пистолет, който Мария й беше дала по време на полета.

— Щеше ми се да го изритам — измърмори тя. — Отишли там само защото изведнъж излъчването на програмата спряло. Полицията е трябвало да се сети, че все някой ще се нахвърли върху екипа на станцията.

— А може би полицията е искала радиото да бъде нападнато — каза Ейдийн. — Същото става и при войните между различни банди. Властите се отдръпват и ги оставят да се избият помежду си.

— По-вероятно е да им е било наредено да не се бъркат — каза Мария. — Мъжете, които са били на яхтата, са били много влиятелни бизнесмени. Оглавявали са много предани „фамилии“ — служители, които биха направили всичко за тях, включително и да убиват. На полицията се плаща, за да стои настрана от подобни неща.

— Мислиш ли, че този полицай…

— Не знам — призна си Мария. — Но не мога да съм сигурна. В Испания човек никога не може да каже нещо с пълна сигурност.

Ейдийн се замисли за думите на Марта за това как полицията в Мадрид съдействала на уличните изнудвачи. „Може и да е въпрос на дипломация — помисли си тя, — но въпреки това има нещо много гнило.“ Не й оставаше избор, освен да се зачуди дали правителствената полиция прави всичко възможно, за да напредне в разследването на убийството на Марта.

— Това е една от причините, поради които напуснах Интерпол — продължи Мария. — Да си имаш работа с тези хора ти хаби повече нерви, отколкото си струва.

— Но си се върнала — каза Ейдийн. — Заради Луис ли?

— Не — отвърна Мария. — Върнах се поради същата причина, поради която напуснах. При цялата тая корупция просто не мога да си позволя да се откажа. Даже за да организирам работата в театъра в Барселона, трябваше да плащам на полицията, на каналджиите, въобще на всички, с изключение на пощаджиите. Трябваше да им плащам, за да съм сигурна, че ще вършат работата, за която вече им е било платено веднъж.

— Значи правителствените служители си имат свои начини да се облагодетелстват, а промишлените работници принадлежат към „фамилии“ — каза Ейдийн. — Независимите служители в крайна сметка трябва да плащат подкупи на едните и да се борят срещу мощта на другите.

Мария кимна.

— И заради това съм тук. Също като в любовта — продължи тя. — Не можеш да се откажеш само защото не се е получило първия път. Научаваш правилата, научаваш и много неща за себе си и след това се връщаш на арената за още една корида.

Първите бледочервени отблясъци на зората започнаха да обагрят небето. Очертанията на хълмовете започнаха да стават все по-ясни на фона на просветлялото небе. Докато гледаше на изток, Ейдийн си помисли колко е странно, че харесва Мария и й се възхищава. Тази жена не беше нито по-малко самоуверена, нито по-малко агресивна от покойната Марта. Като се изключеше моментът, в който се бе изправила лице в лице с Даръл на летището, в нея имаше нещо много неегоистично. Освен това Ейдийн не можеше да я обвинява, че е направила малка сценка на Даръл. Независимо от това кой е бил нрав и кой е сгрешил, срещата им просто не можеше да не бъде поне малко драматична.

Стигнаха в покрайнините на Сан Себастиан за по-малко от половин час и минаха по моста при Мария Кристина. След това се насочиха на югозапад, където се намираше църквата. По едно време спряха, за да попитат един овчар накъде точно да карат, и стигнаха до църквата точно когато дискът на слънцето се показваше иззад хълма.

Малката каменна църква беше отворена. Вътре имаше двама енориаши — рибари, но отеца го нямаше.

— Понякога ходи в залива с брат си — каза им единият от рибарите. След това им обясниха къде живее Адолфо, както и по кой път обикновено минавал отец Алказар, за да стигне дотам. Двете жени се качиха в колата и се отправиха на север. Мария запали поредната цигара и каза:

— Надявам се, че не ти пречи. Твърди се, че димът е вреден за непушачите, но мога да те уверя, че спасява много животи.

— И как точно обясняваш това? — попита Ейдийн.

— Ами, не ми дава да се ядосам прекалено много — отвърна Мария и очевидно не се шегуваше.

Стигнаха Кале Окендо и изминаха още две пресечки на югоизток. Уличката беше тясна и когато стигнаха до двуетажната къща, на Мария и се наложи да паркира колата наполовина върху тротоара — иначе нямаше да остане място да мине друга кола. Ейдийн сложи пистолета в джоба на анорака си още преди да слезе. Мария изхвърли цигарата си и пъхна своя пистолет в колана на дънките си.

Входната врата на сградата не беше заключена. Тъмното стълбище миришеше на едновековно присъствие на рибари и прах и миризмата загъделичка носа на Ейдийн. Разкривените стъпалата скърцаха, стените бяха мръсни. На втория етаж имаше две врати. Едната беше открехната. Мария я побутна с крак и тя изскърца и се отвори.

Отец Алказар беше коленичил до голото тяло на някакъв мъж и ридаеше неутешимо. Беше с гръб към тях. Мария пристъпи вътре, Ейдийн я последва. Дори и да ги беше чул, отецът не даваше никакви признаци за това.

— Отец Алказар? — каза тихо Мария.

Свещеникът бавно извърна глава. Зачервените му очи изглеждаха неестествено на фона на съвсем бледото, мокро от сълзи лице. Той отново се обърна към мъртвото тяло, после бавно се изправи. Осветено отзад от ярките сутрешни лъчи, черното му расо изглеждаше като празно, сякаш той беше само силует. Отецът тръгна към тях, но като че ли не беше на себе си. После взе някаква горна дреха от куката зад вратата, върна се при трупа и го покри.

Ейдийн вече бе успяла да огледа тялото. Жертвата очевидно бе подложена на изтезания. Очите, ушите, гърдите и слабините като че ли бяха непокътнати; единствено крайниците бяха обгорени и смазани. Бяха го измъчвали за получаване на някаква информация. А гръклянът му също беше премазан — за да умре бавно, а не веднага, както би станало при удар по главата. Ейдийн вече беше виждала подобно нещо — в Мексико. Гледката не беше красива, но пък беше нищо в сравнение с това, което наркобароните причиняваха на онези, които ги бяха издали. Колкото и да бе странно, това не можеше да накара другите да не издават мексиканските senorios, както ги наричаха там. Мъжете и жените, които умираха по този начин, винаги вярваха, че точно тях няма да ги хванат.

— Аз съм отец Алказар — каза свещеникът.

Мария пристъпи към него.

— Казвам се Мария — представи се тя. — Работя за Интерпол.

Ейдийн не се изненада, че Мария му дава истинските данни за себе си. Убийствата ставаха все повече. Вече нямаше време да се работи под прикритие.

— Познавахте ли този човек? — попита Мария.

Отецът кимна.

— Това е брат ми.

— Разбирам — каза Мария. — Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано.

Норберто Алказар направи немощен жест назад, в очите му започнаха да се събират нови сълзи.

— Опитах се да му помогна. Трябваше да бъда по-настойчив. Но Адолфо… Адолфо знаеше много добре в какво се е въвлякъл.

Мария пристъпи още по-близо до отеца. Беше висока колкото него. Погледна го право в зачервените подпухнали очи и каза:

— Отче, моля ви, помогнете ни. В какво се беше въвлякъл Адолфо?

— Не знам — отвърна свещеникът. — Когато пристигнах, вече беше много зле и говореше несвързано.

— Значи е бил още жив? — попита Мария. — Трябва да се опитате да си спомните, отче. Какво точно каза? Думи, имена, места… всичко.

— Нещо за града — отвърна Норберто. — За някаква църква. Каза някакво име, но не знам дали е на човек, или е място — Амадори.

Мария го изгаряше с поглед.