Ейдийн пое ръката й.

— Казвай ми Ейдийн.

— Радвам се да се запозная с теб, Ейдийн — каза Мария и погледна Луис. — Има ли още нещо, което не си ми казал, а трябва?

Луис поклати глава.

— Ти знаеш кодовете. Ако междувременно се появи нещо ново, ще ти се обадя по клетъчния.

Мария кимна, пак погледна Ейдийн и каза:

— Да тръгваме. — И закрачи към хеликоптера. Очевидно полагаше максимални усилия да не погледне към Маккаски.

Ейдийн метна раницата си на рамо и побърза да я последва.

— На добър час и на двете — каза Маккаски, когато минаваха покрай него.

Само Ейдийн се обърна, за да му благодари.

Хеликоптерът „Кавазаки“ заработи на по-бързи обороти. Макар че въобще нямаше да могат да се чуят сред рева на двигателя, на Ейдийн и стана неприятно от болезненото мълчание. Освен това изпитваше противоречиви чувства. Като колежка на Маккаски усещаше, че трябва да каже нещо от негово име. Като жена обаче знаеше, че също трябваше да подмине пожеланието му — и при тази мисъл започна да проклина всички мъже по принцип. Проклинаше баща си, че е бил алкохолик. Проклинаше пласьорите на наркотици, които съсипваха живота на младежите, разваляха семейства, оставяха вдовици и сираци в Мексико. Проклинаше мъжете, които се появяваха в живота й от време на време и които оставаха джентълмени за точно толкова време, колкото им беше необходимо да я вкарат в леглото си.

Качиха се на борда на хеликоптера и след минута вече бяха високо във въздуха. Седяха съвсем близо една до друга в малката кабина, а тишината продължаваше ли продължаваше, докато накрая Ейдийн не издържа.

— Разбрах, че известно време не си се занимавала с полицейска работа — почти викна тя. — Какво прави през това време?

— Бях менажер на един малък драматичен театър в Барселона — отвърна Мария Корнеха. — За забавление се захванах с делтапланеризъм. За още по-голямо забавление вземах роли в някои от пиесите. Винаги съм обичала актьорската професия — точно затова обичах да работя под прикритие. — В тона й имаше откровено лична нотка, а погледът й беше съвсем открит. Каквито и да бяха спомените, които я бяха споходили на площадката за излитане, сега те малко по малко отминаваха.

— Специалността ти ли е такава? — попита Ейдийн.

Мария кимна.

— Много прилича на работа в театър — затова я обичам. — Тя потупа брезентовата си чанта. — Дори кодовете са от пиеси. Луис използва цифри, които са свързани с номерата на действия, сцени, строфи и думи. Използва ги, когато работя извън града. Когато изпълнявам някаква задача в града, често оставя бележчици под разни камъни. Понякога дори ги изписва съвсем на открито под формата на графити. Веднъж ми остави съобщение на стената на една телефонна кабина.

Мария се усмихна и като че ли и последните остатъци от гнева й се стопиха. Ейдийн също се усмихна.

— Имала си ужасен ден — каза Мария. — Как се чувстваш сега?

— Все още съм като замаяна — отвърна Ейдийн. — Още не съм осъзнала всичко, което се случи.

— Знам как е — каза Мария. — Въпреки ясната си категоричност, смъртта винаги изглежда поне малко нереална. Добре ли познаваше Марта Макол?

— Не много — отговори Ейдийн. — Работих с нея само два месеца. Не беше от хората, които можеш да опознаеш лесно.

— Права си — съгласи се Мария. — Срещнахме се няколко пъти, докато живеех във Вашингтон. Много интелигентна, но и много прикрита.

— Такава беше — каза Ейдийн.

При споменаването на престоя си в Америка Мария като че ли отново се върна в лошото си настроение и усмивката и изчезна. Очите й под свъсените вежди потъмняха.

— Извинявай — каза тя.

— Няма нищо — отвърна Ейдийн.

Мария впери поглед право пред себе си.

— С Мак живяхме заедно известно време — продължи тя, сякаш Ейдийн въобще не беше казала нищо. — Беше най-преданият и любящ мъж, когото съм срещала. Можехме да останем заедно цял живот. Той обаче искаше да се откажа от работата си. Казваше, че била прекалено опасна.

Ейдийн се чувстваше неудобно. Испанките можеха да разказват съвсем открито живота си на някой непознат. Дамите от Бостън не го правеха.

Мария сведе поглед.

— Искаше да спра цигарите. Било вредно за здравето ми. Искаше да обичам джаз, а аз не обичам джаз. А също така и американски футбол. И италианска храна. Той обичаше нещата от живота си страстно, включително и мен. Не можеше обаче да споделя с мен всичко това така, както му се искаше, и в крайна сметка реши, че е по-добре да бъде сам, отколкото разочарован. — Тя погледна Ейдийн. — Разбираш ли?

Ейдийн кимна.

— Не очаквам да кажеш нищо осъдително за него — продължи Мария. — Все пак работиш с него. Искам обаче да разбереш защо беше цялата тази работа на летището — нали сега ще работим заедно. Беше ми много трудно да го видя отново.

— Разбирам — каза Ейдийн.

Мария се усмихна и смени темата.

— Луис ми спомена, че си помагала да бъдат опандизвани пласьори на наркотици в Мексико. За подобно нещо трябва доста смелост.

— Честно да ти кажа — обясни Ейдийн, — трябваше повече негодувание, отколкото смелост.

— Недей да скромничиш толкова — не прие обяснението й Мария.

Ейдийн поклати глава.

— Истина ти казвам. Когато бях дете, целият квартал, в който живеехме, се беше съсипал от наркотиците. Един от най-добрите ми приятели умря от кокаин. Хероинът пък ми отне братовчед ми Сам. Той беше гениален органист — свиреше в църквата. Умря на улицата. Когато понатрупах опит, реших да направя нещо повече от това да кърша ръце и да се оплаквам.

— И аз възприемах така престъпността — каза Мария. — Баща ми беше собственик на едно кино в Мадрид. Убиха го при обир. Желанията и на двете ни обаче нямаше да струват нищо, ако не бяха съпроводени с много смелост и решимост… И с хитрост — допълни тя. — Или я имаш, или я придобиваш. Но трябва да я използваш.

— Съгласна съм за решимостта и хитростта — каза Ейдийн. — Но ще добавя още едно нещо. Трябва да се научиш да потискаш емоциите си. Само така можеш да научаваш разни неща.

— Права си.

— Трябва да се научиш да се сдържаш — продължи Ейдийн. — Това ми позволяваше да вървя по улиците под прикритие, даваше ми възможност да наблюдавам безпристрастно и да се уча. Иначе прахосваш цялото си време в омраза. Трябва да се правиш, че не ти пука, когато разговаряш с пласьорите на улицата или когато научаваш имената на „къщите“, за които работят. В Мексико Сити например „Облаците“ пласираха марихуана. „Пиратите“ пласираха кокаин. „Ангелите“ се занимаваха с хашиш. „Ягуарите“ — с хероин. Човек трябва да се научи да прави разлика между тези, които използват наркотици, и безвъзвратно пристрастените.

— Пристрастените винаги се движат поединично, нали?

Ейдийн кимна.

— Навсякъде е едно и също — каза Мария.

— А тия, които просто използват наркотици, винаги се движат на групи. Трябва да се научиш да разпознаваш пласьорите в случай, че наркоманите откажат да ти дадат информация. Трябва да знаеш кого да проследиш, за да се добереш до важните клечки. Пласьорите се познаваха по навитите ръкави — просто