ще се играе от Оперативния център. — Той отново поклати глава. — Най-отвратителното е, че дори не става въпрос за отмъщение. Хората, които убиха Марта, също са мъртви.

— Знам — съгласи се Керъл. — Но никой не е казвал, че става въпрос за нещо справедливо.

— Права си, никой. — Искаше да стане, но беше твърде уморен и отвратен до дън душа, не можеше дори да помръдне.

— Ако мога да направя нещо за теб, неофициално обаче, просто ми кажи — рече тя, отново стисна ръката му и стана. — Пол, това е просто работа. Не можеш да си позволиш да гледаш на нещата по друг начин.

— Благодаря — каза той. — Но ако го направя, не разбирам с какво ще се различавам от Амадори.

Тя се усмихна.

— О, ще се различаваш. Ти въобще няма да се опиташ да убеждаваш себе си, че това, което правиш, е справедливо. То просто е необходимо.

Не че Худ виждаше особена разлика, но сега не беше моментът да се опитва да я намери. Защото, независимо дали му харесваше, или не, той наистина имаше работа за вършене. А освен това трябваше да помогне на отряда за бързо реагиране, Даръл Маккаски и Ейдийн Марли да си свършат своята работа.

Бавно стана и излезе заедно с Керъл. Що за ирония на съдбата! Навремето си беше мислил, че да се управлява Лос Анджелис е много трудно: да съобразяваш всичките си действия с какви ли не интереси и да живееш буквално пред погледа на обществеността. Сега работеше под прикритие и се чувстваше също толкова самотен — както в професионално, така и в лично отношение.

Не си спомняше кой беше казал, че за да можеш да водиш хората, трябва да им обърнеш гръб. Който и да го беше казал обаче, беше прав. И поради тази причина Майкъл Лорънс беше президент, а той не беше. Поради тази причина някой като Майкъл Лорънс трябваше да бъде президент.

Худ щеше да си свърши работата, защото трябваше да я свърши. Но после — закле се в това — нямаше да се занимава повече с тези неща. Тук, в Белия дом — който го беше изпълвал със страхопочитание преди по-малко от час, — той се закле, че както и да завърши тази операция, той ще напусне Оперативния център… и ще си върне семейството.

Заспалият Сан Себастиан беше разбуден от картечния огън откъм корабостроителницата.

Отец Норберто беше останал в жилището на брат си дълго след като полицията беше дошла да прибере тялото му. Беше коленичил на твърдия дървен под и се молеше за душата на Адолфо. Когато чу стрелбата обаче, последвана от виковете на хората на улицата, хукна право към църквата.

Докато приближаваше „Св. Луис“, Норберто погледна през полето и видя хеликоптерите. Нямаше време обаче да се чуди какво става там. Църквата вече почти се беше напълнила с майки, деца и възрастни хора. Много скоро щяха да пристигнат рибарите, които щяха да се върнат на брега, за да се уверят, че семействата им са в безопасност. Той трябваше да се погрижи за тези хора, а не за собствените си рани.

Посрещнаха го с викове на облекчение и възгласи на благодарност към Бога. За секунда — една кратка, вълнуваща душата секунда — свещеникът усети същата любов и състрадание към страдащите, каквато сигурно беше чувствал Синът Божий. Не че това намали болката му. Даде му обаче нови сили и цел.

Първото нещо, което отец Норберто направи при пристигането си, беше да се усмихне и да заговори. Благият му глас накара хората да се усмирят. Накара ги да овладеят страха си. Отецът каза на всички да влязат в църквата и да седнат на пейките. После, докато палеше свещите около иконостаса, помоли побелелия дядо Хосе да въведе нещо като ред. Хосе, бивш капитан на спасителен кораб, изключително предан католик, прие задачата с достойнство, а воднистите му от старостта очи заблестяха.

Когато всички свещи бяха запалени и църквата се окъпа в утешителната им светлина, отецът застана на олтара. Подпря се за момент, за да запази равновесие. След това почна литургията с надеждата, че хората ще се успокоят както от вече познатия им ритуал, така и от присъствието на Бога. Надяваше се, че и той самият ще намери утеха по този начин. Обаче докато редеше светите слова, не откри почти нищо за себе си. Единственото му утешение беше, че дава утеха на другите.

Отец Норберто свърши службата и огледа притеснената тълпа — вече се бяха събрали стотина души. Малката тъмна църква се беше изпълнила с топлината и страха на всичките тези тела. През отворената врата влизаше миризмата на морето. Това вдъхнови отец Норберто да цитира на струпалите се Евангелието от Матея.

И зачете на енориашите си със силен и плътен глас.

— „А Той им каза: защо сте толкова страхливи, маловерци? Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина.“

Думите от Евангелието и нуждата на хората му дадоха нови сили. Дори след като изстрелите бяха спрели, нови и нови енориаши продължаваха да прииждат в църквата, за да търсят утеха от общото объркване.

Отец Норберто не чу как телефонът иззвъня. Дядо Хосе обаче го чу, отиде да го вдигне и после пристигна на бегом при отеца.

— Отче! — прошепна Хосе развълнувано в ухото му. — Отче, бързо!

— Какво има? — попита Норберто.

— Обажда се един от помощниците на отец Гонзалес от главния йезуитски орден в Мадрид! — каза Хосе. — Много иска да говори с вас.

Норберто го изгледа.

— Сигурен ли си? С мен?

Хосе закима енергично. Изненадан, Норберто отиде до амвона и взе библията. Подаде я на един възрастен енориаш и го помоли да продължи да чете на събраното множество Евангелието от Матея, докато той се върне. След това тръгна бързо, изпаднал в недоумение какво ли може да иска водачът на испанските йезуити от него.

Затвори вратата на личното си помещение, седна зад старото си дъбово бюро, потри ръце и вдигна слушалката.

Обаждаше се отец Франциско, младият свещеник, който съобщи на отец Норберто, че от Мадрид му нареждат — не молят, а нареждат — да тръгне веднага за там.

— И защо? — попита Норберто. Беше предостатъчно, че отец Гонзалес го вика. Гонзалес докладваше директно на папата и думите му имаха тежестта на решения на Ватикана. Когато обаче ставаше въпрос за проблеми, свързани с тази провинция и петте й хиляди йезуити, Гонзалес обикновено се съветваше със своя стар приятел отец Иглесиас от съседната Билбао. Норберто предпочиташе нещата да стават точно така. Беше го грижа за енорията му, а не за собственото му издигане.

— Мога само да кажа, че помоли специално за присъствието на няколко братя, сред които и вие — отвърна отец Франциско.

— А отец Иглесиас сред тях ли е?

— При мен не е включен — каза отец Франциско. — В осем и половина сутринта ще ви чака самолет — частният самолет на отец Гонзалес. Мога ли да му съобщя, че ще дойдете?

— Щом ми е наредено — каза Норберто.

— Това е само молба на главния отец — поправи го внимателно отец Франциско.

Говореха си с увъртания, но и двамата знаеха за какво става въпрос. Норберто каза, че ще вземе самолета. Отец Франциско му благодари съвсем формално и затвори.

Норберто се върна в църквата. Взе библията и продължи наставленията към паството си. Въпреки че думите се лееха от устата му топли и познати, умът и сърцето му въобще не бяха в църквата. Те бяха при брат му и при енориашите му, които сега не бяха тук. Вярно, бяха се събрали мнозина — изпълнили скамейките и застанали прави рамо до рамо покрай стените, но Норберто трябваше да реши кой ще помага на останалите. А и на тези тук, разбира се — нали в корабостроителницата може би бяха загинали техни роднини или близки. Ами ако тези събития бяха само началото на нещо много по-ужасно? Ако се съдеше по нещата, за които беше споменал Адолфо предишната нощ, битката тепърва предстоеше.

Когато множеството се поуспокои — от дългата си практика Норберто вече умееше да усеща това, —