— Дори и да можех, те едва ли ще тръгнат. Войниците могат да помислят, че машината е на „фамилията“.

Силна военна агресивност и параноя. Комбинация, която караше лидерите да не се доверяват на никого освен на най-приближените си съветници. Ситуация, която превръщаше войниците в убийци. На Маккаски му се прищя отрядът за бързо реагиране да е тук, а не някъде над Атлантика, на часове път.

Дълго време никой не каза нищо. Маккаски продължи да гледа Луис. Имаше три възможности. Жените можеха да останат където се намираха в момента; можеха да се опитат да се измъкнат; или можеха да се опитат да се предадат. Ако се опитаха да се измъкнат и ги забележеха, сигурно щяха да загинат. Ако се опитаха да се предадат, също можеше да загинат. Най-безопасната тактика като че ли беше да останат на място и да покажат фалшивите си документи за самоличност, ако ги открият. Маккаски се чудеше дали Луис ще вземе решението вместо тях. Служителят от Интерпол имаше постоянния навик да поема отговорността за действията на хората си, след което да поема всички удари върху себе си. Сега обаче не ставаше въпрос за вина или слава. Сега ставаше въпрос за два човешки живота.

— Мария — каза Луис в слушалката, — какво смятате да правите?

— Чудя се — отвърна му тя. — Нямам представа каква е целта на нападателите. В момента виждаме как отвътре излизат заложници. Няколко десетки. Нямаме представа обаче къде ще бъдат отведени. Може би някъде, където ще ги разпитват. Чудя се…

— Какво се чудиш? — попита Луис.

На другия край на линията се чу приглушен разговор. После настъпи тишина, ако не се броеше далечната стрелба.

— Мария? — каза Луис.

Разговорът очевидно беше спрял. Чуваше се само стрелбата.

— Мария! — повтори Луис.

След малко се включи Ейдийн.

— Не е тук.

— Къде отиде? — попита Луис.

— Тръгна към фабриката с вдигнати ръце — отвърна Ейдийн. — Ще се опита да се предаде.

Телефонното обаждане на шефа на Държавна сигурност Стив Бъркоф беше съвсем кратко, но много изненадващо.

— Президентът смята да направи радикална промяна в държавната политика по отношение на Испания — информира той Пол Худ. — Ела в служебния кабинет на Белия дом в единайсет и половина. И ако обичаш, моля те, донеси последните данни от разузнаването за военната ситуация там.

Не беше изминал и един час от конферентния разговор с генералния секретар на Обединените нации Мани. Тогава бяха решили, че ще се поддържа статуквото. Худ беше успял да подремне. Зачуди се какво ли се е променило от разговора насетне.

Той, разбира се, каза, че ще бъде на мястото точно в единайсет и половина. След това отиде в малката си лична умивалня в задната част на кабинета. На стената под аплика имаше телефон. След като си наплиска лицето с вода, Худ се обади на Боб Хърбърт. Помощникът на Хърбърт каза, че шефът му в момента говорел по телефона с Даръл Маккаски, и попита дали обаждането на Худ може да почака. Худ каза, че не е спешно, и помоли Хърбърт да му се обади, след като приключи разговора си.

Тъкмо си дооправяше вратовръзката, когато иззвъня вътрешната линия. Худ й се зарадва много. Също като лешояд, привлечен от мършата, умореният му ум се беше върнал към Шарън и децата. Той не знаеше защо — чудеше се дали не е за да накаже себе си, — но точно в момента не искаше да мисли за тях. Назряваше голяма криза и не беше време да преоценява собствения си живот и цели.

Худ натисна бутона и каза:

— Худ слуша.

— Пол, Боб се обажда — чу се гласът на Хърбърт.

— Какви са новините от Даръл?

— Доста мрачни — отвърна Хърбърт. — От националното разузнаване потвърдиха, че четири хеликоптера — очевидно изпратени от генерал Амадори — са нападнали корабостроителницата на Рамирес в 05:20 местно време. Ейдийн Марли и Мария Корнеха са били на паркинга, прикривали са се в колата по време на нападението. Испанските войници са застреляли около двайсет души, преди да завземат корабостроителницата. Според Ейдийн — която е още в колата и поддържа контакт с Даръл — Мария се е предала на войниците. Надявала се да разбере къде е седалището на Амадори, за да ни предаде информацията.

— В момента има ли непосредствен риск за живота на Ейдийн?

— Според нас не — отвърна Хърбърт. — Отрядите не са тръгнали да претърстват паркинга. На Ейдийн й се струва, че просто искат да приберат няколко души и да се изметат оттам.

— Ами с Мария какво ще стане? — попита Худ. — Ще се опита ли да спре Амадори? — Той беше сигурен, че в Белия дом имат някаква информация за тези събития. Вероятно това беше една от причините за набързо свиканото съвещание. Знаеше и че президентът ще зададе съшия въпрос.

— Честно да ти кажа, не знам — призна Хърбърт. — Щом свършим разговора с теб, ще помоля Лиз да ми даде психологическия портрет на Мария, който й направиха, докато работеше тук. Може би това ще ни помогне.

— На какво мнение е Даръл? — попита Худ нетърпеливо. — Ако някой познава Мария Корнеха, това е той. — Худ нямаше много голямо доверие на психоаналитичните профили. Хладните, бълвани на конвейер изследвания бяха много по-малко ценни за него от човешките чувства и интуицията.

— Че кой мъж познава която и да било жена? — попита Хърбърт.

Худ понечи да му каже да не философства, но се сети за Шарън и не каза нищо. Хърбърт беше прав.

— За да се опитам да ти отговоря обаче — продължи Хърбърт, — ще ти кажа, че според него тя няма да се замисли много, ако трябва да го убие. Можела да бъде доста целенасочена и много, много съсредоточена. Каза, че можела да грабне някоя писалка или кламер и да направи дупка в бедрената му артерия. Каза също така, че според него тя ненавиждала варварските му методи, но в същото време се възхищавала на смелостта и силата му.

— Което ще рече?

— Че може да се замисли прекалено дълго — отговори Хърбърт. — Да се поколебае и така да изпусне най-подходящата възможност.

— Би ли могла да се присъедини към него? — попита Худ.

— Даръл каза, че не. Определено не.

Худ не беше толкова сигурен, но предпочете да разчита на мнението на Даръл по този въпрос. Хърбърт нямаше никаква допълнителна информация за смъртта на Серадор нито пък за участието му в убийството на Марта. Каза обаче, че продължавал да работи и по двата въпроса. Худ му благодари и го помоли да изпрати всички последни данни на президента. След това потегли към Белия дом.

Нямаше много коли по това време и той успя да стигне за по-малко от половин час. Излезе от Конститюшън Авеню, сви по 17-а улица и направи десен завой по еднопосочната улица „Е“. После сви наляво и спря пред югозападната порта за специални посетители. Пуснаха го на пропуска и след като паркира, той влезе в Белия дом през Западното крило. Тръгна по просторните коридори. В каквото и настроение да беше, в каквато и криза, до каквото и ниво на цинизма си да беше стигнал, Худ винаги се вълнуваше и изпадаше в страхопочитание пред мощта и историята на Белия дом. Тази сграда беше връзката между миналото и бъдещето. Двама от великите предци на нацията бяха живели тук. От това място Линкълн беше съхранил и укрепил страната. Втората световна война беше спечелена от това място. Решението да се стъпи на Луната беше взето тук. Ако я имаше налице подходящата смеска от мъдрост, кураж и умения, тази крепост можеше да води страната — а по този начин и света — към постигането на всичко. Когато се намираше тук, на Худ му беше трудно да разсъждава върху провалите на лидерите на нацията. Чувстваше само как огънят на надеждата се подклажда от мощния рев на властта.