— Какво искаш? — попита пазачът. Беше висок хилав мъж с къдрави кичури оредяваща кестенява коса.

Хуан го изгледа, сякаш беше напълно стъписан.

— Искам да знам къде съм, по дяволите!

— А къде, по дяволите, искаш да стигнеш? — попита пазачът.

— Търся почивната станция „Иглесиас“.

Пазачът се усмихна самодоволно и със съжаление.

— Страхувам се, че те чака още доста път. Ако трябва да бъда съвсем точен — назад и на изток.

— Как така бе, човек?

Пазачът посочи с палец вдясно от себе си.

— Почивната станция, дето я търсиш, е на съседния хълм, онзи с…

Хуан чу зад гърба си глухите изстрели на пистолетите. Мъжете от охраната се свлякоха безмълвно с по една цъфнала червена дупка на челото.

Още преди другите членове на „фамилията“ да дойдат, Хуан остави колелото на земята, свали си раницата и се хвана на работа.

Най-лесният начин да се влезе беше да се представиш по вътрешния телефон и да изчакаш отварянето на автоматичната врата. Но това не беше нито подходящият, нито единственият начин. Хуан извади от раницата си щанга и свали ризата си. Тениската му беше подгизнала от пот и хладният въздух го сряза като с нож. Хуан се покачи до средата на оградата вляво от портала.

Пъхна щангата в единия ръкав на ризата и я метна над оградата, без да пуска другия ръкав. Ризата се преметна през бодливата тел. Той пъхна пръсти през мрежата, хвана ръкава, издърпа го и го върза стегнато за другия. После взе ризата на Фердинанд — нощния пазач — и повтори същата процедура. Бодливата тел се прилепи до оградата и четиримата бързо се прехвърлиха през нея. Скочиха тихо в двора и тръгнаха към металната врата на сградата.

Хуан и другарите му не искаха да убиват повече хора. След онова, което се беше случило на сеньор Рамирес обаче, нямаше да се замислят нито миг, преди да направят каквото трябва.

Знаеха, че вратата ще е заключена, и планът им беше съобразен с това. Хуан като най-висок от четиримата, напъха щангата си в горния ляв ъгъл между вратата и касата. Мартин се наведе съвсем ниско и нагласи своята в долната лява част. Третият — Санчо — вкара своята щанга при бравата. Фердинанд извади пистолета от джоба си и отстъпи назад, готов да стреля, ако някой ги нападне.

Хуан преброи до три и напънаха здраво. Вратата се отвори, разхвърчаха се трески и всички се втурнаха вътре.

Вътре имаше всичко на всичко трима души. Един мъж в звукоизолирана кабина и други двама — мъж и жена — зад контролния пулт. Както беше по план, Мартин хукна да търси разпределителното табло. Откри го за нула време и спря тока. Цялата станция замря още преди водещият да е успял да обясни какво става. Под отблясъците от две аварийни лампи на тавана Хуан и Санчо се втурнаха към звукооператорите и ги събориха с удари на пода. Жената започна да стене, а мъжът — да крещи. Фердинанд остана при тях, а Хуан влезе в кабината на водещия и попита:

— Кой ви даде касетата?

Слабият млад мъж, брадат и изпълнен с негодувание, се дръпна назад на стола на колелца.

— Ще те попитам само още веднъж — каза Хуан и вдигна щангата. — Кой ви даде касетата?

— Не знам — отвърна водещият. Гласът му беше изтънял. — Не го познавам.

Хуан стовари щангата под лявото му рамо. Мъжът се хвана за ръката, устата му увисна отворена и от нея излезе само въздух, също като от зейнала пещ. В очите му се появиха сълзи.

— Кой ви даде касетата? — потрети Хуан.

Мъжът се опита да си затвори устата. Тя обаче май нямаше никакво намерение да му се подчини. Столът му се блъсна в стената и спря.

Хуан продължи да настъпва към него. Вторачи се в пръстите на дясната му ръка, хванали ударената лява. И стовари щангата още веднъж.

Желязото смаза кокалчета на водещия. Чу се пропукване, точно като от счупването на изсъхнали пилешки кости.

— Адолфо! — чу се вик от широко отворената уста.

— Кой? — попита отново Хуан.

— Адолфо Алказар! Рибарят! — Мъжът даде на Хуан и адреса и Хуан дори му благодари. След това замахна още веднъж с щангата и му счупи челюстта. Кимна на Мартин и Санчо и те направиха същото с другите двама.

След пет минути четиримата отново бяха в колата и се движеха по същия път, но по посока на Сан Себастиан.

Когато Худ се обади вкъщи, не вдигна никой. Телефонният секретар се включи след четвъртото иззвъняване; съобщението беше направено от Харли предишния ден.

„Здравейте. Това е телефонният секретар на семейство Худ. В момента не сме вкъщи. Няма да ви кажем обаче да оставите съобщение, защото ако не сте го разбрали досега, нямаме желание да разговаряме с вас.“

Худ въздъхна. Беше помолил децата да не оставят подобни „остроумни“ съобщения. Може би трябваше да им покаже, че говори сериозно по този въпрос. Шарън винаги твърдеше, че не е достатъчно строг с тях.

— Здравейте, приятелчета, аз съм — каза той в слушалката. Жизнерадостният му глас беше принуден, постигнат с видимо усилие. — Страхувам се, че ще поостана в кабинета още доста дълго. Надявам се, че всички сте прекарали добре първия ден от пролетната ваканция, че сте отишли на кино, на пазар или въобще някъде да се забавлявате. Шари, много те моля, позвъни ми като се приберете. Благодаря. Обичам ви всички. Чао.

Затвори. Усети пристъп на отчаяние. Страшно му беше необходимо да поговори с Шарън. Ненавиждаше бариерата помежду им и искаше да направи нещата много подобри. Или поне да се сдобрят, докато дойде моментът, в който ще седнат, ще си поговорят и нещата ще се оправят. Опита да й позвъни по клетъчния телефон, но отново попадна на телефонен секретар. Реши да не оставя съобщение и там.

Почти веднага щом затвори, линията за личните му разговори иззвъня. Беше Шарън. Той се усмихна. Почувства се така, сякаш са свалили от плещите му огромно бреме.

— Здрасти — каза той. Този път гласът му си беше искрено жизнерадостен, непринуден. Около нея се чуваше шум и говор. — На пазар ли сте тръгнали?

— Не, Пол — отвърна тя. — На летището сме.

Худ, който се беше отпуснал изморено в коженото си кресло, се изправи. Известно време не каза нищо — това беше добра стратегия, която беше научил по време на политическата си кариера.

— Реших да заведа децата в Кънектикът — продължи Шарън. — Ти и без това няма да можеш да ги виждаш много през идната седмица, а и родителите ми ме молят да отида от доста време.

— Ясно — каза той. — Колко време смятате да останете там? — Гласът му беше спокоен, но не и умът му. Беше вперил поглед в поставената в рамка семейна фотография върху бюрото си. Снимката беше отпреди три години, но усмивките на четирите лица сякаш принадлежаха към цял един друг живот.

— Честно да ти кажа, не знам — отговори тя.

Точно тогава влязоха Рон Плъмър и Боб Хърбърт. Худ вдигна единия си пръст. Хърбърт видя, че шефът говори по личната си линия, кимна и двамата мъже се обърнаха и излязоха в чакалнята. Худ ги виждаше през остъклената стена. След малко към тях се присъедини и Ан Ферис.

— Предполагам, че зависи от… — каза Шарън, но не довърши.

— От какво? — попита Худ. — От мен ли? От това дали искам да сте тук? Знаеш моя отговор на този въпрос.

— Знам го — съгласи се Шарън, — макар че не разбирам защо продължаваш да го твърдиш. Та ти никога не си си вкъщи. Тръгваме на някаква почивка и ти ни напускаш още на втория ден.