там държаха парите си. Джобовете им трябваха за пистолети или ножове. Когато работех на терен обаче, винаги се страхувах, Мария. Страхувах се за живота си, страхувах се и от това, което научавах за живота на другите. Ако не бях насъбрала много ярост заради квартала, в който израснах, ако не ми беше гадно до повръщане за семействата на изгубените души, с които се сблъсквах, никога нямаше да мога да понеса всичко това.

Усмивката отново засия върху устните на Мария. Много неща можеха да се прочетат в тази усмивка — беше пълна с уважение и обещание за професионално приятелство.

— Смелостта без страха е нещо нелепо — каза Мария. — Мисля, че си била смела, и ти се възхищавам още повече. Ще станем страхотен екип.

— Като заговорихме за това — каза Ейдийн, — какъв е планът, след като пристигнем в Сан Себастиан? — Искаше да отклони разговора от себе си. Насоченото към нея внимание винаги я караше да се чувства неловко.

— Първото нещо е да отидем до радиостанцията — отговори Мария.

— Като туристи?

— Не. Трябва да разберем кой им е занесъл касетата. Щом открием въпросния човек или хора, започваме да ги наблюдаваме. Знаем, че загиналите на яхтата са крояли някакъв заговор. Въпросът е дали са загинали заради вътрешни борби, или някой е разбрал за плана им. Някой, който още не се е появил на сцената.

— Което означава, че не знаем дали е приятел, или враг.

— Точно така — отвърна Мария. — Също като във вашето правителство, и в Испания има много фракции, които не умират от желание да споделят информацията си с другите фракции.

Пилотът премести лоста на автопилот, свали слушалките от главата си и извика:

— Агент Корнеха? Току-що получих съобщение от шефа. Каза да ви предам, че Изидро Серадор е бил убит в градския полицейски участък на Мадрид.

— Как?

— Бил е застрелян, когато се опитал да отнеме оръжието на един генерал.

— Генерал ли? — възкликна Мария. — Та този случай не е под юрисдикцията на военните.

— Знам — отвърна пилотът. — Шефът се опитва да разбере кой е бил генералът и какво точно е правел в участъка.

Мария му благодари и той се върна към контролното табло. Тя погледна Ейдийн.

— Има нещо много странно в цялата тази работа — каза Мария на Ейдийн. — Имам чувството, че случилото се с Марта е само първият изстрел от един бъдещ продължителен и много смъртоносен картечен огън.

„Фамилията“ е обществена институция, която датира от края на деветнайсети век. Тя е част от същата онази средиземноморска култура, която е станала родно място на престъпните организации в Сицилия, Турция и Гърция. Отличителната характеристика на разновидността, създадена от испанците, е, че лоялността на членовете и е насочена към законния работодател — най-често това е собственикът на завод или определена трудова група като например зидари или продавачи на сладолед. За да остават ръцете на собственика чисти и неопетнени, обикновено се подбира група хора, обучени да защитават собственика от актове на насилие или саботаж, както и да извършват такива срещу съперниците. Целта на нападенията обикновено са места за вършене на бизнес; ударите срещу дома или членовете на нечие семейство се смятат за нецивилизовани мерки. От време на време членовете на някоя „фамилия“ участват в контрабанден внос и износ или пък изнудване, но това са много редки случаи.

Като отплата за свършената работа членовете на „фамилията“ понякога получават допълнително възнаграждение. Например се заплаща обучението на някое от децата им. Най-често обаче предаността им спечелва само благодарността на работодателя им, което им гарантира работно място до края на живота им.

За Хуан Мартинес нападението на яхтата беше нещо нечувано. Обхватът на удара беше направо несравним — толкова много глави на „фамилии“ убити наведнъж. Хуан никога не се беше притеснявал от актовете на насилие през всичките години на служба за сеньор Рамирес. Нападенията, свързани с корабостроителния концерн, особено в началните години, обикновено бяха насочени срещу кораби, машини или сгради. Веднъж или два пъти бяха нападани работници, но никога собствениците или управленският персонал. Направеното тази нощ просеше за отговор в същия тон. Хуан — улично хлапе от Манреса, работило за сеньор Рамирес цели дванайсет години, нямаше търпение да нанесе ответния удар. Преди това обаче трябваше да разбере на кого. Радиостанцията беше подходящо място, където да започне търсенето.

Заедно с трима свои другари Хуан тръгна с кола към малката местна радиостанция. Тя се намираше на едно възвишение с височина около триста метра, един от трите хълма точно на север от залива Ла Конча в Сан Себастиан. Тесен път водеше до средата на хълма. По склона имаше множество луксозни оградени къщи, които, разбира се, имаха изглед към залива.

„Колко ли глави на «фамилии» живеят тук?“ — чудеше се Хуан, докато се возеше на седалката до шофьора. Беше взел една раница, която беше напълнил в завода. Никога не беше идвал по тези места. Гледката към крайбрежната ивица — едновременно живописна и тържествена — го караше да се чувства неловко. Той беше човек, който се наслаждаваше най-много на работата и всякакъв вид дейност. Тук се чувстваше толкова не на място, колкото ако се намираше в някоя от окъпаните от лунна светлина градини, които се мяркаха за част от секундата през железните порти.

В горната част на хълма пътят се стесняваше и вече не бе асфалтиран. Тук обикновено идваха само велосипедисти или туристи. При един завой гледката към залива се скри; тук тревата не беше поддържана и тучна, а остра и рядка. Хуан отново се почувства като у дома си. Малко по-нагоре пътят свършваше пред ниска сграда от сгуриени тухли. Около сградата имаше двуметрова телена ограда С бодлива тел по върха.

Радио „Насионал де Публико“ беше малка станция, чийто обхват стигаше на юг до Памплона и на север до Бордо във Франция. Обикновено през деня по нея се излъчваха новини, музика и местни прогнози за времето, а вечер програми на теми, актуални за баското население. Собствениците бяха отявлени баски антисепаратисти, които бяха минали през няколко въоръжени нападения и опити за опожаряване. Точно поради тази причина сградата беше изградена от такива тухли и се намираше доста навътре от подсилената с бодлива тел ограда. Излъчващата антена беше забучена точно по средата на покрива. Представляваше висока заострена конструкция от червени и бели мачти-антени. Беше висока около четиридесет и пет метра и завършваше с мигаща червена светлина.

Шофьорът угаси фаровете на колата, спря на около триста метра от портата и четиримата мъже слязоха. Хуан извади от багажника един велосипед, метна раницата на рамо и смело забута велосипеда към портата. Другите трима сложиха заглушители на пистолетите си и го последваха на трийсетина метра. Хуан пъхтеше силно и стъпваше шумно, отчасти за да прикрие шума от стъпките на останалите, отчасти за да се увери, че в сградата ще го чуят.

Както беше очаквал, в двора имаше охрана. Трима мъже с пушки, очевидно не професионални бодигардове. Без съмнение ги бяха повикали да хвърлят по едно око на станцията заради евентуалните последици от пускането на записа. Хуан и другарите му вече предварително бяха решили, че ако на територията на радиостанцията има патрул, всичките му членове ще трябва да бъдат извадени от строя тихомълком и наведнъж.

Хуан положи максимални усилия да се успокои. Не можеше да позволи хората от охраната да го видят как трепери. Тази операция беше негова и той не искаше другите членове на „фамилията“ да си помислят, че е нервен.

Пред портала Хуан спря и каза високо:

— Мамка му!

Единият от пазачите се запъти към него с бърза крачка, другите двама останаха отзад да го прикриват.