— Наистина ли искаш да знаеш какво правих тази вечер?

— Да, искам.

— Тогава ще ти кажа. Ще ти кажа, защото ако се случи нещо, искам да знаеш какво съм направил и защо съм го направил. — Той се обърна и заговори с много нисък глас, да не би съседите да чуят нещо през тънките стени. — Каталунците на яхтата, която потъна — Рамирес и неговата паплач — планираха и извършиха убийството на една американска дипломатка в Мадрид. В джоба си имам записан разговора им за убийството. — Касетата се разхлопа, когато той я потупа през пуловера си. — Тази касета е признание, Норберто. Моят командващ — Генерала — беше напълно прав по отношение на тия мъже. Те бяха лидерите на едно движение, което се опитва да подкопае основите на нацията ни, за да я превземе. Убиха дипломатката, за да са сигурни, че Съединените щати няма да им попречат да завладеят Испания.

— Въобще не се интересувам от политика — каза спокойно Норберто. — Знаеш това.

— А може би трябва — отвърна Адолфо. — Единствената помощ, която въобще стига до хората от твоята енория, е чрез Бог, но това не слага храна върху масите. Не е честно.

— Прав си, не е — съгласи се отецът. — Но „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно“.

— Това важи в твоята професия, но не и в моята — каза гневно Адолфо и понечи да тръгне, но Норберто го сграбчи за ръката.

— Искам да ми кажеш, Адолфо. Ти какъв дял имаш в убийството?

— Какъв дял имам аз ли? — възкликна Адолфо. — Аз го направих! Аз бях този, който хвърли яхтата във въздуха.

Норберто се сви, сякаш го бяха зашлевили.

— Ако тия чудовища бяха останали живи, милиони от нашите хора щяха да страдат — рече Адолфо.

Норберто изписа с пръсти кръст на челото му.

— Но те са били хора, Адолфо. А не чудовища.

— Те бяха безмилостни и безчувствени неща — рече рязко Адолфо. Въобще не очакваше разбиране от брат си по отношение на това, което беше сторил. Норберто беше йезуит. Повече от петстотин години последователите на този орден се бяха обучавали да бъдат войни в името на добродетелта, да укрепват вярата на католиците и да проповядват Светото слово на некатолиците.

— Грешиш — потръпна Норберто и стисна ръката на брат си още по-силно. — Тези „неща“, както ги нарече, са били хора. Хора с безсмъртни души, създадени от Бог.

— Тогава трябва да ми благодариш, братко, защото върнах безсмъртните им души на създателя им.

В очите на свещеника се появиха сълзи.

— Твърде много си понесъл на плещите си. Само Бог има право да отнема човешки живот.

— Трябва да тръгвам.

— А милионите, за които говориш — продължи Норберто, — тяхното страдание щеше да бъде само на този свят. Те щяха да намерят абсолютното щастие в присъствието на Бога. Ти обаче — ти си ги подложил на риска от вечно проклятие.

— Ами тогава се моли за мене, братко, защото възнамерявам да продължа работата си.

— Не, Адолфо! Не бива!

Адолфо внимателно отстрани ръцете на брат си и ги стисна топло, преди да ги пусне.

— Нека поне да чуя изповедта ти — настояваше Норберто.

— Някой друг път — отвърна Адолфо.

— Друг път може вече да е късно. — Вече не само погледът, но и гласът на Норберто се беше заредил с много смесени чувства. — Знаеш какво е наказанието, ако умреш, без да си се покаял. Завинаги ще бъдещ отделен от Бога.

— Бог ме е забравил напълно. Както и всички нас.

— Не!

— Съжалявам — рече Адолфо и извърна поглед от брат си. Не искаше да види болката в благите му очи. Освен това не искаше да се изправи лице в лице с факта, че точно той я е причинил. Поне не сега. Не и докато имаше още толкова много неща за вършене. Извади една цигара от смачкания пакет в джоба на панталона си — беше последната. Запали я и тръгна към вратата.

— Адолфо, моля те! — Норберто сграбчи брат си за рамото и го извърна към себе си. — Остани тук с мен. Разкажи ми. Помоли се с мен.

— Имам работа — отвърна Адолфо хладно. — Обещах на Генерала да занеса записания разговор на радиостанцията на хълма. В нея работят кастилци. Ще се съгласят да я пуснат. И когато това стане, целият свят ще разбере, че Каталуня не дава пет пари нито за живота, нито за испанците, нито за нищо. Правителството и светът ще ни помогнат да сложим край на финансовото потисничество, което те упражняват върху всички нас.

— А какво ще си помисли светът за човека, който е убил онези хора? — Норберто положи максимални усилия да снижи гласа си, за да не бъде чут от някого. — Дали хората по света ще се помолят за душата ти?

— Не са ми притрябвали молитвите им — рече Адолфо без никакво колебание. — Нужно ми е само вниманието им. Колкото до това какво ще си помисли светът за мен, единственото, на което се надявам, е да си кажат, че съм имал достатъчно кураж. Че не съм застрелял някоя невинна жена на улицата, за да се чуе думата ми. Че съм се спуснал право в сърцето на сатанинския заговор и съм го изтръгнал.

— А щом си направил това — каза Норберто, — каталунците ще се опитат да изтръгнат твоето.

— Може — съгласи се Адолфо. — Вероятно дори ще успеят.

— И как ще свърши всичко това? — попита Норберто. — Какво ще стане, когато всички сърца са изтръгнати или разбити?

— Не сме и очаквали, че един удар ще сложи край на амбициите им, нито пък че няма да загинат и кастилци — обясни Адолфо. — Колкото до това кога ще свърши всичкото проливане на кръв, мисля, че ще е доста скоро. Докато каталунците и техните съюзници успеят да се мобилизират, вече ще е твърде късно да бъде спряно това, което вече е на път.

Раменете на Норберто се отпуснаха още повече и той бавно поклати глава. Сълзите почти веднага се търкулнаха по лицето му. Изведнъж той вече изглеждаше напълно състарен.

— Мили Боже, Долфо — изстена той. — Какво е на път? Кажи ми, че поне аз да мога да се моля за душата ти.

Адолфо се беше вторачил в брат си. Не му се случваше често да го вижда да плаче. Беше му се случило веднъж — на погребението на майка им, и още веднъж — до леглото на един млад енориаш, който умираше. Трудно му беше да е свидетел на такова нещо и да не се развълнува.

— Аз и другарите ми планираме да върнем Испания на кастилския народ — призна Адолфо. — След хиляда години потисничество възнамеряваме да съединим отново сърцето на Испания с тялото й.

— Има и други средства, с които може да се осъществи тази цел — каза Норберто. — Ненасилнически средства.

— Тях вече ги пробвахме — каза Адолфо. — Не свършиха работа.

— Нашият Господ Бог никога не е вдигал меч, нито отнемал човешки живот.

Адолфо постави ръка върху рамото на брат си.

— Братко мой — започна той, докато се взираше в блесналите от сълзите очи на Норберто, — ако можеш да уредиш Той да ни помогне, няма да отнемам ничий живот повече. Кълна се.

Норберто понечи да каже нещо, но спря. Адолфо го погали по бузата и се усмихна. После се обърна, отвори вратата и прекрачи прага. Спря се и сведе глава.

Адолфо вярваше, че Бог е справедлив. Че не наказва хората, които се борят за свободата си. Не можеше да си позволи схващанията на брат му да му повлияят. Но Норберто си беше такъв — добър човек, който се тревожеше за него и докато беше момче, и сега — вече като зрял мъж, който се грижеше за него и го обичаше независимо от това, което вършеше. Не можеше да го остави да страда.

Адолфо го погледна, усмихна му се и докосна меката му буза.

— Не се моли за мен, Норберто. Моли се за страната ни. Ако Испания е прокълната, моето спасение няма да ме направи щастлив. А освен това ще е незаслужено.