работата.

Ан стана и излезе. Худ не я погледна, докато се отдалечаваше. Обърна се към Хърбърт и попита:

— Та какво за твойта бърканица?

— Бунтове — отвърна Хърбърт. — Избухват навсякъде. — После се поколеба. — Добре ли си?

Няма нищо.

— Изглеждаш ми малко…

— Добре съм, Боб, благодаря. Дай ми набързо събитията.

Хърбърт го изгледа с поглед, в който се четеше: „хич не можеш да ме метнеш“, но продължи:

— Бунтовете вече не са ограничени само в рамките на Авиля, Сеговия и областта Сория в Кастилия. Рон, последните сведения са при теб.

— Това дойде току-що по факса от американския консулски отдел в града — отвърна Плъмър, — макар че според мен поне няколко медийни институции вече работят върху него. Чуха се слухове за отменянето на футболния мач в Барселона — нищо чудно, че немските играчи са се опитали да се измъкнат тихомълком от града. Разярени запалянковци дори са блокирали с колите си магистралата, по която автобусът на футболистите е потеглил към летище „Ел Прат“. Испанската жандармерия дошла и се опитала да ги спаси. Когато обаче била нападната с камъни, се наложило да повикат на помощ „Мосос Дескуадра“.

— Това е автономната полиция на Каталуня — поясни Хърбърт. Отговарят най-вече за правителствените сгради и обикновено не арестуват никого.

— Обаче този път е имало арестувани — каза Плъмър. — Над двайсет души. Когато хората от „Мосос Дескуадра“ ги отвели в участъка, той бил нападнат от някаква шайка. Всеки момент в града ще бъде обявено военно положение. Та такава е ситуацията в момента.

— Значи, Барселона е на около двеста и петдесет километра от Сан Себастиан — каза Хърбърт. — Освен това Барселона е урбанизиран център, докато Сан Себастиан е курортно селище. Аз лично не се притеснявам, че там бунтовете могат да се разраснат кой знае колко бързо. — Той се наведе напред и скръсти ръце. — Страхувам се обаче, Пол, че когато бъде обявено военно положение, това ще окаже много, много силно влияние върху колективното съзнание на испанците.

— Тоест?

— Тоест едно-единствено нещо — отвърна Хърбърт. — Франко. Спомените за неговата войнстваща, фашистка, екстремистка партия са много живи и горчиви. Щом след близо четвърт век на сцената се появи подкрепена от правителството военщина, можеш да си сигурен, че ще има много ожесточена съпротива.

— Иронията е там — каза Плъмър, — че германците помогнаха на Франко да спечели Гражданската война в Испания. Като се има предвид, че искрата в този случай ще дойде от немци, може да се очаква, че ще е още по-трудно негодуванието да бъде спряно.

— Но какво общо има това с нашите хора? — попита Худ. — Да не би да казваш, че те трябва да се покрият надълбоко и да изчакат развитието на нещата?

Хърбърт поклати глава.

— Казвам само, че трябва да ги измъкнеш оттам, да събереш отряда за бързо реагиране и да посъветваш президента да евакуира целия американски помощен персонал. Тия, които останат в Испания, ще трябва да се барикадират здраво.

Худ го изгледа продължително. Хърбърт не беше от хората, които имат склонност да преувеличават.

— Докъде мислиш, че може да се стигне?

— Може да стане много лошо — отвърна Хърбърт. — Явно в този случай са задействани някои основни грешки в политическата линия. Струва ми се, че можем да очакваме втори Съветски съюз или втора Югославия.

Худ обърна поглед към Плъмър.

— Рон?

— Страхувам се, че в този случай съм на мнението на Боб, Пол — каза Плъмър — Испанският народ по всяка вероятност ще се разпадне на много части.

Когато най-сетне се озова в леглото си, Адолфо Алказар се почувства ужасно изтощен.

Спеше на малък, много тънък дюшек в единия ъгъл на гарсониерата си. Изтърканият дюшек беше поставен върху метална рамка до печката, която все още беше запалена, проблясваше едва-едва и хвърляше единствената светлина в малката стая. Таблите и пружината на леглото бяха ръждясали от морската влага, която проникваше през прозореца заедно с бриза.

Адолфо се усмихна. Върху същия този дюшек беше подскачал, когато беше малко момченце. Когато си легна тази вечер — съвсем гол — си спомни онзи детски акт: толкова чист и невинен, просто си подскачаш върху едно легло. Действие, при което не е важно какво е било преди или какво ще дойде след това. Просто един пълен, побиращ всичко в себе си израз на свобода и радост.

Спомни си, че когато поотрасна, трябваше да спре да го прави, защото вече вдигаше много шум. Бяха се оплакали хората, които живееха под тях. За него се беше оказало тежък удар да разбере, че всъщност вече не е свободен. На всичкото отгоре това беше само първият и съвсем не единствен урок по липса на свобода. Докато не срещна Генерала, животът му беше низ от поражения и оттегляния, които правеха другите или богати, или просто щастливи. Докато си лежеше в леглото, същото легло, което го беше карало да се чувства толкова свободен, Адолфо отново усети вкуса на това да си свободен. Свободен от правителствените ограничения, които му казваха какво има право да лови; от риболовните магнати, които му казваха кога и къде може да лови, за да не им пречи; от увеселителните корабчета, които не му оставяха място на пристанището, просто защото тази индустрия имаше много по-силно влияние в Мадрид от нищо и никаквите рибари. С помощта на Генерала той щеше да има свободата да си изкарва прехраната в една страна, която отново щеше да принадлежи на народа си. На неговия народ. Генерала не го интересуваше дали си кастилец като Адолфо, баск, каталунец или галициец. Ако някой искаше да се освободи от Мадрид, ако искаше правото на самоуправление за народа си, той просто тръгваше след Генерала. Ако пък някой искаше да се запази статуквото, при което някои живееха като царе от потта на други, просто биваше премахван.

Както си лежеше по гръб и се взираше в тъмнината, Адолфо затвори очи. Днес се беше справил отлично. Генерала щеше да бъде доволен.

Вратата се отвори с трясък и той се стресна. В стаята нахълтаха четирима мъже. Докато единият затваряше вратата, другите трима блъснаха Адолфо на пода и го проснаха по лице. Дръпнаха ръцете му силно встрани и притиснаха дланите му към пода. С коленете и ръцете си го притиснаха здраво в това положение, без въобще да му оставят възможност да помръдне.

— Ти ли си Адолфо Алказар? — попита единият.

Адолфо не каза нищо. Главата му беше обърната наляво и така виждаше печката. Усети как някой бавно дърпа назад средния пръст на дясната му ръка… и пръстът се счупи с едно-единствено светкавично изпукване.

— Да! — изкрещя той.

— Днес си убил бая хора — каза единият.

Умът на Адолфо беше замъглен, той не можеше да мисли, но усещаше съвсем ясно болката. Преди да успее да прочисти мислите си, счупиха и десния му показалец. Той изпищя. Усети как грубо натикват между зъбите му нещо — единия от чорапите му.

— Ти си убил шефа на нашата „фамилия“ — каза същият мъж.

И безименият му пръст тръгна назад, докато не се счупи. Пуснаха го и трите счупени пръста застанаха един до друг, подути, безчувствени. Ръката му трепереше лудешки, когато извиха назад и кутрето. То също се нареди до останалите, счупено по същия начин. След това усети нещо твърдо и хладно върху палеца си. Извъртяха главата му насила и той видя, че е щанга. Бяха я опрели върху нокътя на палеца му. После някой я вдигна и я стовари с все сила. По палеца тръгна парещо усещане, когато кожата се разцепи, показаха се костиците. Щангата отново се вдигна и отново се стовари, този път върху ставата зад нокътя. И още три