А освен това, както каза Генерала на Антонио, подгонването и екзекуцията на „фамилията“ Рамирес щеше да постигне и още една цел. Да подплаши и разпръсне другите „фамилии“, които може би възнамеряваха да му се противопоставят. Поради която причина ударът трябваше да бъде много публичен и много драматичен.

Амадори заповяда на Антонио да се погрижи за това. Антонио отдаде чест, обърна се и напусна кабинета, без да каже нито дума. Отиде право при бюрото си и се обади на генерал Америко Хос в базата на военновъздушните сили „Тагус“ в покрайнините на Толедо. Заповедта на Генерала беше предадена устно. Също като Адолфо, и генерал Хос беше готов да направи всичко необходимо в служба на Генерала.

Все още беше тъмно, когато четирите поостарелички хеликоптера НА-15 се вдигнаха във въздуха. Като повечето хеликоптери в испанските въздушни сили, НА-15 бяха по-скоро пътнически, отколкото военни машини. Трийсет и четири годишните летателни апарати бяха снабдени с по две 20-милиметрови оръдия, монтирани при страничните врати, и досега бяха използвани само в учебни условия.

В момента обаче не ставаше въпрос за учения.

На борда на всеки хеликоптер имаше по десетима войници, въоръжени с автомат Z-62 или пушка L-1- 003, изменена така, че да работи и със стандартни пълнители за М 16. Командирът на акцията майор Алехандро Гомес имаше заповед да стигне до корабостроителницата и да използва всички възможни средства, за да се сдобие с имената на убийците.

Очакваше се Гомес да се върне със заложници. Ако обаче те откажеха да тръгнат, щеше да се върне с чували, а в чувалите — трупове.

Мария спря колата до пропускателния пункт на корабостроителницата на Рамирес и показа документите си за самоличност от Интерпол. Още по пътя беше взела решението, че тук няма да се представя като туристка. Беше почти сигурна, че мъжът от охраната ще се обади на управителя, за да го предупреди, че тя и Ейдийн отиват при него. От своя страна пък управителят щеше да информира онези от убийците, които в момента се намираха на територията на предприятието. По всяка вероятност убийците или щяха да се скрият, или щяха да избягат. Поради тази причина Мария взе предпазната мярка да информира охраната:

— Нямаме никакви пълномощия. Искаме само да поговорим с хората от „фамилията“.

— Но, сеньорита — отвърна едрият пазач и почеса посивялата си брада, — тук няма никаква „фамилия“.

Много неприятно преживяване. На Ейдийн й напомни за пласьорите на наркотици в Мексико Сити, които през цялото време твърдяха, че никога не са чували за никакъв el senorio, тоест за шефа, който ги снабдяваше с всичкия хероин, продаван на територията на столицата.

— Мисля, че малко прибързваш — каза Мария и изключи колата от скорост. — Но иначе си прав. Много скоро няма да има „фамилия“.

Пазачът я изгледа неразбиращо, но и изненадано. Носеше някаква отличителна лента и имаше строгата, безкомпромисна стойка на строеви сержант. В Испания, както и навсякъде по света, за охрана се наемаха бивши военни или полицаи. Малцина от тях понасяха безболезнено да бъдат командвани от цивилни. А много, много по-малко пък обичаха да им нареждат някакви си жени. Както беше предвидила Мария още като го видя, на този щеше да му трябва още едно малко подбутване.

— Амиго — каза тя, — имай ми доверие. „Фамилия“ наистина няма да има, ако сега не отида да поговоря с тях. Някои от вашите са се нагърбили с убийството на един човек в града. Този човек има някои много влиятелни приятели. Въобще не мисля, че тия негови приятели ще оставят нещата така.

Пазачът я изгледа дълго-дълго, после им обърна гръб и позвъни на някого. Гласът му не се чуваше извън кабинката. След краткия разговор обаче пазачът затвори телефона, вдигна бариерата и пусна колата да влезе на паркинга. Мария каза на Ейдийн, че вече е сигурна, че при тях ще дойде поне един — ако не и няколко — членове на „фамилията“. Ейдийн пък знаеше също така, че Мария ще ги притисне да кажат всичко, което знаят за генерал Амадори. Щом Рамирес и хората му бяха мъртви, планът им — в каквото и да се беше състоял той — по всяка вероятност също беше отпаднал. Сега трябваше да се притесняват за Амадори. Тя трябваше да разбере колкото е възможно по-скоро до каква степен трябва да се тревожат за него.

На входа на корабостроителницата ги посрещнаха двама мъже. Мария спря колата с предницата към входа и двете слязоха с пуснати надолу ръце и обърнати напред длани. Мария остана до шофьорската, а Ейдийн — до другата предна врата. Мъжете се приближиха и спряха на няколко метра от тях. Докато единият наблюдаваше, другият — едър юначага — взе оръжията и телефона им и ги метна в колата. След това провери и двете за жици и записващи устройства. Проверката му беше подробна и много професионална. Когато свърши, двамата мъже тръгнаха мълчаливо към един голям микробус, паркиран наблизо. Жените ги последваха. Четиримата се качиха отзад и насядаха по пода сред кутии с боя, стълби и омърляни парцали. Мъжете седнаха до вратата.

— Аз съм Хуан, а това е Фердинанд — каза мъжът, който досега само беше наблюдавал. — Пълните ви имена, моля.

— Мария Корнеха и Ейдийн Санчес — каза Мария.

Ейдийн оцени „промяната“ в националната си принадлежност. Беше съвсем импровизиран ход от страна на Мария. Тия двамата сигурно нямаше да имат кой знае какво доверие и на свои сънародници в момента, но пък още по-малко щяха да се доверят на чужденка. Вътрешните въоръжени конфликти бяха идеално обстоятелство чуждите сили да разпространяват оръжия, пари… и влияние.

Ейдийн премести погледа си от единия на другия мъж. Хуан беше по-възрастният от двамата. Изглеждаше уморен. Очите му бяха нервно присвити, тесните му рамене бяха отпуснати. Другият мъж беше истински колос, с гладко като на бебе лице и Невероятно широки рамене.

— Защо сте дошли тук, Мария Корнеха? — попита Хуан.

— Искам да поговоря с вас за един генерал. Рафаел Амадори — отговори Мария.

Хуан я изгледа за момент.

— Казвайте.

Мария извади цигарите от джоба на якето си, измъкна една и предложи и на останалите. Хуан си взе.

Ейдийн се притесняваше, че контактуват с убийци. Както беше казала Марта обаче, в различните страни важаха различни правила. Ейдийн можеше само да разчита, че Мария си знае работата.

Мария първо запали цигарата на Хуан, а след това и своята. От начина, по който му предложи огънче — заслони кибритената клечка с ръце и я поднесе под цигарата му, но така, че той да хване ръцете й и да ги дръпне по-близо до цигарата си — атмосферата в колата стана някак интимна. Ейдийн се възхити как Мария успя да използва това, за да направи разговора по-откровен и интимен.

— Сеньор Рамирес и шефовете на други бизнес-групировки и „фамилии“ са били убити вчера от един мъж, който работи за Амадори — започна Мария. — Сигурна съм, че го познавате. Адолфо Алказар.

Хуан не каза нищо.

Мария говореше с мек тон, много по-мек, отколкото я беше чувала Ейдийн досега. Искаше да предразположи Хуан.

— Амадори е много влиятелен военен — продължи Мария — и като че ли има ключово място в поредицата събития, които се случват в момента. Ето как ми изглежда на мен цялата работа. Рамирес е уредил вчера една американка да бъде убита. Амадори е знаел, че това ще се случи, но не е направил нищо да го спре. Защо? Ами за да може да поднесе на целия народ една аудиокасета, която да натопи и депутата Серадор. Защо? Ами за да могат Серадор и баските, които той представлява, да бъдат дискредитирани както в страната, така и в чужбина. След това нарежда на Алказар да убие вашия работодател и неговите съзаклятници. Защо? Ами за да дискредитира каталунците и да подкопае силата им. Ако Серадор и бизнеслидерите са планирали някаква политическа маневра, с нея вече е свършено. Но важното е — продължи Мария, — че наличието на заговор отслабва правителството. Те не знаят на кого могат да имат доверие или пък към кого да се обърнат за овладяване на положението. Хората няма да повярват само на приказки. Вече се бият от Атлантика до Средиземно море, от Бискайския залив до Гибралтар.