пъти — на следващата става, после вляво и вдясно. При всеки удар бърза и топла вълна от болка тръгваше нагоре по цялата ръка чак до рамото и продължаваше по врата му. Когато и последната вълна отмина, остана само дълбока, пулсираща тежест в ръката от лакътя надолу.

— Тази ръка никога вече няма да се вдига срещу нас — каза мъжът.

Пуснаха го и го обърнаха по гръб. Адолфо опита да раздвижи дясната си ръка, но тя висеше безпомощно. По ръката му се стичаше кръв, но той изобщо не я усещаше. Повлякоха го по пода, после го обърнаха по гръб. Чорапът още беше здраво затъкнат в устата му. Беше тъмно, а и очите му бяха пълни със сълзи от болка. Въобще не можеше да види лицата на нападателите. Отново се загърчи, за да се освободи, но усилията му приличаха на усилията на някоя от рибите в мрежата му.

— Пази си силите — каза мъжът. — Никъде няма да ходиш, освен в ада, ако не ни кажеш това, което искаме да знаем. Разбираш ли?

Адолфо вдигна поглед към тъмното лице. Опита се да изплюе чорапа, не за да отговори, а за да изрази презрението си.

Мъжът го сграбчи за косата и го дръпна.

— Разбираш ли?

Адолфо не отговори. Мъжът кимна на някой от другите и след секунда Адолфо усети как вдигат десния му крак и го пъхат в печката, точно над тлеещия огън. Той се задърпа и запищя през чорапа, опита се да издърпа крака си, но мъжете го държаха здраво.

— Разбираш ли? — повтори спокойно въпроса си мъжът над него.

Адолфо закима като полудял. Риташе, извиваше се и се опитваше да се измъкне. Извадиха крака му от печката и го пуснаха на земята. Болката беше ужасна, но по някакъв начин поразително проясняваше ума му. Мъжът извади чорапа от устата му и пак попита:

— За кого работиш?

Адолфо жадно си поемаше дъх. Вълни от болка заливаха стъпалото му, ту ледени, ту горещи. Усети как повдигат и другия му крак.

— За кого работиш?

— За един генерал — отговори задъхано Адолфо. — Генерал от военновъздушните сили. Казва се Пинтос. Роберто Пинтос.

— Къде е разпределен?

Адолфо не отговори. Можеше да си позволи да почака малко, преди да излъже отново. Единственият път, когато беше видял генерал Амадори — истинския генерал, а не тоя измислен генерал Пинтос — беше на едно събрание на цивилните съратници в един хангар за самолети в Бургос. Точно там Генерала беше предупредил всички, че ден като този може да дойде. Че могат да бъдат открити и разпитвани. Но че щом войната започне, няма да има значение какво са казали. Предупреди ги обаче да стискат зъби, докато могат, заради собственото си чувство за чест.

„Повечето хора могат да бъдат съкрушени — беше казал той. — Номерът е да не бъдеш съкрушен, преди да си успял да заблудиш врага. Ако бъдете заловени, не можете да направите нищо, за да предотвратите мъченията. Единственото, което трябва да правите, е да говорите. Ръсете на врага лъжи. Лъжете, докато можете. Лъжете, докато врагът не може да различи истината от лъжата, точната информация от фалшивата.“

— Къде е разпределен генерал Пинтос? — продължи мъчителят му.

Адолфо поклати глава. Пак натикаха чорапа в устата му, после той усети как го блъсват напред и пъхат другия му крак в жестоката паст на печката. Гърчовете му бяха също толкова отчаяни, колкото и предишните. Но въпреки болката имаше нещо, което му действаше успокоително. Болката в десния крак вече не беше така непоносима. Той се вкопчи в тази мисъл и остана така, докато болката в левия не я изскубна от съзнанието му и не изпрати потоци страдание по цялото му тяло. С изключение на дясната ръка. Там не усещаше нищо. Съвсем нищо, освен болка — и това го уплаши безумно. Накара го да се почувства някак мъртъв.

Извадиха крака му от печката и отново го приковаха към земята. Тъмното лице отново се надвеси над него. Сълзите замъгляваха очите на Адолфо.

— Къде е разпределен Пинтос?

Потоците болка се бяха превърнали в постоянно парене, но вече не бяха толкова жестоки. Адолфо знаеше, че може да издържи до следващия рунд — в каквото и да се състоеше той. Направо се гордееше със себе си. По някакъв странен начин отново се чувстваше свободен. Свободен да страда, но и свободен да противостои. Беше въпрос само на неговия собствен избор.

— Ба… Барселона — изстена той.

— Лъжеш.

— Н… не!

— На колко години е?

— П… петдесет и… две.

— Цветът на косата му?

— Кестенява.

Палачът му го фрасна.

— Лъжеш!

— Не. Казвам… истината.

Лицето поплува известно време над него, след което чорапът отново се върна в устата му. Адолфо усети как го дърпат настрани. Сграбчиха лявата му ръка, вдигнаха я и я пъхнаха в печката.

Той изкрещя неистово, пръстите му се свиха в юмрук, за да се спасят от горещината. После потъна в мрак.

Дойде на себе си надвесен над мивката. Върху тила му шуртеше вода. Задави се, повърна, после пак го повалиха по гръб на пода. Всяко късче плът по стъпалата и лявата му ръка пулсираше на горещи вълни.

Чорапът пак се озова в устата му.

— Много си издръжлив — каза тъмното лице. — Ние обаче имаме както време, така и опит. Първите неща, които обикновено излизат от устата на хората, са лъжи. Ще продължим с теб, докато не получим истината. — Лицето се наведе още по-ниско. — Сега ще ни кажеш ли за кого работиш?

Адолфо се тресеше целият. Тези части от тялото му, които не бяха нито изгорени, нито счупени, бяха като измръзнали. Той поклати глава два пъти.

Този път не го дръпнаха към печката. Чорапът влезе още по-надълбоко в устата му и някой го задържа там. Щангата надвисна над рамото му и в следващия миг се стовари с всичка сила. Костта се счупи със съвсем ясен звук. Той изкрещя през чорапа. Желязото отново се издигна и отново се стовари — този път по-ниско — между рамото и лакътя. Още една кост изпращя. Той изкрещя отново. С всеки удар идваше вълна агония, след което настъпваше пълна безчувственост.

Всеки вик беше компромис с волята му. Болката си беше болка, но всеки вик означаваше поражение. А колкото повече частици от борческия си дух губеше, толкова по-малко опора му оставаше.

— Щом заговориш, боят ще спре — каза гласът.

Някой започна да го обработва отляво и той заподскача и зави при всеки удар. Усещаше, че стената на съпротивителните му сили пада все по-бързо. И тогава се случи нещо изненадващо. Вече сякаш въобще не беше себе си. Цялото му тяло беше натрошено — това не беше той. Волята му беше съкрушена — това също не беше той. Той вече беше някой друг. И този друг искаше да говори.

Каза нещо през чорапа. Лицето се приближи към него, ударите спряха. Чорапът излезе от устата му.

— Ам… Ам…

— Какво? — попита тъмното лице.

— Ама… дори.

— Амадори ли? — повтори тъмното лице.

— Ам… а… до… ри. — На всеки дъх излизаше по една сричка. Адолфо просто не можеше да се спре. Единственото, което искаше, бе да спре болката. — Ге… не… рал.

— Генерал Амадори — каза лицето. — Значи за него работиш?

Адолфо кимна.