— Какво означава това? — попита Арни ван Дам. Работното съвещание започна с раздаването на копия от последното донесение на „Зорге/Пойна птичка“. Арни се оказа най-бързият четец, но не и най-добрият аналитик.

— Не означава нищо добро, приятелю — отговори Райън и премина на третата страница.

— Ед — обади се Уинстън, който беше още на втора страница, — какво можеш да ми кажеш за източника на тази информация? Това ми прилича на документ, измъкнат направо от центъра на ада.

— Един член на китайското Политбюро си води записки за разговорите си с останалите министри. Имаме достъп до тях. Не питай как.

— Значи този документ и източникът са истински?

— Да, така мислим.

— Колко е надежден? — настоя Търговецът.

Директорът на ЦРУ реши да направи още една стъпка по ръба на бръснача.

— Толкова надежден, колкото и твоите ценни книжа.

— Добре, Ед, щом ти го казваш. — Уинстън пак сведе глава. След десет секунди изсумтя — Мамка му…

— Така си е, Джордж — съгласи се президентът. — Много мръсна работа.

— Съгласен съм с теб, Джак — обади се държавният секретар.

От присъстващите само Бен Гудли прочете целия материал, без да каже нещо. Въпреки важното положение, което заемаше като съветник на президента по въпросите на националната сигурност, в момента той се почувства слаб и твърде неопитен. Основната причина беше, че той далеч не можеше да се мери с президента по познания, отнасящи се до националната сигурност, и изпълняваше повече ролята на висококвалифицирана секретарка. Беше кадър на Агенцията за национална сигурност, който по закон и традиция придружаваше президента навсякъде, където ходеше. Работата му беше да държи президента информиран. Бившите обитатели на неговия кабинет в Западното крило на Белия дом често бяха казвали на президентите какво да мислят и какво да правят. Обаче той просто препредаваше информация и се чувстваше слаб дори и в тази си роля.

Накрая Джак Райън вдигна очи и ги изгледа с нищо неизразяващ поглед и невъзмутима физиономия.

— Добре. Ед, Мери Пат, какво е това тук?

— Изглежда, че прогнозите на министър Уинстън за финансовите последици от пекинския инцидент може да се оправдаят.

— Те говорят за неочаквани последици — забеляза спокойно Скот Адлер. — Къде е Тони?

— Министър Бретано е във Форт Ууд, Тексас, за да наблюдава учения на Трети корпус. Връща се късно тази вечер. Ако го извикаме спешно, хората ще забележат — отвърна Ван Дам вместо останалите.

— Ед, ще възразиш ли, ако му изпратим това по секретната линия?

— Не.

— Добре. — Райън кимна и посегна към телефона на бюрото си. — Изпрати ми Андреа, моля те. — Тя се появи след по-малко от пет секунди.

— Да, господин президент?

— Би ли занесла това лично до свързочната служба и да ги накараш да го изпратят по „Тапданс“ на Гръмотевицата? — Той й подаде документа. — След това пак го донеси тук.

— Да, сър.

— Благодаря, Андреа — каза след нея той. — После отпи глътка вода и се обърна към гостите си. — Работата изглежда доста сериозна. Колко сериозна е според вас?

— Извикахме професор Уийвър да ни каже мнението си. Той е най-добре запознат с начина на тяхното мислене.

— Защо, по дяволите, не работи за мен? — попита Джак.

— В университета „Браун“ му харесва. Той е от Род Айлънд. Доколкото ми е известно, предлагали сме му да работи при нас поне пет пъти — отвърна директор Фоли, — обаче отговорът му винаги е един и същ.

— Същото се отнася и за Държавния департамент, Джак. Познавам Джордж от повече от петнадесет години. Не иска да работи за правителството.

— Малко си приличате, Джак — добави на шега Арни.

— Освен това с работа на договор изкарва повече пари. Ед, когато пристигне, изпрати го при мен.

— Кога? Ти отлиташ след няколко часа — напомни му Ед.

— По дяволите — сети се Райън.

Кали Уестън вече привършваше официалните му речи в кабинета си от другата страна на улицата. И тя дори беше включена в официалната делегация. Защо не може човек да върши нещата едно по едно? Защото на това ниво те просто не идваха в този ред.

— Добре. Трябва да направим сериозен анализ на този доклад и да решим какво ще предприемем. Това означава… какво?

— Няколко неща. Можем да установим дискретен контакт с тях — каза държавният секретар Адлер. — Да им кажем, че отиват твърде далеч и да им дадем да разберат, че сме готови тихомълком да оправим нещата.

— Само че посланик Хитч сега е тук за консултации, забрави ли? Къде е той днес, в Конгреса или на игрището за голф в „Горящото дърво“? — попита президентът.

Хитч обичаше да играе голф. Не беше имал възможност да упражнява хобито си в Пекин и Райън го разбираше. Той самият се чувстваше щастлив, ако успееше да поиграе веднъж в седмицата, и добрата му форма беше отишла по дяволите.

— Неговият заместник в Пекин е с твърде нисък ранг за тази работа. Независимо какво ще им предадем чрез него, те няма да го приемат на сериозно.

— А какво точно бихме могли да им дадем? — попита Уинстън — Не можем да им предложим нещо достатъчно голямо, което би ги задоволило, без това да се разчуе. Те също ще трябва да направят някаква отстъпка, за да оправдаем това, което им даваме. Но както виждам тук, те нямат намерение да ни дават каквото и да било, освен болки в корема. Действията ни са ограничени от онова, което страната би приела.

— Да не искаш да кажеш, че би приела повече една война? — запъна се Адлер.

— Успокой се, Скот. Тук има някои практически съображения. Всичко, което би било достатъчно привлекателно, за да го приемат китайските копелдаци, трябва да бъде одобрено от Конгреса, а това означава, че трябва да му посочим нашите основания. — Уинстън размаха секретния документ. — Обаче не можем да го направим, защото Ед направо ще припадне, а дори и да го сторим, някой от Капитолийския хълм ще се изпусне пред вестниците. Половината от тях ще го осъдят като недостойна постъпка и ще ни призоват да кажем на китайците да вървят на майната си. Това ще ни коства огромна загуба на престиж и няма да получим никакво признание. Не съм ли прав?