Затвори очи. „Фактите обаче не винаги вършат работа в ситуации като тази, нали?“

Съзнанието му беше твърде заето с разни мисли, за да може да заспи. Чувстваше се ту ядосан, ту виновен, ту напълно отвратен. Реши, че няма смисъл да се опитва да си почине. Направи си кафе, наля си го без захар и сметана в една паметна бейзболна чаша с надпис „СЕНАТОРИТЕ ОТ ВАШИНГТОН“ и се върна на бюрото си. Прекара известно време в компютърните файлове за италианското отцепническо движение на Мани. Беше му любопитно каква разузнавателна дейност е била приложена — ако въобще беше приложена, — за да се предотврати разпадането на Италия. Във файла нямаше почти нищо интересно. Ставаше въпрос за един почти шестгодишен процес, започнал през 1993 година като реакция на недоволните избиратели срещу все по-многобройните скандали за корупцията сред политиците. По-малките общности твърдели, че не са достатъчно адекватно представени и че в парламента били избирани само представители на определени райони, а не по пропорционалния начин както преди. Това водело до фрагментация на силата сред основните партии, което позволявало да се роят множество малки групички. През 1994 година дошли на власт неофашистите, бизнес-интересите на партията „Форца Италия“ отнела властта от тях със сила една година по-късно, след което падането на Югославия довело до безредици из целия полуостров Истрия на север — безредици, с които централизираната в Рим „Форца Италия“ въобще нямала сила да се справи. Премиерът се обърнал за помощ към партиите, които имали силни позиции там. Тези партии обаче естествено били заинтересувани от укрепването на собствената си власт и направо подкрепили бунтовниците. Слуховете за насилие и отцепничество стигнали до Триест, отправили се на запад до Венеция, а на юг се провлачили чак до Ливорно и Флоренция. Роденият в Милано Мани бил привикан от Москва, за да се опита с преговори да оправи влошаващата се ситуация. Той решил да направи проектосъглашение, според което северна Италия придобивала относителна политическа и икономическа самостоятелност. Щяла да си има конгресно правителство в Милано, което да замести представителите в парламента в Рим. И двете групи работели независимо с избрания премиер. Въпреки че италианците над северните Апенини плащали данъците си в собствената си столица, все пак използвали същите пари като жителите на южната част на страната; двата региона останали незасегнати във военно отношение; а за страната още се говореше като за Италия.

От страна на Рим не бяха предприети никакви военни действия, а освен това не се беше наложило присъствието на кой знае какво чуждестранно разузнаване. Италианското „Entente“, както го наричаха там, не можеше да служи като пример за испанската ситуация. Освен това там липсваше едно-единствено нещо, поради което усилията на Мани се бяха оказали полезни: той си беше имал работа само с две фракции — северна и южна. В испанския конфликт участваха поне половин дузина етнически групи, които почти никога не се бяха чувствали приятелски настроени една към друга.

Разговорът беше проведен след десет минути. Худ извика Роджърс да слуша на допълнителната линия. Когато Роджърс пристигна и седна на едно кресло, Мани тъкмо обясняваше на английски, че причината, заради която закъснял, била, че Португалия току-що поискала помощ от Обединените нации.

— Имало е актове на насилие по границата между Саламанка и Замора — каза Мани.

Худ погледна картата на компютъра си. Саламанка се намираше точно под Замора в централна и северозападна Испания. Двата региона имаха около двеста и осемдесет километра обща граница с Португалия.

— Безредиците са започнали преди около три часа, когато антикастилците направили шествие със свещи пред Постиго де ла Трасион — „Портата на предателя“. Това е мястото до стената на града, където през 1072 година бил убит кастилският крал Санчо II. Когато полицията се опитала да попречи на шествието, хората започнали да хвърлят камъни и бутилки и полицаите стреляли няколко пъти във въздуха. Някой от тълпата отвърнал на стрелбата и един полицай бил ранен. Повечето от полицаите са кастилци, поради което незабавно се нахвърлили върху шестващите — но не като пазители на реда, а като кастилци.

— С оръжие ли? — попита Худ.

— Страхувам се, че да — отвърна Мани.

— Което е като да запалиш кибрит в наситена с газ стая — каза хищнически настроеният съветник по националната сигурност Бъркоф.

— Господин Бъркоф, вие сте много прав — съгласи се Мани. — Бунтовете се разпространиха като пожар чак до западната граница с Португалия. Полицията е потърсила помощта на военните от Мадрид и в момента очакват да я получат. В Лисабон обаче са загрижени, че повиканите части може да не стигнат както за сдържането на бунтовете, така и за предотвратяването на бягство през границата. Току-що помолиха Обединените нации да създадат буферна зона.

— Вие какво мислите за молбата на Португалия, господин генерален секретар? — попита Керъл Ланинг.

— Аз съм против — отвърна той.

— Не бих ви обвинил за това — рече Бъркоф. — Лисабон си има армия, военновъздушни сили и флота. Нека сами да си закарат сили там.

— Не, господин Бъркоф — каза Мани. — На мен ми е неприятно, че изобщо трябва да има армия по границата. Евентуалното разполагане на сили там би признало съществуването на криза. Това би означавало, че криза съществува.

— Нали? — намеси се отново Ланинг.

— Така си е — повтори Мани. — За милиони испанци обаче кризата е все още само локална. Според тях става въпрос за нещо локално, а не за национално, още по-малко за интернационално. Освен това по официални сведения нещата са все още под контрол. Ако се разбере, че на границата се струпват военни сили — независимо коя е армията, — ще се стигне до положение на дезинформация, объркване и паника. И тогава нещата ще се влошат още повече.

— Господин Мани — каза Бъркоф напрегнато, — вие говорите като по университетски учебник. Давате ли си сметка, че министър-председателят Азнар е говорил с президента Лорънс и е помолил за американско военно присъствие по крайбрежната ивица?

— Да — отвърна Мани. — Знам това много добре. По правило американските сили са там, за да евакуират американски туристи при започването на масови убийства.

— По правило — съгласи се Бъркоф.

— Президентът вече взел ли е решение?

— Още не — отвърна Бъркоф, — но е на път да го вземе. Чака данните от разузнаването, за да определи дали американските интереси са наистина застрашени. Пол? Мариус? Някой от двама ви има ли да каже нещо по въпроса?

В качеството си на по-висш служител Худ отговори пръв.

— Като се изключи нападението срещу Марта — или може би тъкмо поради него, — тук не са пристигали други съобщения за враждебно настроение спрямо американски туристи — каза той. — Нито пък очакваме, че ще има такива. Испанците ще бъдат изключително чувствителни по отношение на напрежението отсега нататък. Освен това, за който и регион да говорим, икономиката на Испания зависи от туризма. Много малко вероятно е да направят нещо, което да постави това в рискова ситуация. Колкото до следващи политически нападения срещу американци, всички ние знаем, че Марта беше убита, защото работеше за Оперативния център. Вярваме, че тя беше убита като еднократно предупреждение към Съединените щати да не правят точно това, което обсъждаме в момента: да се намесваме в испанската политика. Докато спазваме някаква дистанция, както в политическо, така и във военно отношение, не очакваме да има повече подобни нападения.

— Пол спомена парите, които могат да бъдат загубени от криза в туризма — каза Мариус. — Ние следим много внимателно действията на испанската полиция и на военните. Реагират много бързо, когато трябва да потушат прояви на насилие в особено популярни туристически райони. Това — допълни той, — разбира се, може и да се промени, ако конфликтът излезе извън контрол или ако полицията бъде провокирана така, както стана при Портата на предателя.

— Което всъщност — прекъсна го Бъркоф — е най-същественото в момента. Точно поради тази причина президентът обмисля да изпрати войска. Трябва да се обръща внимание на всеки вътрешен конфликт, когато протестите се превърнат в открити бойни действия. Когато емоциите надделеят над здравия разум. Когато желанията се превърнат от „Искам да си спася икономиката“ в „Искам да си спася живота“. Когато това стане…