— Ако стане… — поправи го Мани.

— Добре де — съгласи се Бъркоф. — Ако се случи, туристите — както американски, така и всякакви други — няма да има на кого да разчитат.

Докато Бъркоф говореше, Худ получи по електронната поща кодирано съобщение от Маккаски и направи знак на Роджърс да се приближи. Започнаха да четат заедно.

Худ изпрати отговор, че е приел съобщението, а също така поздрави до Ейдийн и Мария за разузнавателната им дейност. Въобще не му харесваше, че Ейдийн трябва да се намира толкова близо до членовете на групата, която беше уредила убийството на Марта. Особено след като той, първо на първо, ги беше оставил безотговорно така открити за подобно нападение. Мария обаче беше изключително добър агент. Двете с Ейдийн можеха да се подкрепят много добре, поради което Худ съобщи на Даръл, че може да остави жените да се срещнат с въпросните персони.

— Господин Бъркоф — каза Мани, — вашите опасения са много основателни. Струва ми се обаче, че трябва да изчакаме, за да видим дали испанското правителство може само да потуши недоволството.

— Засега не показват кой знае колко основания да им се вярва — каза Бъркоф. — Не успяха дори да опазят депутата Серадор достатъчно дълго, че да бъде разпитан.

— Допуснати са доста грешки — съгласи се Мани. — Всички бяха сварени неподготвени. Не трябва обаче да правим генерални изводи от тези грешки.

— Говори Пол Худ. Вие какво препоръчвате, господин генерален секретар?

— Моят съвет, господин Худ, е да дадем на министър-председателя още един ден да поработи по въпроса. Той е повикал съветника си по военните въпроси при гражданско неподчинение и в момента правят план за справяне с помощта на всички възможни ресурси.

Роджърс се наведе към телефона.

— Сър, говори генерал Майк Роджърс — заместник-директор на Оперативния център. Ако премиерът или пък хората му се нуждаят от някаква военна или разузнавателна подкрепа, аз и моите хора сме готови да я предложим съвсем, съвсем тихомълком.

— Благодаря ви, генерал Роджърс — каза Мани. — Непременно ще осведомя министър-председателя Азнар и генерал Амадори за любезното ви предложение.

Докато Мани говореше, Худ гледаше Роджърс. При споменаването на името Амадори между двамата премина нещо — бързо и неочаквано спадане на духа, което пролича както в погледите им, така и в моментното стягане на крайниците им. Изведнъж Худ се почувства като хищник, който разбира, че жертвата му е много по-хитра, издръжлива и опасна, отколкото е очаквал.

Моментът отмина бързо. Худ натисна бутона за заглушаване на разговора им.

— Майк…

— Знам — каза Роджърс, който вече беше станал. — Почвам веднага.

— Ако става въпрос за същия човек — рече Худ, — проблемите не са никак за пренебрегване.

— Тези на Испания — съгласи се Роджърс, — както и на всяка страна, която ще иска да изведе хората си оттам колкото може по-скоро.

След като Роджърс излезе бързешката от кабинета, Худ послуша още известно време, но без никакъв интерес, политическия брътвеж между Бъркоф, Мани и Ланинг. Тримата бяха съгласни, че трябва да оставят Испания сама да разреши проблема си, но Съединените щати трябвало да заявят подкрепата си така, че да бъдат чути от враждуващите етнически групи и да могат да задействат военните си части незабавно, ако се наложи. Едно военно присъствие, което би могло да се приеме като защитна дейност, но което всъщност щеше да бъде нахлуване с цел да се запази властта на легитимното правителство на Испания…

Всичко това беше — необходимо и Худ го знаеше. Но само като поза — като позите на Обединените нации. Истинската работа предстоеше през следващите няколко часа, когато щяха да се опитат да разберат дали Амадори дърпа конците на всички вълнения в страната. Ако беше така, трябваше да се разбере докъде е стигнал в подкопаването на устоите на правителството. Ако не беше стигнал много далеч, щеше да се наложи американското разузнаване и военните да поработят с испанските лидери, за да измислят как да го спрат. Това едва ли щеше да може да се свърши съвсем тихомълком, но да се направи можеше. Вече беше правено нещо подобно в Хаити, Панама и в някои други страни.

Худ обаче се притесняваше от другата възможност. От възможността влиянието на Амадори да е пуснало разсейки като при рака из целия испански народ. Ако нещата стояха така, можеше да се окаже невъзможно генералът да бъде отстранен, без да бъде убит. Единственият прецедент беше разпадането на Югославия — една борба, в която бяха загинали хиляди хора и социополитическите и икономически последици от която все още се усещаха съвсем осезаемо.

Населението на Испания беше почти четири пъти по-многобройно от това на остатъчна Югославия, освен това Испания си имаше и приятели, и врагове сред съседните народи. Ако Испания се разпаднеше, вълненията можеха съвсем спокойно да се разпространят из цяла Европа. Подобно разпадане освен това можеше да послужи за пример на други страни, където под повърхността вряха подобни проблеми, като Франция, Великобритания, Канада.

Може би дори и Съединените щати.

Конферентният разговор завърши със споразумението, че екипът на генералния секретар ще подава информация на Белия дом на всеки час, а Бъркоф ще осведомява Мани за евентуалните промени в политиката на държавната администрация.

Худ се чувстваше безпомощен. Никога, откакто беше започнал да работи за Оперативния център, не се бе чувствал толкова безпомощен. Беше ръководил акции, които бяха завършвали благополучно, и такива, които се бяха проваляли. Екипът му беше участвал в залавянето на терористи и предотвратяването на държавни преврати. Худ обаче никога не се беше изправял пред ситуация, която можеше да даде един много неприятен тон през следващия век: идеята, че фрагментацията се превръща по-скоро в норма, отколкото в изключение, и че известните нации са може би на ръба на изчезването си като такива.

Новината за бруталното убийство на Адолфо Алказар стигна бързо от Мария Корнеха през Луис Гарсия де ла Вега до Даръл Маккаски. Както изискваше законът, Луис предаде новината за убийството и в Министерството на правосъдието в Мадрид. Там един високопоставен служител от нощната смяна тихичко предаде информацията на дългогодишния личен адютант на генерал Амадори — Антонио Агире. Агире — който беше служил като щабен офицер при Франко — отиде лично до кабинета на Генерала, почука на вратата и изчака, докато не му позволиха да влезе. След това предаде новината лично на Генерала.

Амадори като че ли въобще не се изненада от вестта за смъртта на Адолфо. Нито пък го налегна печал. Че как би и могло: та Генерала дори не го познаваше. Това беше абсолютно задължително. По този начин, ако арестуваха Адолфо и го принудеха със сила да говори, нямаше да има никакви доказателства за връзката му с Амадори освен личните му показания. Нямаше записи на телефонни разговори, бележки, снимки. За Амадори Адолфо Алказар беше просто един предан на каузата воин, един от многото революционери, които Генерала нито познаваше, нито можеше да познава.

Това, което беше направил Адолфо обаче, беше една искра, с помощта на която вече можеше да се осъществи революцията. Генерала се закле пред Антонио Агире, че за това убийство ще бъде отмъстено, а извършителите му ще бъдат ликвидирани. Той знаеше точно по следите на кого да тръгне: „фамилията“ на Рамирес. Никой друг нямаше нито основания, нито средствата да очисти Адолфо. Тяхната смърт щеше да бъде знак за останалите, че той е готов да третира всяка съпротива с крайни мерки.