той затвори библията и им заговори за мъката и опасностите, които може би ги очакват. Помоли ги да отворят домовете и сърцата си за тези, които са претърпели някаква загуба. След това им съобщи, че трябва да отиде до Мадрид, за да се съвещава с главния отец за кризата, пред която е изправена страната.

Множеството утихна. Той знаеше, че никой не се изненадва, когато правителството зарязва народа си. Нещата бяха точно така по времето на Франко, когато Норберто тъкмо възмъжаваше; бяха така и когато през седемдесетте години се завладяваха крайбрежните води; по всичко личеше, че и сега ще бъде така. Това обаче, че отец Норберто ги изоставяше по време на криза, си беше доста по-голям шок.

— Отче Норберто, имаме нужда от вас тук — обади се една млада жена от първата редица.

— Скъпа Изабела — отвърна Норберто, — не отивам там по свое желание. Помоли ме самият главен отец.

— Но брат ми работи в корабостроителницата и нямаме никакви вести от него! Страх ме е — изплака Изабела.

Норберто се приближи към нея. Видя мъката и страха в погледа й и успя да се усмихне.

— Изабела, знам какво изпитваш — рече той. — Знам, защото аз самият загубих брат си днес.

В погледа на младата жена се появи ужас.

— Отче…

Усмивката на Норберто си остана все така успокояваща.

— Скъпият ми Адолфо беше убит тази сутрин. Надявам се, че като отида до Мадрид, ще мога да помогна на главния отец да сложи край на това, което става в Испания. Не искам ничии други братя да умират, нито бащи, нито синове или пък съпрузи. — Той докосна Изабела по страната. — Можете ли — ще се опитате ли да бъдете силни заради мен?

Изабела докосна ръката му. Пръстите й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи.

— Аз… аз не знаех за Долфо — изхлипа тя. — Толкова съжалявам… Ще се опитам да бъда силна.

— Опитай се да бъдеш силна заради себе си, не заради мен — каза й Норберто и огледа изплашените лица и на младите, и на старите в църквата. — Искам всички да бъдете силни, за да си помагате един на друг. — След това се обърна към дядо Хосе, който стоеше пред тълпата до стената, и го попита дали ще остане в църквата до завръщането му, като чете на хората от библията и им говори за страховете им. Дядо Хосе се поклони смирено. Норберто му благодари, после отново се обърна към обичното си паство.

— Изправени сме пред труден момент — каза той. — Където и да се намирам обаче — независимо дали в Сан Себастиан, или в Мадрид — ще го посрещнем заедно. С вяра, надежда и смелост.

— Амин, отче — каза високо Изабела.

Паството поде думите й и сякаш един мощен глас изпълни църквата. Норберто продължаваше да се усмихва, но от очите му потекоха сълзи. Но това не бяха сълзи на тъга, а на гордост. Тук, пред него имаше нещо, което нито генералите, нито политиците никога нямаше да постигнат, колкото и кръв да пролееха: доверието и любовта на добрите хора. Като гледаше лицата им, Норберто си каза, че Адолфо не е умрял напразно. Смъртта на брат му беше помогнала за сближаването на енориашите, за това да получат малко повече сила.

Норберто излезе от църквата, сподирян от благопожеланията и молитвите на енориашите си. Не можа да не се замисли колко ли щеше да се изненада Адолфо от това, което беше станало току-що. Че точно той — един невярващ — беше вдъхновил и обединил една изплашена духовна общност.

Зачуди се дали Бог е дал този израз на святата си милост като средство, с което Адолфо да изкупи смъртния си грях. Нямаше никаква причина да вярва в това — нямаше такъв теологически прецедент. Но както беше станало ясно за пореден път тази сутрин, надеждата беше всичко на този свят.

След като овладяха напълно корабостроителницата на Рамирес, войниците строиха оцелелите служители и работници и започнаха да проверяват документите им. Докато гледаше как избират точно определени хора, Мария си даде сметка, че всички основни лидери на „фамилията“ са още живи. Човекът от охраната и другите информатори такива сто на сто имаше — по всяка вероятност бяха правили подробни записки, а може би и снимки. Амадори щеше да разполага с каймака на „фамилията“ за своето представление с цел назидание. Щеше да покаже на страната и света, че обикновените испанци са направили заговор срещу други испанци. Че той е въвел ред в един надигащ се хаос. Хората, които бяха загинали от куршумите, вероятно не бяха виновни за нищо. Приживе може би щяха да твърдят, че не са членове на „фамилията“. След смъртта им Амадори можеше да твърди за тях каквото си иска. Човек го побиваха тръпки от прецизността, с която се беше погрижил за тази подробност.

Онези служители, чиито имена бяха в списъка на военните, трябваше да се качат на покрива на сградата. Единият от хеликоптерите щеше да ги превози до малкото летище в покрайнините на Билбао. Бяха петнадесет души, сред тях и Мария.

Задържани бяха и Хуан и Фердинанд. Никой от двамата не каза нито дума, никой от двамата не я погледна. Тя се надяваше, че не я подозират, че им е направила капан.

Мария не можеше да се захване с този въпрос точно сега. Времето и делата, а не протестите, щяха да покажат, че е чиста. Тя се радваше, че е тук. Когато се предаде, все още не знаеше дали въобще се взимат някакви заложници. Беше се приближила до сградата с вдигнати ръце — надяваше се, че войниците няма да стрелят по нея, защото е жена. Може и да беше имала доста криволичеща история по отношение на любовните си връзки, но никога не беше направила нито една грешка по отношение на гордостта на испанските мъже. Щом я забелязаха — някъде по средата на паркинга, — й викнаха да остане на място и двама мъже хукнаха към нея. Единият я провери доста ентусиазирано, докато тя им обясняваше, че трябвало да говори за нещо много важно с генерал Амадори. Не знаеше какво точно ще му каже, но беше сигурна, че ще измисли нещо. Самият факт, че знаеше името на генерала, като че свари мъжете неподготвени. Вярно, не станаха много любезни, но пък спряха да се държат съвсем просташки.

Заложниците се бяха скупчили мълчаливо, някои пушеха, други се грижеха за нараняванията си, но всички очакваха да разберат дали ще ги отведат някъде, или някой ще дойде. После пристигна самолет от Мадрид и трябваше да се качат на борда му.

Полетът до Мадрид продължи не повече от петдесет минути. Въпреки че всички рани бяха превързани, никой от заложниците не каза нито дума, никой от войниците също не продума. Докато седеше в двайсет и четири местния самолет и гледаше ярката мозайка от ферми и градове, Мария разиграваше различни сценарии в главата си. Беше решила, че няма да говори с никой друг, освен с Амадори, който щеше да се съгласи да я приеме — както тя се надяваше, — защото можеше да му каже колко много знае за неговите престъпления световното братство на разузнавачите. Може би щяха да стигнат до някакво споразумение, според което той щеше да ограничи амбициите си до това да стане само част от евентуално ново правителство.

Допускаше и друга вероятност — че генералът може пет пари да не дава за това кой какво знае или мисли за него. Независимо дали искаше да управлява една независима Кастилия, или цяла Испания, той разполагаше и със средствата, и с подходящата възможност да постигне и двете. Вече разполагаше и с членове на „фамилия“, които можеше не само да разпитва, но и да държи като заложници.

Трябваше да се има предвид и нещо друго. Много реална беше възможността Мария да налее масло в огъня на амбициите му, просто като поговори с него. Дори само намекът за заплаха, за предизвикателство, можеше да го накара да започне да се защитава, че дори да стане и по-агресивен. В края на краищата и той беше горд испански мъж.

Самолетът кацна и се отправи към края на летището — по ирония на съдбата спря недалеч от мястото, откъдето Мария беше тръгнала по-рано същия ден. Два големи камиона с брезентови чергила чакаха пристигането на самолета. По-нататък Мария видя струпани джипове, хеликоптери и войници. Откакто двете с Ейдийн бяха тръгнали оттук преди седем часа, цели участъци от летището „Барахас“ като че ли се бяха превърнали в изходна точка и за много други полети. От тактическа гледна точка това беше съвсем логично. Оттук можеше да се достигне до почти всяка точка на Испания за не повече от час.

Някъде дълбоко в стомаха си Мария имаше гадно предчувствие. Някаква интуиция, че това, което започва в страната, не може да бъде спряно. Поне не и без да бъде премахнат мозъкът на цялата мащабна