президентът. — В този случай обаче нещата може и да не стоят така. Генерал Ван Занд?

Високият внушителен генерал от афроамерикански произход разтвори една папка пред себе си.

— Донесъл съм разпечатка за биографията на генерала. Влязъл е в армията преди трийсет и две години и е минал през всички стъпала на йерархичната стълбица. Бил е на печелившата — което ще рече лявата — страна при десния държавен преврат, който е имал за цел да свали краля през 1981 година. При бойните действия е бил ранен и е получил медал за храброст. След това се издига доста бързо. Интересно е, че никога не се е противопоставял на НАТО, но и никога не е участвал в съвместни маневри. В писмата си до по-висши служители винаги е поддържал идеята за силна национална отбрана, която да не разчита на чужда помощ — „намеса“, както я нарича той. Прекарал е обаче доста време в съвместни обучения със съветските отряди през осемдесетте години. Според данните от разузнаването на ЦРУ той е бил наблюдател в Афганистан през 1982 година.

— Без съмнение е наблюдавал как най-добре се потиска едно население — предположи Керъл Ланинг.

— Много е възможно — съгласи се Ван Занд. — През същия период Амадори е бил на важен пост в испанското военно разузнаване и по всяка вероятност е използвал командировките си в чужбина, за да установи контакти там. Името му се появява поне в два доклада на ЦРУ при завръщане от акции за залавяне на съветски шпиони.

— При какви обстоятелства? — попита Худ.

Ван Занд погледна разпечатката.

— В единия случай като човек, когото шпионинът е видял при срещата си с един съветски офицер — Амадори е носел табелка с името си, а във втория — като човек, на когото трябвало да се докладват данни от разузнаване по въпрос, свързан с някакъв западногермански бизнесмен, който се опитвал да купи един испански вестник.

— Значи — каза президентът — в случая си имаме работа с човек, който е присъствал на неуспешен преврат в собствената си страна, както и на антибунтовническа тактика в други страни. Освен това през целия си живот е натрупал доста контакти, опит в събирането на данни от разузнаването, както и буквален контрол над испанските военни. Посланикът Абрил се страхува — и то не без основание, — че и Португалия, и Франция са поставени в рискова ситуация. Ако управлява Испания като военна държава, Амадори ще има идеалната възможност с течение на времето да подкопае и двете правителства и да вкара свои войски на териториите им.

— Само през трупа на НАТО — каза Ван Занд.

— Забравяте нещо, генерале — поправи го президентът. — Амадори явно е организирал това евентуално завземане на властта като проправителствен акт. Той е позволил да бъде организиран заговор, след което го е разбил. Докато обаче правиш това, създаваш условия правителството да излезе на сцената като напълно корумпирано, след което разбиваш и него.

— Независимо дали управлява лично Португалия и Франция, или сложи там марионетни правителства — каза замислено Ланинг, — той все пак ще командва парада.

— Точно така съгласи се президентът. — В края на разговора ми с Абрил и вицепрезидента стигнахме до извода, че в Испания ще се стигне до ново правителство. Спор по този въпрос няма. Бяхме на едно мнение обаче и за това, че който и да дойде на власт, не трябва да е Амадори. Значи първият въпрос е разполагаме ли с време и достатъчно хора там, които да се задействат против него? И ако не, има ли начин, по който можем сами да се доберем до него?

Ван Занд поклати глава и каза:

— Много мръсна работа е това, господин президент. Гадна и мръсна работа.

— И аз съм на това мнение, генерале — съгласи се президентът. Гласът му прозвуча изненадващо разкаяно. — Но ако никой няма никакви идеи, не виждам никаква друга възможност.

— Ами ако изчакаме? — попита шефът на разузнаването Фокс. — Амадори може да се самоунищожи. Или пък хората може да не му се вържат.

— По всичко личи, че той става все по-силен с всяка минута — отговори президентът. Е, може да е по метода на изключването: та той избива опозицията си. Греша ли, Пол?

Худ поклати глава.

— Един от моите хора е бил там, когато Амадори е очистил работниците от една фабрика, които може — може — да са му се противопоставили.

— Кога се е случило това? — попита Ланинг, искрено ужасена.

— Преди не повече от час — отвърна Худ.

— Този човек все повече ми заприличва на маниак по геноцида — каза тя.

— Не знам — отвърна Худ. — Но определено изглежда решен да завземе Испания.

— А ние сме решени да го спрем — каза президентът.

— Как? — попита Бъркоф. — Не можем да го направим по официален път. Пол, Мариус, имаме ли там хора под прикритие, на които можем да разчитаме?

— Ще трябва да попитам връзката ни в Мадрид — отговори Фокс. — В репертоара ни от доста време не е имало подобни изпълнения.

Бъркоф погледна Худ. Президентът направи същото. Худ мълчеше. Щом като Фокс вече не беше на фронтовата линия, той знаеше какво следва.

— Пол, ударният ви отряд за бързо реагиране е на път за Испания — каза президентът, — а Даръл Маккаски вече е там. Освен това работите с една агентка на Интерпол, която се е предала на войниците при нападението на корабостроителницата. Ами тя. Пол? Дали може да се разчита на нея?

— Тя се е предала, за да се опита да стигне до Амадори — призна Худ. — Не знаем обаче какво ще направи, ако въобще се добере до генерала. Дали ще използва разузнавателна тактика, или ще се опита да го обезвреди.

Худ направо се вбеси на себе си, че е използвал този евфемизъм. Тук говореха за убийство — същото, от което се бяха отвратили, когато то се случи на Марта Макол. И то точно поради същата причина: политика. Това наистина си беше мръсна, гнила работа. Прищя му се да е при семейството си, а не тук.

— Как се казва тази агентка? — попита президентът.

— Мария Корнеха, господин президент — отговори Худ. — Имаме досието й. Работи за Оперативния център няколко месеца, още като получихме първите задачи. Тя се учеше от нас, а и ние от нея.

— Как би действала тя, ако има подкрепата на отряд като този на силите за бързо реагиране? — попита президентът.

— Не мога да кажа със сигурност — призна чистосърдечно Худ. — Дори не съм сигурен, че това има някакво значение. Тя е обиграна и доста независима.

— Разберете, Пол — рече президентът. — Но го направете съвсем тихо. Искам това да си остане в Оперативния център чак докато всичко свърши.

— Разбирам — каза Худ. Говореше тихо и монотонно. Духът му беше на още по-ниско ниво. Никой дори не беше предложил да скочи в огъня с него.

Той не беше малко момченце. Винаги бе знаел, че може да дойде момент, в който да се наложи да организира такава черна акция — използването на отряда за бързо реагиране за елиминирането на врага. Сега обаче, когато този момент беше дошъл, му беше особено неприятно. Не му харесваше това, което трябваше да се направи, нито пък че Оперативният център трябваше да го направи сам. Ако успееха, един човек щеше да умре. Ако пък се проваляха, щеше да им тежи на съвестта до края на живота им. Нямаше чисто измъкване.

Керъл Ланинг сигурно си беше дала сметка за това. Двамата с Худ останаха на масата, когато президентът и останалите си тръгнаха. Всички до един пожелаха „лека нощ“ на Худ, но не му казаха нищо повече. А и какво можеха да кажат? „Успех“? „Разбий го“? „Пусни му един куршум и от мен“?

Керъл постави ръката си върху ръката на Худ и каза:

— Съжалявам. Хич не е приятно да те оставят сам.

— Или да те поставят пред свършен факт — каза Худ.

— Хм — отвръна тя. — Едва ли мислиш, че някой е знаел какво възнамерява президентът.

Худ поклати глава.

— А когато си тръгнат, ще забравят дори, че го е предложил. Както каза той самият, това е игра, която