— Има ли и някой друг?

Адолфо завъртя отрицателно глава и затвори очи.

— Вярваш ли му? — попита някой.

— Виж го само — отговори някой друг. — Не може да диша, камо ли да лъже.

Адолфо усети как го освобождават. Беше му приятно просто да си лежи по гръб. Отвори очи и се вторачи в тъмните силуети над себе си.

— Какво ще го правим? — попита мъжки глас.

— Той е убил сеньор Рамирес — отвърна му друг. — Значи трябва да умре. Бавно.

И това беше последната дума по въпроса — не защото имаше някакъв консенсус, а защото мъжът стовари щангата върху гръкляна му. Главата на рибаря подскочи и падна; безчувствените му крайници не помръднаха. Ларинксът му бе строшен. Адолфо остана да лежи неподвижно. Хриптеше. Гърлото му бе пълно с кръв. Можеше да вдишва само толкова въздух, колкото да остане в съзнание, но не и да задоволи дробовете си.

Болката се превърна в постоянен рев и това му помогна да остане в съзнание. Той пак беше Адолфо Алказар, но агонията в крайниците и гърлото му правеше почти всички мисли невъзможни. Той не можеше да реши дали е действал геройски, като беше издържал колкото може по-дълго, или пък страхливо, като беше издал всичко. Имаше проблясъци на мисли, които му казваха, че е бил смел, но после идваха и тези, които му нашепваха, че не е бил. И изведнъж като че ли всичко това загуби смисъла си, защото той започна да се тресе — болката го заля от главата до петите.

Нямаше представа колко време е лежал така, нито дали очите му са били отворени, или не. Изведнъж обаче усети, че очите му са отворени, стаята е много по-светла, а над него се е надвесила човешка фигура.

Беше брат му — Берто.

Норберто хлипаше и говореше нещо. Правеше някакви знаци над лицето му. Адолфо се опита да вдигне ръка, но тя просто не реагираше. Опита се да говори…

— А… ма… до… ри.

Дали Норберто го беше чул? Дали беше разбрал?

— Градската… цър… църква.

— Адолфо, лежи спокойно — каза Норберто. — Обадих се на лекаря. О, Боже!

Норберто продължи да реди молитвата си.

— Предупреди… Ге… не… ра… ла… те… знаят.

Норберто постави ръка върху устните на брат си, за да го накара да млъкне. Адолфо се усмихна едва- едва. Ръката на брат му беше мека и любяща. Болката като че поутихна.

И тогава главата му се търкулна на една страна, очите му се затвориха и болката изчезна.

Хеликоптерът остави Мария и Ейдийн на юг от града в една от запустелите извивки на Рио Урумеа — реката, която минаваше през града. Край пътя ги чакаше кола под наем, осигурена от Хорхе Сорел — местен полицейски служител, който работеше за Интерпол.

По време на полета Мария беше разгледала картата, която беше взела със себе си. Знаеше пътя до радиостанцията и за Ейдийн беше съвсем очевидно, че няма търпение да стигне дотам. Докато си запалваше цигара обаче, Хорхе каза, че нямало смисъл да се ходи в радиостанцията.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Преди малко повече от час персоналът там е бил нападнат — обясни той.

— Нападнат? — възкликна Мария. — От кого?

— Още не знаем — призна полицаят.

— Професионалисти ли са били? — попита тя нетърпеливо.

— Много е възможно — отвърна той. — Изглежда, че са знаели точно какво да правят. Има много изпотрошени крайници, а и челюстите на всички също са счупени.

— Какво са искали? — попита Мария.

Хорхе поклати глава.

— И това не знаем. Качихме се горе, понеже изведнъж излъчването на програмата спря.

Мария започна да ругае като бясна, после се поуспокои и каза:

— Страхотно! Има ли някакви следи?

Хорхе пак поклати глава.

— Жертвите въобще не могат да говорят, а и в момента лекарите са ги натъпкали с успокоителни. Предполагаме, че нападателите са искали да разберат кой им е занесъл касетата със записа.

— Тъпаци — изръмжа Мария. — Хич ли не са очаквали подобно нещо? Не са ли взели някакви предпазни мерки?

— Взели са — отвърна Хорхе. — Жалкото е, че са били наистина добре подготвени за подобно нещо. Тази станция винаги е била обект на недоволство. Нали знаеш, че политиката им си е направо антиправителствена. Целият район е заграден с бодлива тел, а самата постройка е направена като бункер. Дори вратата е метална. Работещите вътре носят оръжие. Подобни пречки обаче могат да спрат само плахите. А тези нападатели въобще не са били от плахите.

— Господин полицай — каза Ейдийн със спокоен тон, — имате ли някаква представа кой е занесъл касетата? Хорхе погледна бързо и с неудобство към Мария.

— Страхувам се, че отговорът ми отново е отрицателен — отвърна той. — В момента два наши патрула обикалят из близките села. Издирват групи, които могат да търсят човека или хората, занесли касетата в радиото. С това се захванахме обаче доста късно. Засега не сме открили никого.

— Нападателите вероятно са се разделили веднага щом са напуснали радиото — каза Мария. — Едва ли ще рискуват да бъдат заловени до един. — Тя дръпна от цигарата, издиша дима през носа си и настоятелно впери поглед в Хорхе. — Сигурен ли си, че това е всичко, което можеш да ни кажеш?

— Да, разбира се — отговори той. Погледът му беше също толкова настоятелен.

— Каква вероятност има този, който е занесъл касетата, да е от тази околност? — попита Ейдийн.

— Много голяма — отговори Мария. — Който и да е планирал цялата работа, със сигурност е искал тя да бъде свършена от човек, който познава добре водите, в които е била взривена яхтата. Някой е познавал както града, така и служителите в радиото. — Тя погледна Хорхе. — Кажи едно място, откъдето можем да започнем търсенето.

Хорхе сви рамене.

— Градчето е малко. Всички го познават отлично. Ако искаш да разпитваш за някой, който познава добре морето, попитай рибарите.

Мария погледна часовника си.

— Ще започнат да излизат след около час. Можем да поговорим с тях по доковете. — Тя пак дръпна от цигарата си. — Кой благославя улова на рибарите?

— Отец Норберто Алказар — отвърна Хорхе. — Прави го обаче само за старите рибарски фамилии, не и за компаниите.

— Къде е той?

— Сигурно ще можете да го откриете в йезуитската църква на хълмовете на юг от Куеста де Алдапета — обясни Хорхе. — Това е на западния бряг на реката, точно извън Сан Себастиан.

Мария му благодари. Дръпна за последен път от цигарата, пусна я на земята и я стъпка нервно с тока си. Издиша дима, докато вървеше към колата. Ейдийн я последва.

— Отец Алказар е много приятен човек — извика Хорхе подире им. — Може обаче да не е особено разговорлив за хората си. Много си ги пази.

— Да се надяваме, че ще поиска да предотврати убийството на един от тях — каза Мария.

— И ти си права — рече Хорхе. — Обади се по клетъчния, когато си готова. Хеликоптерът ще дойде да ви вземе пак оттук. Летището е малко и е ангажирано за военни полети — като предпазна мярка.

Мария благодари, седна зад волана и подкара рязко. Зад тях захвърчаха прах и туфички трева.

— Хич не си доволна — каза Ейдийн и извади картата от раницата си. Вътре имаше и един 38-калибров