разбирателство.

За разлика от Норберто, Адолфо не вярваше нито в Бог, нито в испанците. Ако имаше Бог, разсъждаваше той, светът щеше да изглежда много по-добре. Нямаше да има нито конфликти, нито незадоволени нужди. Колкото до съществото, наречено „испанец“, според Адолфо Испания винаги беше съществувала като една крехка мозайка от най-различни култури. Било е така преди раждането на Христа, когато баските, иберийците, келтите, картагенците и всички останали били обединени за първи път под властта на Рим. Било е така и през 1469 година, когато Арагон и Кастилия се обединили чрез брака между Фердинанд II и Изабела I. Било е така и през 1939-а, когато Франциско Франко станал Ел Каудильо — водач на нацията — след опустошителната Гражданска война. Беше вярно и в днешно време.

Също така беше вярно, че в рамките на тази конфедерация кастилците винаги бяха играли ролята на жертви. Те бяха най-голямата етническа група и по тази причина от тях се страхуваха. Винаги изпращаха тях най-напред в битките или пък те първи попадаха под експлоататорския камшик на заможните. Иронията беше, че ако имаше такова нещо като „истински“ испанец, то това беше кастилецът. По природа той бе трудолюбив и жизнерадостен. Животът му беше изпълнен с честно пролятата пот от тежкия труд и със страст. Сърцето му беше пълно с музика, любов и много смях. А домът му — земята на Сид — бяха обширните равнини, осеяни с вятърни мелници и крепости под безконечното синьо небе.

Адолфо вкусваше с наслада гордостта от наследството си и удара, който беше осъществил тази нощ. Вече влизаше в пристанището и гледаше лодките, оставени на пристан там. Пристанището се намираше зад огромното Айюнтамиенто от деветнайсети век — сградата на общинския съвет. Адолфо беше доволен, че е нощ. Въобще не обичаше да се прибира, когато още е светло и се виждат всичките магазинчета за сувенири и ресторантите. Каталунските пари бяха превърнали Сан Себастиан от рибарско селище в туристическа забележителност.

Адолфо правеше внимателни и сигурни маневри около многобройните увеселителни корабчета, закотвени в пристанището. Рибарите обикновено оставяха лодките си някъде встрани, в близост до кея — така по-лесно разтоварваха уловената риба. Увеселителните корабчета обаче пускаха котва навсякъде, където пожелаеха собствениците им. След това екипажите им стигаха до брега с малки ладии. За Адолфо увеселителните корабчета бяха ежедневен показател, че богатите не дават пет пари за нуждите на работническата класа. Исканията на рибарите нямаха никакво значение за влиятелните и заможни каталунци, нито пък за туризма, който те поддържаха, за да печелят ресторантите им, хотелите им и фирмите за въздушни полети.

Когато стигна до пристана, Адолфо завърза лодката си на обичайното място. След това метна на рамо ремъка на чантата си и си проправи път сред групите туристи, събрали се при гърма от експлозията. Няколко души на пристана го бяха видели да се приближава откъм залива и почнаха да го питат какво се е случило. Той само свиваше рамене, клатеше глава и вървеше по калдъръма покрай редицата магазинчета за сувенири и новия аквариум. Знаеше, че не е хубаво да спираш и да говориш с хората след изпълнението на задача. Съвсем човешко е да започнеш да поучаваш или да се фукаш, но това може да се окаже фатално.

Адолфо сви към Монте Ургюл — местния парк. Паркът беше затворен за леки коли, но беше пълен с древни бастиони и самотни артилерийски топове. В него се намираше и едно старо английско гробище от войната на Уелингтън срещу французите през 1812 година. Като момче Адолфо си играеше тук често — преди останките да бъдат превърнати от покрити с треволяци развалини в защитен исторически паметник. Много обичаше да си представя, че е кавалерист. Само дето не се бореше против властните французи, а против „Мадридските копелета“, както ги знаеше той. Износителите, които докараха баща му до гроба още съвсем млад. Хората, които изкупуваха рибата с тонове, за да я разнасят с кораби из целия свят, и които подкокоросваха младите рибари да порят водите отвъд Сан Себастиан. Износителите не искаха да си изградят постоянен списък от снабдители. Нито пък ги беше грижа дали нарушават екологичния баланс на региона, или не. Подкупите на съответните служители осигуряваха липсата на грижа и от страна на правителството. Единственото, което искаха те, бе да задоволят новопоявилото се и безпрецедентно търсене на риба, която беше изместила телешкото по софрите на Европа и Северна Америка. Пет години по-късно — през 1975-а — износителите започнаха да закупуват риба от Япония и нещата се оправиха. Крайбрежните води бяха отново в техни ръце. За неговия баща обаче беше твърде късно — той почина след година, а майка им само няколко месеца след него. От този момент останаха само двамата с Норберто.

Плюс Генерала, разбира се.

Адолфо излезе от парка точно след музея „Сан Телмо“ бивш доминикански манастир, след което мина бързо по Кале Окендо. Единствените звуци долитаха откъм брега и от отворените прозорци, през които се чуваше приглушеният говор от включените телевизори.

Апартаментчето на Адолфо се намираше в една сграда на малка странична уличка на още две пресечки на югоизток. Той се изненада, когато откри, че вратата е отключена, и влезе предпазливо. Дали Генерала беше изпратил някого, или беше полицията?

Нито едно от двете. На леглото лежеше брат му.

Норберто затвори книгата, която четеше — „Възгледите на Епиктет за морала“.

— Добър вечер, Долфо — каза Норберто и седна. Старите пружини на леглото започнаха да се оплакват. Свещеникът беше малко по-висок и тежък от брат си. Имаше пясъчнокафява коса и кафяви очи, които гледаха иззад очилата без рамки. Тъй като Норберто не беше постоянно изложен на слънчевите лъчи като брат си, кожата му беше видимо по-бледа и без бръчки.

— Добър вечер, Норберто — поздрави Адолфо. — Каква приятна изненада. — Той метна износената си чанта на малката кухненска маса и си съблече пуловера. Хладният въздух, който влизаше през отворения прозорец, беше приятен.

— Ами, да ти кажа честно — започна брат му, — понеже не съм те виждал от доста време, реших да намина. — Той отправи поглед към цъкащия часовник на барплота в кухнята. Единайсет и половина? Не ти ли е малко късничко?

Адолфо кимна, бръкна в чантата и започна да вади мръсни дрехи.

— В залива имаше инцидент. Една яхта се взриви. Останах да дам показания на полицията.

— Аха — рече Норберто и се изправи. — Чух бумтежа и се зачудих какво ли става. Има ли пострадали?

— За нещастие, да — отвърна Адолфо. — Загинали са няколко души. — Не каза нищо повече. Норберто знаеше за политическата активност на брат си, но нямаше и представа за връзката му с Генерала и групата му. На Адолфо му се щеше да запази нещата в това положение.

— Жертвите от Сан Себастиан ли са? — попита Норберто.

— Не знам — отвърна Адолфо. — Тръгнах си, след като пристигна полицията. Не можех да направя нищо. — Започна да мята влажните дрехи на импровизирания простор, опънат до прозореца. Винаги си носеше дрехи за смяна на лодката, за да може да се преоблича в нещо сухо. Не погледна нито за миг към брат си.

Норберто се приближи бавно до старата желязна готварска печка. Отгоре й беше поставена малка тенджерка.

— Направих малко cocido3 у дома и ти го донесох — каза той. — Знам колко го обичаш.

— Тъкмо се чудех на какво мирише толкова хубаво. Със сигурност не са дрехите ми. — Адолфо се усмихна. — Благодаря ти, Берто.

— Ще ти го затопля, преди да тръгна.

— Не се притеснявай — каза Адолфо. — И сам ще се справя. Защо не се прибереш? Сигурен съм, че си имал уморителен ден.

— Ти също — рече Норберто. — Уморителен ден и не по-малко уморителна вечер.

Дали Норберто подозираше нещо?

— Тъкмо четях, че както Бог носи благодат, така и доброто носи благодат — рече Норберто с усмивка. — Позволи ми да бъда добър. Нека се погрижа малко за теб. — Той драсна клечка кибрит и запали печката.

Адолфо се усмихна предпазливо.

— Добре, добре, mi hermano4 — каза той. — Бъди добър. Макар