Качи се на главния асансьор и слезе в служебния кабинет на първо подниво. Под него имаше още три поднива. На тях имаше помещение за положение на война, медицинско помещение и скривалищно помещение за първото семейство и обслужващия го персонал, както и една галерия за бягство. Посрещна го спретнат млад телохранител, който провери отпечатъка от дланта му на един хоризонтален лазерен скенер. Когато устройството даде разрешение за влизане, Худ беше пуснат да мине през металния детектор. Един адютант на президента го пое оттам и го отведе до облицования с дърво служебен кабинет.

Стив Бъркоф вече беше там. Там бяха и внушителният председател на всички шефове от Генералния щаб Кенет Ван Занд, Керъл Ланинг — тя представляваше държавния секретар Ав Линкълн, който в момента беше в Япония, и шефът на ЦРУ Мариус Фокс. Фокс вече приближаваше петдесетте. Беше среден на ръст, набит, с ниско подстригана кестенява коса и отлично ушит костюм. В горното му джобче винаги имаше кърпичка с ярки цветове, макар че те никога не успяваха да заслепят блясъка в кафявите му очи. Той беше човек, който истински се наслаждаваше на работата си.

„Обаче е нов на този пост“ — помисли си цинично Худ. Интересно колко ли време щеше да мине преди бюрокрацията и напрежението от работата да го поизносят.

В средата на ярко осветеното помещение имаше дълга махагонова маса. Пред всяко от десетте места около нея имаше по един засекретен телефон STU-3 и компютърен монитор, а под плота на масата имаше подвижни клавиатури. Компютърната система се поддържаше сама. Всякакъв външен софтуер — дори такъв от Министерството на отбраната или от Държавния департамент — се проверяваше преди да влезе в системата. По стените с цвят на слонова кост бяха окачени подробни цветни карти, които показваха разположението на американските и чуждестранните военни части. По тях имаше флагчета, които да обозначават проблемните точки. Червени флагчета за текущите конфликти и зелени — за потенциалните. В Испания нямаше никакво флагче, нито на територията й, нито пък зелени по крайбрежието. Очевидно промяната на държавната политика не включваше изпращане на американски сухопътни части в региона. Имаше един маркер на сушата, който по всяка вероятност беше за товарния самолет, който можеше да се наложи да изведе от страната американските официални лица.

Никой не беше успял да каже на Худ нещо повече от „здрасти“, когато пристигна президентът.

Майкъл Лорънс беше широкоплещест и висок. И изглеждаше точно както трябва да изглежда един президент. Каквото и да означаваше комбинацията от трите основни черти — харизма, очарование и спокойствие, — които създаваха това усещане, той я имаше. Леко дългата му сребриста коса беше сресана назад, а гласът му отекваше така, сякаш е Марк Антоний на стъпалата на Римския сенат. Президентът Лорънс обаче изглеждаше и доста по-уморен, отколкото когато беше заел поста. Очите му бяха по-трескави, а страните — по-хлътнали. Това беше типично за американските президенти, макар че напрежението от заемания пост не беше единственото, което ги състаряваше така осезаемо — другата причина беше, че животът на всичките им поданици се променяше дълбоко и постоянно вследствие на всяко решение, което взимаха. Беше резултат и от проблемните ситуации рано сутрин или късно вечер, от изтощителните пътувания в чужбина и от онова, което Лиз Гордън веднъж описа като „ефектът на потомството“: напрежението от конфликта между желанието да се осигури положителна оценка на управлението им в учебниците по история и факта, че дават на хората, които са ги избрали, това, което искат в момента. Това беше огромен емоционален и интелектуален товар.

Президентът благодари на всички, че са дошли, и седна. Докато си наливаше кафе, изказа на Худ искрените си съболезнования за смъртта на Марта Макол. Направи няколко коментари за загубата на тази толкова млада и толкова талантлива дипломатка и каза, че вече е назначил човек, който да организира вечер в нейна памет. Худ му благодари. Президентът Лорънс беше много добър артист, но и съвсем искрен, когато ставаше въпрос за нещо толкова човешко.

После веднага се захвана с належащата работа. Беше много добър и в смяната на атмосферата.

— Току-що говорих по телефона с вицепрезидента, както и с испанския посланик сеньор Гарсия Абрил — каза той и отпи от кафето без захар и сметана. — Както знаят повечето от вас, ситуацията в Испания е доста объркана от военна гледна точка. Полицията потушава някои бунтове, докато на други не обръща никакво внимание. Керъл, ще ни дадеш ли кратка справка?

Ланинг кимна, прегледа записките си и каза:

— Полицията и армията пренебрегват бунтовете на кастилците срещу другите етнически групи. Из цялата страна църквите са принудени да се справят буквално с хиляди хора, които отиват в тях за закрила.

— И успяват ли да се справят? — попита Бъркоф.

— Справяха се — отвърна тя, прелиствайки страниците на тефтера си, — докато тълпите в някои райони не станаха прекалено големи — като например „Парокиа Мария Реина“ в Барселона и „Иглесия дел Сеньор“ в Севиля. В момента буквално са заключили вратите си и не приемат никого. В няколко случая е била викана полицията, за да отстранява хората от пространството около църквите — нещо, което — трябва да добавя — е порицано в частни разговори от Ватикана, макар че по-късно днес те ще подканят към „ограничаване и състрадание“ в публично изявление.

— Благодаря — каза президентът. — В момента като че ли има три напълно независими фракции, които се опитват да овладеят положението в Испания. Според посланика Абрил — който винаги е бил напълно откровен с мен — представителите в парламента работят много усърдно по районите си, за да убедят хората си да не се намесват в конфликтите и да продължат да си вършат работата. Обещават на избирателите си какво ли не, за да си осигурят подкрепата им след кризата. Надяват се в края на цялата работа да имат цели купища избиратели, които да използват при формирането на ново правителство.

— Искате да кажете сформирането на ново правителство в рамките на настоящата система? — попита Ланинг. — Или ново правителство в условията на друга система?

— Тъкмо щях да ви кажа за това — каза президентът. — Министър-председателят е останал буквално без никаква подкрепа — както в парламента, така и сред народа. Очаква се, че ще си подаде оставката до ден-два. Абрил казва, че кралят, който е в резиденцията си в Барселона, ще може да разчита на подкрепата на църквата и по-голямата част от населението, с изключение на кастилците.

— Които са си почти мнозинство — изтъкна Бъркоф.

— Около четиридесет и пет процента от населението — поясни президентът. — Което поставя краля в доста нестабилна позиция. Съобщиха ни, че дворецът му в Мадрид направо гъмжи от войници, макар че никой не знае със сигурност дали войската е там, за да го защитава, или да не му позволи да се върне в двореца.

— Или пък и двете — отбеляза Ланинг. — Също като Зимния дворец, когато цар Николай бил принуден да абдикира.

— Много е възможно — съгласи се президентът. — Става обаче още по-лошо. Боб Хърбърт и Майк Роджърс са ни изпратили последните данни за военните. Ще ни докладваш ли за това, Пол?

— Има един генерал, който като че ли режисира цялото това представление — почна Худ. — Рафаел Амадори. Според данните от разузнаването ни той е наредил да бъде взривена яхтата в Бискайския залив, при който инцидент са загинали няколко водещи бизнесмени. Те са планирали да свалят правителството. Изглежда, пак той е разпоредил и убийството на депутата Серадор. Серадор е човекът, когото трябваше да види шефката по политическите въпроси в моя център Марта Макол. Имаме основания да смятаме, че Серадор и хората от яхтата са организирали убийството й.

— Боб Хърбърт ми съобщи, че в момента търси доказателства за това — каза президентът. — Проблемът е, че дори да разберем със сигурност, че част от правителството е било замесено в заговора, останалата част от законно избраното правителство може да не бъде подръка, за да чуе оплакванията ни. Политиката на Съединените щати, както и на държавната администрация, винаги е била политика на ненамеса във вътрешните работи на която и да било страна. Изключенията — като Панама и Гренада — са свързани с националната ни сигурност. Проблемът в този случай — нещо, за което е особено загрижен и генерал Ван Занд — е, че Испания е съюзник от НАТО. В резултат от текущата криза може би ще се наложи пренареждане на правителството — но ние не можем да си позволим един тиранин да стои начело на страната. Оставихме Франко на мира, защото нямаше никакви намерения по отношение на други народи.

— Това бе така само защото той видя какво направихме с Хитлер и Мусолини — изтъкна Бъркоф.

— Каквито и да са причините, важното е, че се задоволи само в рамките на Испания — каза