— Това се случи само веднъж.

— Но само защото така и не се опитахме да отидем заедно някъде втори път — рече Шарън. — Исках да кажа, че дали ще се върна във Вашингтон зависи от това дали искам да виждам как децата се разочароват всеки божи ден, или пък предпочитам да сложа край на всичко това веднъж завинаги.

— Но това го искаш ти — каза Худ. Повиши тон, но веднага се овладя. — Питала ли си ги те какво искат? Това има ли въобще някакво значение за теб?

— Разбира се, че има — каза тя. — Искат си таткото. Както и аз. Но ако не можем да бъдем с него, по- добре да решим този въпрос сега, вместо да продължаваме да го влачим.

Хърбърт се обърна към стъклото. Беше стиснал устни и вдигнал вежди. За каквото и да беше дошъл, очевидно беше важно. Когато Хърбърт отново обърна гръб, Худ установи, че страшно му се иска да започне всичко отначало. Деня, годината, целия си живот.

— Не отивайте в Кънектикът — каза Худ. — Моля те. Ще измислим нещо щом ситуацията влезе под контрол.

— Бях сигурна, че ще кажеш точно това — отвърна Шарън. Тонът й не беше злостен, по-скоро категоричен. — Ако искаш да измислиш нещо, Пол, знаеш къде да ни намериш. Обичам те и… пак ще ти се обадя.

Тя затвори. Худ продължаваше да гледа през вратата гърбовете на подчинените си. Винаги беше възприемал Боб, Майк и особено Даръл като семейство. Сега, някак изведнъж, те бяха станали единственото му семейство. Но това не му беше достатъчно.

Затвори телефона. Боб, сякаш чул щракването, се обърна и влезе в кабинета с инвалидната си количка. Другите го последваха.

— Наред ли е всичко? — попита Хърбърт.

Жена му току-що беше напуснала дома им, като беше отвела и децата. За момент Худ почти реши, че може да изпрати на летището някой да ги спре. Шарън обаче никога нямаше да му прости, ако я принудеше насила. А и той нямаше да може да си прости.

— Ще говорим за това по-късно — отвърна Худ. — Какво ново при вас?

— Абсолютна бърканица. Само искам да те питам пак дали все още мислиш, че е добре Даръл и Ейдийн да се намират баш вътре в нея.

— Пол — намеси се Ан и почука с пръст по отворения си бележник, — може ли да отвлека вниманието ти само за момент в съвсем различна посока?

Худ погледна Хърбърт.

Шефът на разузнаването кимна.

— Аз може ли да остана?

Ан кимна.

Погледът на Худ се спря за момент върху изящните й пръсти. Дългите червени нокти изглеждаха толкова женствени… Той извърна очи. Беше го яд на Шарън, а Ан го привличаше, а освен това и го желаеше. Хич не обичаше да се чувства така, но не знаеше какво да направи.

— Току-що ми се обадиха от Би Би Си — каза Ан. — Получили са запис на видеокасета на случилото се пред Конгреса на депутатите в Мадрид, направен от някакъв случаен турист. На него се вижда как отнасят тялото на Марта…

— Побъркани вампири — изсумтя Хърбърт.

— Не, новинари — възрази Ан. — Харесва ли ни, или не, но това си е новина.

— Значи са вампирясали новинари — каза Хърбърт.

— Стига, Боб — намеси се Худ. Нямаше сили за още една семейна свада. — Какво ще стане от цялата работа, Ан?

Тя погледна записките си.

— Разгледали са лицето на Марта в едър план — продължи тя. — Проверили са в базата си данни и са попаднали на една снимка, на която се вижда как Марта се среща със зулуския съперник на Нелсън Мандела — Мангозуту Бутелези — в Йоханесбург през деветдесет и четвърта. Джими Джордж от „Вашингтон Поуст“ каза, че най-късно утре трябва да пусне статия с това, което знае, преди да е излязла историята на Би Би Си.

Худ притисна длани към очите си и ги разтри.

— Някой знае ли, че Ейдийн е била с нея?

— Още не.

— Какво предлагате? — попита Худ.

— Да лъжем — каза Хърбърт.

— Ако се опитаме да шикалкавим — отвърна Ан раздразнено, — ако кажем нещо от сорта: „Тя иначе е дипломат за съветване в кризисни ситуации, но в случая наистина е била на екскурзия“, никой няма да ни повярва. Ще продължат да ровят. Така че аз лично предлагам да им дадем цялата гола истина.

— Колко гола? — попита Худ.

— Ами да кажем, че е била там, за да сподели опита си с испанските депутати. Те са били загрижени за покачването на етническото напрежение, а тя е имала опит в това отношение. Хем е вярно, хем нещата ще спрат дотук.

— Не можеш да кажеш на пресата толкова много — не се съгласи Хърбърт.

— Но ще трябва — каза Ан.

— Ако го направиш — рече Худ, — те може би ще се сетят, че едва ли е била там сама. И тогава ония идиоти, които са я застреляли, може да се върнат — този път срещу Ейдийн.

— Мислех си, че всички убийци са отишли на дъното на окена — каза Ан.

— Може би е така — каза Худ. — Но какво ще стане, ако Боб е прав? Какво ще стане, ако не всички са мъртви?

— Не знам — призна Ан. — Но ако излъжа, Пол, това също може да се окаже смъртоносно.

— Защо? — попита Худ.

— Хората от пресата ще разберат, че Марта е била там с някоя си „сеньорита Серафико“, и ще опитат да я открият. За нула време ще разберат, че „сеньорита Серафико“ не съществува. И тогава ще се опитат да открият мистериозната жена сами. Ще се опитат също така да разберат как е влязла в страната и къде е отседнала. И тяхното журналистическо търсене може да отведе убийците право при нея.

— И ти си права — трябваше да признае Хърбърт.

— Благодаря — каза Ан. — Пол, нищо не е оптимален вариант. Ако обаче си позволя да им го кажа, поне пресата ще може да провери, че информацията, която им даваме, е достоверна. Ще призная, че там е имало още някой, но ще им кажа, че по съображения за сигурност лицето е трябвало да напусне страната без много шум. На това ще се хванат.

— Сигурна ли си? — попита Худ.

Ан кимна.

— Пресата не винаги казва всичко. Доста им харесва да имат усещането, че са вътре в някаква тайна игра. Това ги кара да се чувстват важни, когато ходят по коктейли, да си мислят, че са част от задкулисните игри.

— Одеве сгреших — каза Хърбърт. — Те не са просто вампири. Те са тъпи побъркани вампири.

— Всички сме тъпи — каза Ан.

Хърбърт сбърчи чело, но Худ я разбра. Неговата собствена самоувереност беше получила няколко сериозни удара през последните няколко часа.

— Добре — каза той. — Пусни го така. Обаче много внимавай, Ан. Не искам координатите на Даръл и Ейдийн да бъдат открити. Кажи на пресата, че в момента пътуват насам при много строги мерки за сигурност.

— Добре. А какво да кажа за евентуален продължител на мисията на Марта? Все някой със сигурност ще попита.

— Кажи им, че действащ отговорник по политическите и икономическите въпроси е Роналд Плъмър — отговори Худ, без въобще да се замисли.

Плъмър му благодари с поглед. Заявяването на това в едно официално съобщение, без да се дава името на някакъв друг отдел, беше вот на доверие. От една страна. От друга — можеше да си загуби