головко — завърши Тан.

— И сега? — попита Фан. После се усети. Задаваше твърде много въпроси и показваше прекалено много каква е личната му позиция. Дори и в тази стая, дори и сред старите другари не беше разумно да отива толкова далеч.

— Сега Политбюро трябва да реши — отвърна рязко Тан. Целта му беше да не покаже, че всичко е решено предварително и той се справи добре с ролята си.

Фан кимна и се облегна в стола си. Реши за момента да си замълчи.

— Лю? — каза Ху. — Това осъществимо ли е?

Маршалът също трябваше да бъде предпазлив в думите си и да не изглежда прекалено уверен. Можеше да си навлече неприятности на тази маса, ако обещаеше повече от това, което можеше да изпълниш, въпреки че Лю беше в изключителна позиция, донякъде разделяна с министъра на вътрешните работи Тун — зад тях стояха пушките.

— Другари, от дълго време проучваме обсъждания тук стратегически въпрос. Когато Русия беше Съветският съюз, подобна операция би била невъзможна. Техните въоръжени сили бяха много по-големи и по-добре въоръжени и те имаха много междуконтинентални и тактически балистични ракети с термоядрени бойни глави. Сега те нямат такива благодарение на двустранното си споразумение с Америка. Днешната руска армия е жалко подобие на това, което беше само преди десет-дванадесет години. Половината от повиканите наборници дори не се явяват, когато получат повиквателните. Ако това се случеше тук, знаете какво щеше да стане с такива нарушители на закона. Те хвърлиха много от останалата им военна мощ срещу религиозното чеченско малцинство и може да се каже, че поради религиозни причини Русия започва да се разпада. Погледнато от практическа гледна точка, задачата е осъществима, без това да означава, че е съвсем лесна. Реалната трудност, пред която сме изправени, е отдалечеността и твърде голямата територия на въпросния район, а не толкова военната съпротива, която бихме могли да срещнем. От нашата граница до петролните полета по тяхното крайбрежие на Северния ледовит океан има много километри. До златното находище те са много по-малко. Добрата новина е, че руската армия сама прокарва пътищата, необходими ни, за да стигнем там, а това намалява проблемите ни с две трети. Военновъздушните им сили са направо смешни. Би трябвало да сме в състояние да се справим с тях. В края на краищата, те ни продават своите най-добри самолети, а не ги дават на своите летци. За да улесним задачата си, ще бъде добре да разстроим тяхното командване и контрол, тяхната политическа стабилност и т.н. Тан, можеш ли да постигнеш това?

— Зависи каква точно ще е поставената задача — отвърна Тан Дъсъ.

— Може би да се премахне Грушевой — предположи Цзян. — В момента той е силният човек в Русия. Ако бъде отстранен, страната им ще рухне политически.

— Другари — каза Фан, решил да поеме риска, — това, което обсъждаме тук, е много дръзка и смела стъпка, но тя крие куп опасности. Ами ако се провали?

— В такъв случай, приятелю, положението ни няма да стане по-лошо, отколкото вече е — отвърна Цзян. — Но ако успеем, което изглежда възможно, ще стигнем до положението, за което сме мечтали още в младините си. Китайската народна република ще стане най-голямата сила в света. — „Имаме пълно право на това“, помисли си той, но не го каза гласно. — Председателят Мао никога не е мислил, че няма да успее да свали Чан Кайшъ.

При такава постановка на въпроса не можеше да има възражения и Фан не се опита да ги направи. Смяната на страха с авантюризъм беше станала толкова бързо и вече завладяваше всички. Къде отиде типичната за тези мъже предпазливост? Те бяха хора в потъващ кораб и виждаха средство за спасението си. Оставаше му само да седи и да слуша какво казват другите, да изчаква и да се надява, че ще започнат да разсъждават по-трезво и разумът ще надделее.

Но от кого би могъл да очаква такова нещо?

— Да, другарю министър? — каза Мин, вдигайки глава от почти готовите записки.

— Нали внимаваш с тези записки?

— Разбира се, другарю министър — отвърна веднага тя. — Както ви е известно, дори не ги принтирам. Има ли повод за безпокойство?

Фан сви рамене. Започваше постепенно да се отърсва от напрежението на днешното съвещание. Той беше практичен човек в напреднала възраст. Ако имаше начин да се справи със сегашния проблем, щеше да го намери. Ако нямаше, трябваше да издържи. Винаги го беше правил. В този случай инициативата не беше негова и записките му щяха да покажат, че е бил един от малцината, изразили предпазлив скептицизъм на съвещанието. Другият беше Цян Кун, който беше излязъл от стаята, клатейки глава, като говореше нещо тихо на старшия си помощник. Фан се замисли дали Цян също пази свои записки. Подобна стъпка би била разумна. Ако нещата се развиеха зле, те биха могли да бъдат единствената му защита. В конкретния случай опасността не беше да бъде изпратен да върши физическа работа, а просто прахът му щеше да бъде разпръснат в реката.