че който и да питаш из града, вече си достатъчно добър и за двама ни. Седиш до леглото на болните, четеш книги на слепите, наглеждаш децата в църквата, докато родителите им ги няма…

— Това ми е работата — каза Норберто.

Адолфо поклати глава.

— Много си скромен. Щеше да правиш всичко това, дори ако свещеничеството не ти беше призвание.

Тенджерката закъкри. Това напомни на Адолфо за времето, когато двамата с Норберто още бяха момченца и ядяха всичко, което майка им оставяше върху кухненската печка. Когато бяха заедно като тази вечер, онова време въобще не изглеждаше толкова далечно. Но въпреки това толкова много неща се бяха случили с Испания… и с тях.

Адолфо се опитваше да не бъде припрян, макар и да нямаше време. Не искаше да дава основания на Норберто да се тревожи за него.

Норберто разбъркваше задушеното и наблюдаваше брат си. Свещеникът изглеждаше състарен и изморен на жълтеникавото осветление на голата крушка. Раменете му се отпускаха повече с всяка година. Адолфо беше решил много отдавна, че да се прави добро сигурно е доста изтощително занимание. Да приемаш в себе си болките и страданията на другите, без да можеш да излееш своите собствени пред никого — освен пред Бог. За това беше необходим определен темперамент, с какъвто Адолфо не беше надарен. Ако човек страда на Земята, то той трябва да предприеме действия на Земята. Не тръгваш да молиш Бог за силата да издържиш. Молиш го само да ти помогне да вършиш нещата както трябва.

— Кажи ми, Адолфо — изведнъж каза Норберто, без да се обръща, — това, дето ми го разказа преди малко, вярно ли е?

— Моля? — възкликна Адолфо. — Кое дали е вярно?

— Трябва ли да бъда добър и за двама ни?

Адолфо сви рамене.

— Не. Поне не доколкото се отнася до мен.

— А доколкото се отнася до Бог? — попита Норберто. — Той би ли казал, че ти си добър?

— Нямам представа. Ти трябва да Го питаш.

— За нещастие той невинаги ми отговаря, Долфо. — Норберто се обърна. — Тъкмо затова питам теб.

Адолфо изтри ръцете си в крачолите на панталона.

— Нищо не ми тежи на съвестта, ако за това ти е думата.

— Нищо?

— Да. Защо всъщност ми задаваш този въпрос? Трябва ли да се тревожа за нещо?

Норберто взе една купичка от лавицата и я напълни със задушено. После я сложи на масата и я посочи.

— Яж.

Адолфо се приближи, взе една лъжица и гребна.

— Горещо е. И много вкусно. — Погледна брат си. Норберто се държеше много странно.

— Улови ли нещо тази вечер? — попита свещеникът.

— Доста — отвърна Адолфо.

— Не миришеш на риба — отбеляза Норберто.

Адолфо задъвка парче агнешко и посочи въжето с дрехите.

— Преоблякох се.

— И дрехите ти не миришат на риба — каза Норберто и сведе поглед.

И изведнъж Адолфо си даде сметка какво не е наред. Той беше рибарят, но всъщност Норберто ловеше рибата в момента.

— Какво те доведе до тия мисли? — попита той.

— Преди малко се обадиха от полицията.

— И?

— Съобщиха ми за ужасната експлозия на яхтата — отвърна Норберто. — Казаха ми, че може да имат нужда от мен за последното причастие. Дойдох тук, за да съм по-близо до пристана.

— Не е имало нужда — каза уверено Адолфо. — Никой не би могъл да оцелее при подобна експлозия.

Норберто го погледна.

— Ти си сигурен в това, защото си видял експлозията или защото има някаква друга причина?

Адолфо го погледна. Не му харесваше насоката, която беше приел разговорът. Той остави лъжицата на масата и обърса уста с опакото на ръката си.

— Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Трябва да се видя с едни приятели.

Норберто пристъпи към брат си. Постави ръце върху раменете му и го погледна право в очите. Адолфо си даваше ясна сметка, че лицето му е напълно недостъпно за брат му. Безизразна маска.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Норберто.

— За кое?

— За… каквото и да било — отвърна Норберто стеснително.

— За каквото и да било ли? Разбира се. Обичам те, Берто.

— Не това имах предвид.

— Знам — рече Адолфо. — Теб също те знам, Норберто. Какво те измъчва? Имаш ли нужда от помощта ми? Искаш да знаеш какво съм правил тази вечер? За това ли е цялата работа?

— Вече ми каза, че си ловил риба — отвърна Норберто. — Има ли причина да не ти вярвам?

— Виж, ти знаеш много добре каква е била експлозията, но въпреки това се преструваш, че не знаеш — каза Адолфо. — Не си дошъл тук, за да бъдеш по-близо до морето, Берто. Дошъл си, за да провериш дали съм си у дома. Добре де. Не бях. Знаеш също така, че тази вечер не съм ловил.

Норберто не каза нищо. Свали ръцете си от раменете на брат си и те се отпуснаха като оловни.

— Винаги си ме гледал като на рентген — каза Адолфо. — Винаги знаеш какво мисля, какво чувствам. Когато бях юноша, често се прибирах след нощ, прекарана с проститутки или в боеве на петли, и се опитвах да те лъжа. Казвах ти, че съм играл на мач или съм бил на кино. Ти обаче винаги ме поглеждаше право в очите и прочиташе истината, макар че никога не казваше нищо.

— Тогава беше момче, Долфо. Това, което правеше, беше част от възмъжаването ти. Сега вече си голям човек…

— Точно така, Норберто — прекъсна го Адолфо. — Вече съм голям човек. Мъж, който няма никакво време за боеве с петли, да не говорим пък за тичане подир жени. Виждаш, братко, че няма за какво да се тревожиш.

Норберто пристъпи към него.

— Сега пак те гледам право в очите. И съм сигурен, че има за какво да се тревожа.

— Това се мои грижи, не твои.

— Въобще не си прав — не се съгласи свещеникът. — Ние сме братя. Болката ни е обща, тайните ни са общи, любовта — също. Винаги е било така. Искам да ми разкажеш, Долфо. Моля те.

— Какво? За делата си ли? За вярата си? За мечтите си?

— За всичко. Седни. Разкажи ми.

— Нямам време — отказа Адолфо.

— Когато става въпрос за душата ти, трябва да намериш време.

Адолфо изгледа брат си продължително.

— Разбирам. А ако имах време, ти като брат ли щеше да ме слушаш, или като свещеник?

— Като Норберто — отвърна кротко свещеникът. — Не мога да разделям себе си от това, което правя.

— Което означава, че ще се превърнеш в будната ми съвест — каза Адолфо.

— Страхувам се, че тази длъжност е може би вакантна — отвърна Норберто.

Адолфо го изгледа — този път още по-дълго. След това се обърна.