В този момент премиерът Ху се наведе напред и започна да разсъждава на глас.

— Ние те слушаме, Цян. Какво можем да направим, за да избегнем това затруднение?

След като беше изложил главното си послание бързо и ефикасно, Цян Кун не знаеше какво да каже по- нататък. Нямаше начин за оправяне на нещата, който тези хора биха приели. Но след като им беше казал горчивата истина, сега трябваше да каже и още нещо:

— Трябва да променим политиката си спрямо американците. Трябва да им покажем, че не сме такива варвари, за каквито ни мислят. Трябва да променим представата за нас в техните очи. За начало трябва да покажем, че много съжаляваме за смъртта на двамата духовници.

— Да се унижим пред чуждите дяволи? Никога! — озъби се Цзян.

— Другарю Цзян — каза Фан, опитвайки се предпазливо да защити Цян, — да, ние сме Средното царство и не сме варвари. Те са такива. Но понякога човек трябва да прави бизнес с варвари, а това означава да разбираме техните виждания и да се нагаждаме спрямо тях.

— Да се смирим пред тях?

— Да, Цзян. Имаме нужда от това, което те притежават, и за да го получим, трябва да бъдем приемливи за тях.

— А когато следващия път поискат да извършим политически промени, тогава какво? — Това беше премиерът Ху, който изглеждаше изнервен, нещо необичайно за него.

— В такъв случай ще решаваме когато и ако той се появи — отвърна Цян за радост на Фан, който не искаше да рискува да го каже сам.

— Не можем да рискуваме — обади се за пръв път министърът на вътрешните работи Тун Цзе. Полицията на страната беше под негово командване и той отговаряше за реда в нея. Само ако не се справеше, щеше да се обърне към маршал Лю, което щеше да му коства както загуба на престиж, така и загуба на влияние на тази маса. На практика за смъртта на двамата беше отговорен самият той, защото беше издал заповедите за потискане на религиозната дейност в КНР и беше подсилил строгостта на закона, за да увеличи влиянието на своето министерство. — Ако чужденците настояват за вътрешни политически промени, това ще ни свали от власт.

Фан веднага разбра, че това беше същината на въпроса. КНР се крепеше изцяло на властта на партията и нейните ръководители, на хората, които бяха в тази стая. Както някогашните благородници, всеки беше обслужван от доверен служител, който седеше до стената и очакваше заповед да донесе чай или вода. Всеки имаше своя дял от властта, независимо дали беше министър на отбраната, на вътрешните работи или на тежката индустрия, до който се беше докопал благодарение на приятелски връзки и опит. Всеки се беше трудил дълго и упорито, за да стигне до това положение, и на никого не му допадаше мисълта, че може да го загуби. Това щеше да бъде също толкова неприятно, както ако някой губернатор на провинция при династията Цин доброволно се съгласеше да си остане само един мандарин. Това щеше да бъде не само унижение за него, но вероятно щеше да означава и смърт. Тези хора знаеха, че ако една чужда страна поиска и получи съгласие за вътрешни политически промени, тогава властта щеше да започне да се изплъзва от ръцете им, а те не искаха да рискуват. Те ръководеха работниците и селяните, но и се страхуваха от тях. Благородниците от едно време можеха да се опрат на ученията на Конфуций или на Буда, които бяха духовната основа на тяхната временна власт. Но Маркс и Мао бяха елиминирали тези неща, оставяйки в своя защита само силата. И ако заради продължаването на просперитета на страната си те трябваше да намалят тази сила, какво щеше да стане? Те не знаеха и се страхуваха от неизвестното, както детето се страхува от чудовища в леглото си през нощта, но техните страхове бяха много по-основателни. Нещо подобно се беше случило тук, в Пекин, и то преди не много години. Никой от тези мъже не го беше забравил. Тогава те бяха проявили твърда решителност пред обществеността, но всеки от тях се страхуваше, когато останеше сам в банята пред огледалото или в леглото, преди да заспи. Те разчитаха на предаността на работниците и селяните, но усещаха, че работниците и селяните се страхуваха от тях и същевременно ги мразеха. Мразеха ги за тяхната арогантност, корумпираност, заради привилегиите им, за по-добрата храна, която ядяха, за луксозните къщи и личната прислуга. Всички знаеха, че техните прислужници също ги мразят, въпреки че им се усмихваха и се кланяха почтително. Със същата лекота те можеха да крият нож в пазвата си, защото преди сто години същите чувства са изпитвали работниците и селяните към благородниците. Преди време революционерите се бяха възползвали от тази омраза срещу класовия враг, а новите ръководители знаеха, че тя може да бъде използвана и срещу тях. Затова се държаха със зъби и нокти за властта така отчаяно, както и благородниците от едно време, но бяха готови на още по-голямо безсърдечие, защото за разлика от старите благородници нямаше къде да избягат. Тяхната идеология ги беше затворила в златните им клетки по-сигурно, отколкото би могла да направи която и да било религия.

Фан никога досега не се беше замислял така сериозно за тези неща. Като другите, и той се беше страхувал повече, когато студентите бяха излезли да протестират, бяха направили своя „Богиня на свободата“ от пластмаса и картон, която Фан не помнеше, но добре си спомняше въздишката на облекчение, когато армията я разруши. Той се изненада, когато разбра каква примка е това място за него. Властта, която той и неговите колеги имаха, беше като отражение в огледало, което при дадени условия може да се смени в един миг. Те можеха да държат във властта си всеки гражданин на тази страна, но тази власт всъщност беше една илюзия…

…Не, те не можеха да позволят друга страна да им диктува каква да бъде политиката им, защото животът на всички зависеше от тази илюзия. Това беше нещо като дим в спокоен ден, като колона, която крепи небето, но най-малкият вятър можеше да я издуха и тогава то щеше да се стовари върху всички тях.

Но Фан виждаше също, че няма изход, ако не променят политиката си към Америка. Тогава страната им щеше да остане без пшеница и петрол, а вероятно и без други неща и щеше да бъде изправена пред риска от масови социални вълнения в низините. За да попречат на това, те трябваше да разрешат някои вътрешни промени, а така крайният резултат щеше да бъде същият.

Това щеше още по-сигурно да доведе до тяхната гибел.

„Има ли някакво значение?“, запита се Фан. И в единия, и в другия случай те щяха да бъдат мъртъвци. Той се опита да си представи как би могло да стане това — да загинат от юмруците на тълпата, да бъдат изправени до стената и разстреляни или да им окачат въжето на врата. Не, сигурно щеше да бъде с куршуми. В неговата страна така извършваха екзекуциите. Вероятно е за предпочитане от някогашното обезглавяване с меч. Ами ако палачът не улучеше целта си? Сигурно щеше да е ужасно. Достатъчно беше да се огледа наоколо, за да разбере, че и другите бяха налегнати от подобни мисли, поне онези, които имаха достатъчно разум в главите си. Всички хора се страхуват от неизвестното, но сега трябваше да изберат от кое неизвестно да се страхуват, а този избор също предизвикваше страх.

— Според теб, Цян, ние рискуваме да се лишим от някои неща, защото вече няма да имаме пари, с които да ги купим, така ли? — попита премиерът Ху.

— Точно така — потвърди министърът на финансите.

— Има ли други начини да се сдобием с пари и петрол? — запита Ху.

— Това не влиза в моите компетенции, другарю председател — отвърна Цян.

— Петролът сам по себе си е валута — каза Цзян. — На север от нас има много от него. Там има и злато, както и много други неща, от които се нуждаем. Огромни количества дървен материал. А и нещо, от което се нуждаем най-много — пространство, жизнено пространство за народа ни.

Маршал Лю кимна.

— Обсъждали сме това и преди.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.

— Някога нашите японски приятели го наричаха северната ресурсна зона — припомни на всички Цзян.

— Тази авантюра завърши катастрофално за тях — обади се веднага Фан. — Имахме късмет, че останахме незасегнати.

— Изобщо не бяхме засегнати — подхвърли Цзян. — Дори не бяхме замесени. Сигурни сме в това, нали, Лю?

— Да, така е. Руснаците никога не успяха да подсилят южната си отбрана. Те дори не обърнаха внимание на нашите маневри, които повишиха боеготовността на войските ни.