Дръпна от цигарата си и заслиза по стълбата, оставяйки зад себе си кълба дим и хлипащия си брат.

Както всеки ден в късния следобед Пол Худ разгледа списъка от имена на екрана на компютъра си. Само преди няколко минути беше поставил палеца си върху скенера, който се намираше до компютъра, лазерното устройство беше идентифицирало отпечатъка му и беше помолило за личната му парола за достъп. След една секунда и седем стотни на екрана се появи кодираният файл „HUMINT“ с имената на хората, които изпращаха информация за Оперативния център от най-различни места. Худ изписа чрез клавиатурата моминското име на жена си — Кент. Файлът се отвори и на екрана се появиха имената.

Агентите от „персоналното разузнаване“ бяха всичко на всичко девет души. Всеки един от тези мъже и жени беше гражданин на съответната държава, но на щатна заплата към Оперативния център. До колонката с имената беше тази с настоящите им координати и задачи; после имаше кратка сводка по последния им доклад, която се приготвяше от Боб Хърбърт (пълният доклад също се съхраняваше); и накрая беше точният адрес на най-близкото място, където можеха да се скрият, или пътят, по който можеха да избягат. Ако някой от тези служители въобще бъдеше разкрит, Оперативният център щеше да ги търси на въпросните места и да направи всичко възможно за изтеглянето им. До този момент нито един от агентите не беше попадал в такава опасност.

Трима от оперативните служители се намираха в Северна Корея. Задачата им беше да не допуснат разрушената от силите за бързо реагиране тайна база за ракети с дълъг обсег на действие в Диамантените планини да се ремонтира. Трябваше да правят всичко възможно, та изстрелващите ракетите устройства да не бъдат поправени.

Двама агенти на Оперативния център бяха в долината Бекаа в Ливан, а други двама работеха в Дамаск, Сирия. И двата екипа се намираха в терористични седалища и докладваха за политическите маневри благодарение дейността на Оперативния център там. На факта, че служителите на Оперативния център бяха помогнали за предотвратяването на една война между Турция и Сирия, не се гледаше с много добро око: настроенията в Средния изток бяха в полза на това, че народите там могат сами да се справят със собствените си проблеми, дори разрешението им да е война. На мира, постигнат чрез външни сили — особено ако това бяха Съединените щати, — се гледаше като на нещо незаконно и непочтено.

Последните двама агенти се намираха в Куба, за да държат под око развитието на политическата ситуация в тази страна. Според идващите оттам доклади здравата ръка на остаряващия вече Кастро беше започнала да държи по-хлабаво. Каквито и да бяха недостатъците на диктатора обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — железният му ботуш по ирония на съдбата дълги години беше поддържал целия Карибски регион повече или по-малко стабилен. Какъвто и тиранин да дойдеше на власт в Хаити, Гренада, Антигуа или на който и да било от другите острови, той все още се нуждаеше от одобрението на Кастро, за да търгува с оръжия или наркотици, че дори и да поддържа прилична военна сила. Знаеше се, че кубинският лидер по-скоро ще избие евентуалните си съперници, отколкото да им позволи да станат прекалено влиятелни. Съществуваше нещо като общо съгласие, че веднага след като си отиде Кастро, на острова, както и в целия регион, по-скоро ще настъпи хаос, отколкото демокрация. Съединените щати си имаха план за евентуална бърза намеса — операция „Кийл“, — който трябваше да запълни и да държи под контрол вакуума, образувал се от липсата на власт, чрез използването на военни и икономически стимули. Агентите на Оперативния център бяха ключови фигури от мрежата EWAP — своевременно предупреждение и готовност, която трябваше да утъпче пътя на плана.

„Девет души“ — помисли си Худ. И от всеки един от тях зависеха може би двама, трима или дори четирима други. Подобна отговорност не се поемаше току-така. Той разгледа докладите от следобеда и видя, че навсякъде положението остава относително стабилно и постоянно. Затвори файла.

Чуждестранните служители разчитаха, че файловете и цялата комуникация с Оперативния център е абсолютно сигурна. Свързваха се с Оперативния център като се обаждаха на телефонния номер на един офис във Вашингтон — офис, който се даваше под наем на административни служители. Телефонният номер беше регистриран на името на консултантската агенция за международен туризъм „Карин Надлер“. Служителите на Оперативния център говореха на родния си език, макар че всяка дума, която използваха, служеше за точно определен еквивалент на английски. „Мога ли да резервирам полет до Далас?“, изречено на арабски, на английски можеше да означава: „Сирийският президент е тежко болен.“ Въпреки че преводаческите файлове бяха строго секретни, освен Пол Худ до тях имаха достъп още седем души. Те имаха достъп и до личната информация за агентите. Двама от тези седем души бяха Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Третият беше Даръл Маккаски. На всички тях Худ имаше стопроцентово доверие. Но дали беше така и с останалите четирима, двама от които работеха в кабинета на Хърбърт, един в групата на Маккаски и един в екипа на Роджърс? Всички до един бяха минали през стандартната проверка на миналото им, но дали на тези процедура можеше да се разчита напълно? А дали самите кодове бяха достатъчно надеждни, че да може да се разчита на тях, ако бъдеха открити от чуждестранно разузнаване? За нещастие човек никога нямаше отговор на всички тези въпроси, докато някой служител не изчезнеше, някоя мисия не бъдеше саботирана или някой екип — хванат в засада.

В работата на шпионажа и разузнаването имаше смъртна опасност. Това се приемаше априори. Оперативните служители намираха в опасността и част от удоволствието от работата си. Въпреки случилото се с Марта в Испания, Оперативният център с чисто сърце можеше да каже, че прави всичко възможно да сведе рисковете до минимум. В момента убийството на Марта Макол се разследваше от Даръл Маккаски, Ейдийн Марли и Интерпол в Испания. Майк Роджърс и Боб Хърбърт проучваха докладите тук, а Рон Плъмър разговаряше с чуждестранните дипломати във Вашингтон и извън страната. Керъл Ланинг се съвещаваше с познатите си в Държавния департамент. Независимо дали ставаше въпрос за НАСА, Пентагона или Оперативния център, прочистването на каналите беше дяволски внимателно.

„Защо подготовката така и не беше направена достатъчно внимателно?“ — питаше се Худ. Къде бяха сбъркали?

Какво не бяха направили както трябва в този случай? Оперативният център не беше имал никакъв избор за това дали да изпрати Марта, или някой друг. След като Керъл Ланинг беше предложила нейното име и Серадор го беше приел, тя просто трябваше да отиде. Колкото до това защо Ейдийн действаше като нейна помощничка, а не Даръл, и това си имаше напълно логично обяснение. Ейдийн говореше испански, а Даръл — не. Серадор беше стигнал до поста си, тръгвайки от работническо семейство, Ейдийн също — Худ си помисли, че това може да им бъде от полза. А и дори Даръл да беше отишъл с тях, това вероятно нямаше да спаси Марта. Не и ако тя беше мишената на убиеца.

Въпреки всичко това обаче Худ се срамуваше, че системата се е провалила под неговото ръководство. Срамуваше се и се ядосваше.

В момента се ядосваше за толкова много неща, че не можеше да се съсредоточи върху нито едно. Ядосваше се на безцеремонния начин, по който беше отнет един човешки живот. Худ презираше убийствата, каквито и да бяха причините за тях. Когато беше започнал работа в Оперативния център, беше прочел един кодиран файл на ЦРУ за един малък ликвидационен отряд, сформиран по времето на управлението на Кенеди. От образуването му до 1963 година бяха ликвидирани над десет чуждестранни генерали и дипломати. От политическа гледна точка съществуването на подобна група беше напълно оправдано. От морална гледна точка обаче той не можеше да го приеме — макар и по този начин да бяха спасявани много други човешки животи.

Точно в това обаче се състоеше трагедията в смъртта на Марта. Не ставаше въпрос за смъртта на някой деспот, който е жертван, за да бъде подобрен животът на останалите хора, нито пък за някой терорист, с чието очистване е щяло да бъде предотвратено взривяване или стрелба. Някой беше очистил Марта, само за да изпрати послание. Послание!

Ядосваше се и на испанското правителство. Бяха помолили за помощ под формата на сателитно наблюдение, за да държат под око дейността на терористите, и я бяха получили. Когато обаче ставаше въпрос те да помогнат, бяха просто неузнаваеми. Дори и да имаха някаква информация за извършителите, не я споделяха. Малкото информация, с която разполагаше Оперативният център, беше дошла от Даръл Маккаски, който пък се беше сдобил с нея чрез връзките си с Интерпол. Никой не беше поел отговорност за убийството. Проучването, което Хърбърт беше направил на съобщенията по въздух и по факса до