бил загубен конят, заради който било загубено кралството.

— Обаче — каза Хърбърт, — ако изпратим някой друг да върви по калните следи, може да изгубим ценно време.

— Даръл — рече Худ, — чу ли?

— Да, чух.

— И какво мислиш?

— Няколко неща — отвърна Маккаски. — Майк е прав. Момичето е доста кораво. Хич не я беше страх да каже всичко на Серадор право в лицето. Дълбоко в себе си споделям мнението на Боб: склонен съм да се съглася, че можем да я пуснем сред испанците. Лиз обаче също е права. Така че, ако нямате нищо против, нека първо да поговоря с Ейдийн. Доста бързо ще разбера дали е готова да се справи.

Погледът на Худ се премести върху екипния психолог.

— Лиз, ако решим да продължим по някакъв начин с нещо, в което участва и Ейдийн, Даръл какво точно трябва да наблюдава? Физически признаци или какво?

— Пълна неспособност да си намери място — отвърна Лиз. — Бързо говорене, потупване с крака, пукане на кокалчетата на ръцете, дълбоки въздишки и други подобни неща. Трябва да може да се съсредоточава. Ако умът й отлита по посока на чувството за вина и загубата, ще падне в дупка, от която няма да може да се измъкне.

— Имаш ли въпроси, Даръл? — попита Худ.

— Не, никакви — отвърна Маккаски.

— Чудесно — каза Худ. — Даръл, ще наредя на Боб и екипа му да наблюдават за всяка нова информация, която пристига от разузнаването. Ако има нещо полезно, веднага ще ти я предават.

— Аз също смятам да се обадя на няколко местенца тук — каза Маккаски. — Има няколко души от Интерпол, които могат да се окажат полезни в този случай.

— Отлично — възкликна Худ. — Някой друг има ли да казва още нещо?

— Господин Худ — обади се Керъл Ланинг, — знам, че това не е в моята професионална компетенция, но наистина искам да попитам.

— Давайте — каза Худ.

— Може ли да попитам дали се опитвате да съберете информация чрез разузнаването, за да се свържете с испанските власти, или… — Тя се поколеба.

— Или?

— Или пък се опитвате да отмъстите?

За момент Худ се замисли.

— Ако трябва да съм откровен, госпожо Ланинг, искам и двете.

— Добре — рече тя, стана, оправи полата си и изправи рамене. — Знаех си, че не съм единствената.

След експлозията на яхтата на Рамирес не беше оцелял нито един човек.

Адолфо не беше и очаквал някой да оцелее. Ударната вълна беше прекатурила яхтата, преди някой да може да се измъкне. Хората, които бяха останали живи след експлозията, се бяха удавили. Беше избягал само водачът на малката моторна лодка. Адолфо познаваше въпросния човек. Казваше се Хуан Мартинес и беше един от водачите на „фамилията“ Рамирес. За него се носеше слухът, че е много изобретателен и предан на шефа си. Адолфо обаче не се притесняваше от Мартинес — нито пък от когото и да било от останалите убийци на Рамирес. Много скоро „фамилията“ вече нямаше да съществува като противникова сила. А пък нейното ликвидиране щеше да накара другите „фамилии“ да не се пречкат на плановете на Генерала. Много е интересно как властта престава да означава толкова много, когато е заплашено нечие оцеляване.

Рибарят бе останал на местопроизшествието, за да даде на полицията сведения като очевидец на експлозията. Когато двама млади служители от крайбрежния патрул се качиха на лодката му, Адолфо се държа така, сякаш е много разстроен от събитията. Служителите казаха на Адолфо да се успокои, което той и направи — макар и само съвсем леко. Информира ги, че бил гледал към пристанището, когато яхтата експлодирала. Обясни също така, че единственото, което видял, било силен блясък и как всичко полетяло във въздуха — парчетата съскали и пушели, когато падали във водата. Единият записваше всичко бързо, докато другият задаваше въпросите. И двамата изглеждаха доста въодушевени, че най-накрая и в тяхното пристанище се е случило нещо толкова драматично.

Полицаите взеха името, адреса и телефона на Адолфо, след което му разрешиха да си ходи. Адолфо се престори, че се е успокоил достатъчно, и им пожела успех при разследването. След това запали двигателя и насочи лодката към пристанището.

Извади една от свитите на ръка цигари от джоба на панталона си, запали и всмукна дълбоко. Беше доволен — никога през живота си не беше бил толкова доволен. Това не беше първата му задача по каузата. През последната година той беше подготвил едно писмо-бомба до един вестник, а също така беше заредил колата на един телевизионен репортер така, че да избухне, когато бъде махната капачката на резервоара. И двете акции бяха завършили успешно. Тазвечерната обаче беше най-важна от всички и беше завършила направо идеално. И което бе още по-добре — беше я осъществил сам. Генерала го беше помолил да свърши всичко сам по две причини. Първо, ако Адолфо бъдеше заловен, каузата щеше да загуби само един от защитниците си в този регион. Второ, ако Адолфо се провалеше, Генерала щеше да знае кого точно да обвинява. Това беше много важно. При наличието на толкова много важни задачи за в бъдеще нямаше никакво място за некомпетентни действия.

Адолфо плавно направляваше лодката към брега. Дясната му ръка лежеше върху руля, а лявата държеше доста поизтърканото въже на старата камбанка, която висеше от външната страна на кабинката на щурвала. Той ловеше риба в тези води още от съвсем малък, когато работеше на лодката на баща си. Ниският и някак мъглив звук на тази камбанка беше едно от двете неща, които го връщаха съвсем като на живо в онези дни. Другото беше миризмата на пристанището. Миризмата на океана се усилваше с приближаването към брега. Това винаги му беше изглеждало много странно, докато един ден не го спомена на брат си. Норберто му обясни, че нещата, които създават миризмите — солта, измрелите риби, гниещите водорасли — винаги се придвижват към брега. Тъкмо поради тази причина крайбрежните ивици винаги миришели повече на море, отколкото самото море.

— Отец Норберто — въздъхна Адолфо. — Толкова образован и толкова наивен. — По-големият му брат беше йезуитски свещеник и през целия си живот беше искал да бъде точно и само това. След ръкополагането му преди седем години местната енория мина под неговото духовно владение. Норберто знаеше много за най-различни неща. Вярващите от неговата енория го наричаха галено „Учения“. Той можеше да им обясни защо океанът мирише, защо слънцето става оранжево при залез, защо човек все пак вижда облаците, макар че те се състоят от водни капки. Онова, за което Норберто си нямаше почти никаква представа, беше политиката. Навремето се беше присъединил към една протестна демонстрация срещу испанското правителство — обвиняваха правителството, че е финансирало батальоните на смъртта, избили стотици хора в средата на осемдесетте години. Това обаче не беше толкова политически, колкото хуманистичен поход. Църковната политика му беше също толкова неясна. Норберто мразеше да е надалеч от енорията си. Два или три пъти в годината отец Гонзалес — шефът на главния йезуитски орден и най- влиятелният йезуитски прелат в Испания — даваше аудиенция или ставаше домакин на официални вечери в Мадрид, организирани за църковните светила. Норберто не посещаваше тези светски събития, освен ако не му бъдеше заповядано, но то така или иначе ставаше съвсем рядко. Липсата му на интерес към собственото му издигане способстваха за това властта и финансите да отидат в ръцете на отец Иглесиас в близкия Билбао.

Адолфо беше експертът в политиката — нещо, което Норберто не искаше да признае. Братята не спореха почти никога; те се бяха грижили един за друг още откакто бяха съвсем малки момченца. Политиката обаче беше темата, по която винаги имаха сериозни и разгорещени спорове. Норберто вярваше в обединената нация. Веднъж беше казал с много горчивина: „Достатъчно неприятно е, че християнското царство е вече разделено“. Мечтаеше си така наречените от него „божи испанци“ да живеят в мир и