Правителството се нуждае от някой, който е достатъчно силен, че да може да установи ред. Почти съм сигурна, че Амадори е подредил нещата така, че този някой да е той.

Хуан я гледаше през пушека на цигарата си. После каза:

— И какво толкова? Просто ще се възстанови редът.

— Но може би не такъв, какъвто е бил преди — не се съгласи Мария. — Аз знам съвсем малко за Амадори — но то е достатъчно. Той е кастилски националист и доколкото се досещам — мегаломан. Струва ми се, че е използвал всички събития досега, за да постави себе си в положението, което ще му позволи в Испания да бъде обявено военно положение — и той да оглави властта. Страхувам се, че след това няма да отстъпи нито крачка. Искам да знам дали имате, или можете да се сдобиете с някаква информация, която да ми помогне да го спра.

Хуан се ухили самодоволно.

— Да не би да предлагате на фамилията Рамирес да работи заедно с Интерпол?

— Точно така.

— Та това е нелепо — каза Хуан. — Какво може да ви попречи да съберете информация за нас самите?

— Нищо — призна Мария.

Самодоволната усмивка на Хуан се изпари.

— Значи признавате, че може да се разровите.

— Да, признавам — каза Мария. — Ако обаче не спрем генерал Амадори, каквато и информация да съм успяла да събера за „фамилията“, няма да е от никаква полза. Генералът ще издири всичките ви хора и с вас ще е свършено за нула време. Ако не заради това, че сте убили един от черноработниците му, то заради заплахата, която представлявате. Която пък се състои във възможността да обедините другите „фамилии“ срещу него.

Хуан погледна Фердинанд. Здравият като гранитна скала бодигард помисли за момент, после кимна. Хуан погледна Мария. Ейдийн също я погледна. Мария беше играла честно с Хуан… а също така и красиво.

— Нещастията създават странни приятелства — каза Хуан. — Добре тогава. Опитваме се да следим Амадори, откакто се върнахме в корабостроителницата. — Той се ухили някак глуповато. — Все още имаме някои съмишленици в правителството и сред военните, макар че не са много. Смъртта на сеньор Рамирес подплаши хората.

— Целта е била точно такава — отбеляза Мария.

— Амадори се намира в Мадрид, кабинетът му е в Минестерството на отбраната — обясни Хуан. — Разбрахме обаче, че си е направил генерален щаб и някъде другаде. Опитваме се да разберем къде точно. Има влиятелни кастилски съюзници в Конгреса на депутатите и в Сената. Подкрепят го както с делата си, така и с мълчание.

— Какво искате да кажете?

— Министър-председателят има право да обяви военно положение — обясни Хуан, — но по закон парламентът може да отхвърли подобно решение като спрат финансирането, ако не одобрят наложената мярка или избрания водач.

— Но това още не е направено — предположи Мария.

— Не е — каза Хуан. — Но един информатор от фамилия Руиз ми каза…

— Това производителите на компютри ли са? — попита Мария.

— Да — отвърна Хуан. — Та той ми каза, че финансирането всъщност било по-голямо от това, което поискал премиерът. Пет пъти.

Мария подсвирна.

— Че защо да не го подкрепят? — попита Ейдийн. — Испания е изправена пред голяма опасност.

Хуан премести погледа си от Мария върху Ейдийн.

— Обикновено парите се одобряват на части. Това се прави като средство за предотвратяването на точно такъв държавен преврат. Зад това стоят влиятелни хора. Може би са били заплашени те или пък семействата им. Може пък да са им обещали постове с много по-голяма власт при новия режим.

— Няма значение — каза Мария, — щом са дали на Амадори властта и парите да направи каквото сметне за необходимо. — Тя бавно дръпна от цигарата си. — Простичко и гениално. Като държи армията под контрола си, а правителството е с вързани ръце заради актовете си на държавна измяна, генерал Амадори не може да бъде спрян по никакъв законен начин.

— Точно така — съгласи се Хуан. — Ето защо се наложи „фамилията“ да работи по този въпрос по свое усмотрение.

Мария погледна Хуан и загаси фаса си в пода.

— Какво ще стане, ако той бъде отстранен?

— Искате да кажете уволнен? — попита Хуан.

— Ако имах предвид уволнен, щях да кажа уволнен — сопна му тя.

Хуан се обърна, загаси фаса си в металната стена на колата и сви рамене.

— Всички ще имаме полза от това. Но трябва да се направи много бързо. Ако Амадори успее да се издигне като спасител на Испания, каквото и движение да е създал, то ще си продължи с или без него.

— Така си е — каза Мария. — А той ще действа много бързо, за да се представи като герой.

Хуан кимна.

— Проблемът е, че хич няма да е лесно да се стигне до него. Ако остане на едно място, ще има някаква сигурност. Ако се раздвижи, маршрутът му ще бъде проследен. Ще извадим голям късмет, ако…

Ейдийн вдигна ръка.

— Тихо!

Другите я погледнаха. След секунда и Мария очевидно чу същото. Вече обаче всички го усещаха някъде вътре в себе си — ниското бумтене на далечни ротори.

— Хеликоптери! — каза Хуан, скочи и отвори вратата. Ейдийн погледна над рамото му. Над недалечните хълмове се виждаха отблясъците на навигационните светлини на четири хеликоптера. В момента се намираха на не повече от два километра.

— Идват насам — каза Хуан. — Ваши ли са?

Мария поклати отрицателно глава, промуши се покрай него и скочи на асфалта. Остана загледана в хеликоптерите за момент.

— Изведете хората си и ги скрийте на безопасно място — каза тя. — Дайте им оръжия.

— Чакай малко! — викна Ейдийн. — Да не би да ги караш да стрелят по испански войници?

— Не знам! — сопна се Мария и хукна към колата. — Сигурно са хората на Амадори. Ако бъдат заловени или избити някои от членовете на „фамилията“, той ще постигне това, от което се страхувахме. Като премахне ябълката на раздора, ще се издигне в очите на хората.

Ейдийн хукна след нея. Опитваше се да си представи дали сценарият може да е друг. В Сан Себастиан обаче нямаше бунтове, а полицията се занимаваше с разследването на експлозията в залива. Между мястото, където се намираха, и планината имаше само няколко малки къщурки и поле: корабостроителницата на Рамирес беше единственото място, което като мишена беше достатъчно голямо, че да привлече четири хеликоптера.

„И това е една цивилизована страна, която се готви да тръгне на война срещу себе си“ — помисли си тя. Колкото и да беше трудно да приеме този факт, нещата все повече заприличваха точно на това.

— Къде отивате? — извика Хуан подир тях.

— Да се обадя на шефа си! — викна Мария. — Ще ви съобщя, ако открия нещо.

— Кажете на хората си, че няма да се бием, ако не ни атакуват! — извика Хуан, после двамата с Фердинанд хукнаха към сградата. Хеликоптерите вече бяха на по-малко от половин километър. — Кажете им, че не искаме да се бием срещу честните войници или хората на…

Думите му се удавиха в пронизителния бумтеж на роторите в момента, в който хеликоптерите се спуснаха към фабриката. Само след секунда към бумтежа се прибави отчетливото чаткане на изстрели и Хуан и Фердинанд се хвърлиха на земята.