Даръл Маккаски не можа да заспи. След като отведе Ейдийн на летището, той се върна заедно с Луис в офиса на Интерпол в Мадрид. Малкият комплекс заемаше един-единствен етаж в областния полицейски участък. Тухлената сграда от края на миналия век се намираше точно до широкия Гран Виа, на Кале де Хорталеза. Пътуването до града мина в мълчание, защото Маккаски се беше замислил за месеците, изживени заедно с Мария.

Когато се върнаха, Маккаски легна на мекия диван в малката столова. Но макар да затвори натежалите си клепачи съвсем лесно, въобще не можа да затвори отворилата се рана в сърцето си. Гневът на Мария го беше разстроил, макар че беше очаквал подобно поведение от нейна страна. По-лошото в цялата работа обаче беше да се види отново с тази жена. Това за пореден път му припомни за най-голямата грешка в живота му: че преди две години я беше пуснал да си отиде.

А най-тъжното беше, че още тогава знаеше, че прави грешка.

Както си лежеше, си спомни съвсем живо всичките различия, които бяха изплували между двамата по време на престоя й в Америка. Тя живееше за момента, без да се тревожи кой знае колко за здравето, парите или опасността в някои от задачите, които поемаше. Вкусовете им се различаваха както по отношение на музиката, така и на спортовете, които обичаха да гледат или да упражняват. Тя предпочиташе да кара колело, той обичаше да ходи или да кара кола. Той обичаше градовете и оживените шумни места, тя предпочиташе провинцията.

Каквито и да бяха различията помежду им обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — едно нещо беше вярно. Бяха се обичали. Това можеше да бъде много повече, отколкото му бяха позволили. Поне в момента със сигурност беше повече.

Маккаски помнеше каква физиономия направи тя, когато й каза, че на него подобна връзка не му върши работа. Никога нямаше да забрави това изражение — непоклатимо, но и много наранено — като на войник, който току-що е бил ранен, но отказва да го повярва и е решен да остане в строя. Беше едно от ония неща, които просто се запечатват в душата ти и от време на време се връщат толкова живи, сякаш се случват тъкмо сега.

— Емоционална малария — беше казала психоложката на Оперативния център Лиз Гордън, когато бяха заговорили за прекъснатите интимни връзки.

Много точно го беше уцелила.

В стаята се втурна Луис, спусна се към единия телефон и направи знак на Маккаски да вдигне другия.

— Мария се обажда — каза той. — На пета линия. В момента ги нападат.

Маккаски скочи от дивана и се втурна към телефона.

— Добре ли са?

— Засега да — отговори Луис. — Мария твърди, че е най-добре да останат където са. — И грабна слушалката.

Маккаски направи същото и натисна бутона за пета линия.

— Мария? — каза Луис. — Даръл слуша на другия телефон, а Пол проверява какви са хеликоптерите. Какво става?

Маккаски реши да не задава въпроси. Ако имаше нещо, което бе пропуснал, Луис щеше да му разкаже след това.

— Два от хеликоптерите кръжат над територията на корабостроителницата — обясни Мария. — Другите два се носят точно над покрива й. От тях се изнизват бойни отряди. Някои от войниците заемат позиция по покрива. Други използват алуминиеви стълби, за да слязат до вратите. Всички са въоръжени с автомати.

— Каза, че вече са застреляли двама…

— Стреляха по двама от членовете на фамилията Рамирес — Хуан и Фердинанд — отвърна Мария. — И двамата са взели участие в отмъщението за нападението на яхтата. Те обаче паднаха на земята и се предадоха — мисля, че им няма нищо.

Гласът й беше спокоен и ясен. Маккаски се гордееше с нея и изпитваше неистовото желание да си вземе обратно ония тъпи егоистични думи, които й беше наговорил навремето.

— Тъкмо разговаряхме с въпросните двама, когато започна нападението — продължи Мария. — Не знам дали отрядите са се прицелили в тях специално, или просто хеликоптерите са открили огън по най-близката цел.

— Пазачът… — каза Ейдийн.

— Да, точно така — добави Мария. — Ейдийн забеляза, че пазачът на фабриката е изчезнал, когато започна нападението. Той е бивш военен. Може да е посочил двамата мъже на хората в хеликоптерите.

През вратата се втурна висок мускулест служител и докладва:

— В компютъра няма никакъв планиран полет за хеликоптери.

— Това не е минало по обичайната верига команди — каза Луис по телефона.

— Хич не съм изненадана — каза Мария.

— Какво ще рече това? — попита Луис.

— Убедена съм, че генерал Рафаел Амадори е дал заповед за тази прочистваща операция като част от лична война — обясни Мария. — Подредил е събитията така, че парламентът му е дал правомощия за спешна намеса. Освен това си е направил много ясни сметки как да елиминира опозицията си. Докато някой реши да се опита да го спре, вече ще е твърде късно.

— Знаем ли къде е базата на генерала? — попита Маккаски.

— Не още — отвърна тя. — Сигурна съм обаче, че е направил всичко възможно достъпът до него да е изключително труден. За Амадори бих казала само следното: очевидно се е подготвил много добре.

Маккаски забеляза промяна в тона й. Усети я, защото изпита мъничко ревност. Мария не одобряваше нито действията, нито мотивите на Амадори, но определено му се възхищаваше поне малко.

Мария замълча. В слушалката се чуха изстрели.

Ейдийн каза нещо, което Маккаски не успя да разбере.

— Мария! — извика той. — Говори ми!

Минаха няколко секунди преди тя да се включи отново.

— Извинете. Отрядите влязоха във фабриката. Опитахме се да видим какво правят, но пред нас има паркирани коли. Чухме няколко откоса от страна на войниците и… мамка му!

— Какво става? — попита Маккаски.

Чуха се някакви резки заповеди, последва автоматичен огън.

— Мария! — изкрещя Маккаски.

— Оставиха се войниците да ги провокират — каза тя.

— Кой? — попита Луис.

— Вероятно някои от членовете на „фамилията“, а също така и някои от работниците — обясни Мария. — Отвътре също се чува стрелба. Навън търчат работници, падат… Стрелят по тия, които имат оръжия. Хуан им крещи да се предадат.

Маккаски погледна Луис. Служителят от Интерпол беше пребледнял.

— Невероятно! — каза Мария. — Войниците стрелят по всеки, който не хвърли оръжието си. Дори да са само някакви си лостове! Вътре хората крещят. Струва ми се, че предупреждават останалите да се предадат.

— На какво разстояние са войниците от вас? — попита Маккаски.

— На около четиристотин метра. Наоколо обаче има и други коли — мисля, че не знаят за присъствието ни.

По горната устна на Маккаски изби пот. Целият свят като че ли се сгромоляса. Щеше му се измисли начин, по който да измъкне двете жени оттам. Погледна колегата си и попита:

— Луис, какво става с полицейския хеликоптер?

— Там си е…

— Знам. Но можеш ли да получиш разрешение да го използваме?

Луис вдигна безпомощно ръце.