Испания. Център, който ще диктува условията на другите райони. А е избрал точно този момент…

— Защото ще изглежда така, сякаш придвижва бойни сили и участва в събитията, за да спре една контрареволюция — допълни Ейдийн.

Мария кимна.

Ейдийн погледна просветляващото небе, после къщите на красивото рибарско селище. То изглеждаше така спокойно, така примамливо, но въпреки това беше разложено. Тук за по-малко от един ден бяха убити или брутално обезобразени повече от десет души. Тя се зачуди дали от момента, в който хората са слезли от дърветата и са започнали да покваряват райската градина, въобще е имало период, в който съдбата им да им е излизала евтино.

— Цената, изразена в кръв, ще бъде много висока — каза Мария, сякаш прочела мислите й. — Аз самата съм от Андалусия. Моите сънародници, както и останалите, ще се борят — не за да остане Испания единна, а за да попречат на Кастилия да се превърне в сърце и душа на една нова Испания. Става въпрос за съперничество, което датира още от времето на Сид. И ако не намерим начин да спрем хора като Амадори, то ще продължи дълго и след като нас вече ни няма.

„Не — реши Ейдийн. — Никога не е имало период, в който хората да са приемали безрезервно другите и начина им на съществуване. Все още сме прекалено близко до дърветата, за да можем да постигнем това. Освен това сред нас има твърде много упорити маймуни, които не са доволни от размера и устройството на стадото.“

Замисли се за отец Алказар. Един човек, който се опитваше да следва Божия път, макар и да се намира в хватката на личното си страдание. Имаше и добри хора сред хищниците. Само ако можеше властта да е в техни ръце…

Но ако това станеше, дали и те нямаше да станат като всички други?

Нямаше отговор на този въпрос. Освен това, след като беше прекарала двайсет и четири часа, без да мигне, сега едва ли беше най-подходящото време да мисли за тези неща. Обаче докато седеше и примижаваше към златисто синьото небе и мислеше върху думите, които Мария току-що беше казала, се сети за още нещо.

„Помисли си — й беше казала Марта още докато бяха в Съединените щати. — Помисли си как можеш да се справиш с плановете на някого.“

Точно както беше казал Роджърс: с по-добър план.

Номерът сега беше да се измисли такъв.

На рационално ниво Пол Худ знаеше, че Обединените нации са добра идея. На емоционално ниво обаче нямаше кой знае колко добро отношение към въпросната институция. Тя беше доказала, че не е особено ефикасна при военно положение и до голяма степен неефикасна в мирно време. Беше просто един форум за лозунги, както и за вкарването на мнението на някоя нация в пресата с възможно най-добрите последствия.

Худ обаче изпитваше доста силно възхищение към хладнокръвния нов генерален секретар Масимо Марчело Мани от Италия. Бивш служител към НАТО, сенатор в италианския парламент и посланик в Русия, Мани беше работил доста усилено предишната година, за да предотврати влизането на Италия в гражданска война, която до голяма степен щеше да изглежда като тази, към която беше тръгнала Испания.

По молба на Мани шефът на държавна сигурност Стив Бъркоф беше организирал телеконференция в 23:00 ч. Генералният секретар Мани беше разговарял с шефовете на разузнаването и сигурността на всички държави членки на Съвета за сигурност, за да обсъдят влошаващото се положение в Испания. В конференцията щяха да участват Бъркоф, Керъл Ланинг от Държавния департамент и новият шеф на Централното разузнаване Мариус Фокс — братовчед на сенаторката Барбара Фокс.

Малко преди да се обадят от кабинета на Бъркоф, Худ вече беше информирал Боб Хърбърт и Рон Плъмър, че иска да остави Даръл в Мадрид, а Ейдийн — на мястото на събитията.

— Ако Испания се разпада — каза той на екипа си, — „персоналното разузнаване“ е по-важно от всякога. — Худ помоли Хърбърт да провери дали Стивън Винс продължава да поддържа контакт с преданите си колеги в Държавното разузнаване към Пентагона. Винс беше дългогодишен приятел на служителя от Оперативния център Мат Стол и по време на всички предишни начинания, свързани с наблюдение, се беше проявявал като безрезервен съюзник. Въпреки че беше временно освободен от задълженията си към държавното разузнаване заради едно текущо разследване на Сената за финансови злоупотреби, Худ съвсем тихомълком му беше дал място в Оперативния център. За разлика от повечето хора във Вашингтон, Худ вярваше в откупването на лоялността. Държавното разузнаване вече беше започнало сателитно проучване на военните маневри в Испания и Худ искаше снимките от тези разузнавателни операции да влязат в базата данни на Хърбърт. Освен това искаше да бъдат изпратени копия от снимките на Маккаски в Испания чрез американското посолство в Мадрид, както и до отряда за бързо реагиране, който в момента летеше. В другите разузнавателни организации във Вашингтон шефовете на отделите имаха склонност да скриват информация, за да дават предимство на екипите си. Худ обаче вярваше в споделянето на информацията сред хората си. За него, както и за уникалния екип, който работеше с него, не ставаше въпрос за лична слава. Ставаше въпрос за защита на американците и националните интереси.

Освен от сателитното разузнаване Оперативният център разчиташе на информация и от международните информационни репортажи. Суровите телевизионни репортажи бяха особено ценни. Те бяха извличани от сателитните връзки още преди да са редактирани за пускане в ефир. Суровият материал се анализираше от екипа на Хърбърт, а също така и от Лари Роудс от фотографския архив на Оперативния център. Много често се построяваха камуфлажни оръжейни бункери доста преди да започнат каквито и да било военни действия. Подобни съоръжения не винаги се виждат от въздуха, но често могат да се забележат при малко по-променена топография, която може да се направи при сравнителни приземни изследвания.

Худ си направи кратка почивка за вечеря в комисариата и изчете неделните комикси, които някой беше оставил. Изненада се колко малко са се променили от времето, когато той беше малко момче. Все още ги имаше „Фъстъците“ и „В.С.“, „Тарзан“, „Тери и пиратите“ и „Магьосника от Ид“. Точно в този момент се радваше да се види с тези стари приятели.

След вечеря се видя за малко с Майк Роджърс в общия кабинет на екипа. Роджърс каза, че отрядът за бързо реагиране щял да стигне в Мадрид малко след 11:30 испанско време и че Худ щял да получи информация за действията на групата веднага щом такива бъдели предприети.

След срещата си с Роджърс Худ провери състоянието на нощната смяна. Докато дневният екип непрестанно наблюдаваше положението в Испания, Кърт Хардауей, генерал-лейтенант Бил Абрам и останалите от „нощния отряд“, както сами наричаха себе си, наблюдаваха рутинната вътрешна и международна дейност на Оперативния център. Генерал-лейтенант Абрам, който беше противоположната половинка на Майк Роджърс, се занимаваше най-вече с регионалния Оперативен център. Всичко беше под контрол. Худ се върна в кабинета си, за да се опита да си почине.

Загаси лампата, свали си обувките и легна на кушетката. Докато се взираше в тъмния таван, мислите му отлетяха към Шарън и децата. Погледна осветения циферблат на часовника си — беше му го купила Шарън за първата годишнина от сватбата им. Започна да се забавлява с идеята да вземе военен хеликоптер и да отлети до Олд Сейбрук. Щеше да смае тъста и тъща си и щеше да помоли жена си да се прибере у дома. Това щеше да му коства службата — но да върви по дяволите службата. Без тази служба щеше да има достатъчно време да си стои вкъщи и да обръща внимание на семейството си.

Разбира се, нямаше никакво намерение да направи всичко това. Беше достатъчно романтичен тип, че да иска да се прави на рицаря на новото време, но не беше достатъчно безстрашен. А и как да отиде до Олд Сейбрук, след като не можеше да направи никаква промяна в дневния си график? Той обичаше работата си. А по-малко часове в кабинета беше просто нещо, което работните задължения не му позволяваха. Една част от него смяташе, че Шарън се държи така отмъстително, защото се беше наложило да се откаже от собствената си кариера, за да отгледа децата. Но дори той да беше пожелал да спре работа и да гледа децата — което той не желаеше, — въобще нямаше да могат да живеят от заплатата на Шарън. Това беше неоспорим факт.