нямаше да се замисли да опустоши целия град, само за да залови убийците на жена си.

Худ погледна часовника си и каза:

— Даръл ще позвъни след пет минути. — Обърна се към Плъмър и попита: — Какво ще правим с мисията, Рон? Ейдийн има ли достатъчно опит да продължи?

Плъмър беше нисък, с оредяваща кестенява коса и големи очи. На римския му нос бяха кацнали очила с плътни черни рамки. Беше с тъмносив костюм, който се нуждаеше спешно от химическо чистене, а на краката си носеше смачкани черни обувки. Чорапите му се бяха свлекли и набръчкали около глезените. Хърбърт не беше имал кой знае какво вземане-даване с него — Плъмър бе разузнавателен аналитик за западна Европа от ЦРУ. Плъмър обаче сигурно беше добър — никой, който обръщаше толкова малко внимание на външния си вид, нямаше да бъде тук, ако нямаше изключителен талант за работата си. Освен това Хърбърт беше хвърлил едно око на психологическата професиограма, която Лиз Гордън беше направила на Плъмър, преди да го наемат. Както Хърбърт, така и Плъмър ненавиждаха от дън душа шефа на Плъмър в ЦРУ. За Хърбърт това беше съвсем достатъчна препоръка.

— Не мога да кажа в какво разположение на духа се намира Ейдийн — каза Плъмър като кимна към Лиз Гордън. — Но иначе мога да потвърдя, че Ейдийн разполага с всичко необходимо, за да продължи.

— Ако се съди по досието й — каза Керъл, — тя няма кой знае колко опит в дипломатическата работа.

— Това е вярно — съгласи се Плъмър. — Методите на работа на госпожица Марли са доста по- недипломатични от тези на Марта. Но знаете ли? Може би тъкмо това е необходимо в момента.

— Това ми хареса — каза Хърбърт и погледна Пол. — Решили ли сте вече задачата да продължи?

— Няма да взема подобно решение, преди да съм говорил с Даръл — отвърна Худ. — Моята нагласа обаче е да ги оставим там.

— Защо? — попита Лиз Гордън.

Хърбърт не знаеше дали това е просто въпрос, или някакво предизвикателство. Стилът на Лиз понякога действаше доста сплашващо.

— Защото може да се окаже, че нямаме избор — обясни Худ. — Ако стрелбата е била случайна — а тази версия не можем да я отпишем, защото Ейдийн е жива и здрава, а втората жертва е мадридски пощенски служител — тогава убийството е просто трагичен инцидент и няма връзка с преговорите. Ако нещата наистина стоят така, няма смисъл да отлагаме провеждането на разговорите. Но дори стрелбата да е била предназначена точно за нас, ние не можем да си позволим да се скрием.

— Не да се крием — каза Лиз, — но няма ли да е по-благоразумно да отстъпим една крачка, докато не разполагаме със сигурна информация?

— Американската външна политика се определя от администрацията, а не от дулото на едно оръжие — обясни Ланинг. — Аз съм съгласна с господин Худ.

— Даръл може да се погрижи за сигурността чрез хората си от Интерпол — каза Худ. — Случилото се няма да се повтори.

— Пол — не отстъпваше Лиз, — причината, поради която споменах това, няма нищо общо с тактиката и разположението на бойните сили. Трябва сериозно да се замислите за едно нещо, преди да решите дали Ейдийн да бъде част от този процес, или не.

— И какво е то? — попита Худ.

— Точно в момента тя вероятно излиза от първата фаза на реакцията на стреса — шока — обясни Лиз. — Почти веднага ще последва контрашокът — бързо увеличаване на адреналиновите корови хормони — стероидните хормони. Ще бъде като напомпана.

— Ами това е добре, нали? — попита Хърбърт.

— Не, никак — отговори Лиз. — След контрашока обикновено настъпва фазата на резистентността. Емоциално възстановяване. Ейдийн ще започне да търси начин, чрез който да пусне на свобода тази енергия. Ако преди не е била особено дипломатично настроена, сега може да се превърне в неконтролируем снаряд. Това обаче не е най-лошата част.

— Как така? — изненада се Худ.

Лиз сви широките си рамене и се наведе напред към групата с лакти на коленете.

— Ейдийн е оцеляла при стрелба, в която е загинала партньорката й. От това произтича много силно чувство за вина. Вина, а и задължението да докара работата докрай на всяка цена. Тя няма да спи и по всяка вероятност няма да се храни. Обикновено човек не може да задържи много дълго време нивата на контрашока и резистентността.

— А какво означава „дълго“? — попита Хърбърт.

— Два-три дни в зависимост от човека — отвърна Лиз. — След което човек влиза във фазата на клинично изтощение. Това води до психически и физически срив. Ако във фазата на контрашока не бъде приложено лечение, има голяма вероятност нашето момиче да го чака доста дълъг престой в някой тих почивен дом.

— Каква е вероятността? — попита Хърбърт.

— Бих казала шейсет на четирийсет в полза на срива — отвърна Лиз.

Докато Лиз говореше, телефонът на Худ иззвъня. Щом тя свърши, той го вдигна. Помощникът му Бъгс Бенет му съобщи, че на линията е Даръл Маккаски. Худ включи Маккаски на конферентен разговор.

Хърбърт се отпусна назад в инвалидната си количка. До неотдавна подобно обаждане не би било възможно по линия, която не е специално обезопасена. Мат Стол обаче — служителят по поддръжка на оборудването за Оперативния център и местен компютърен гений — беше измайсторил дигитално устройство за смущения, което се включваше в мястото за говорене на слушалките на обществените телефони. Всеки, който се включеше в линията по някакъв начин, чуваше само статични шумове. Един малък спикър, който се прикачваше към специалното устройство откъм страната на Маккаски, филтрираше шума и му позволяваше да чува разговора съвсем ясно.

— Добър вечер, Даръл — каза внимателно Худ. — Пуснал съм те на конферентен разговор.

— Кой се обажда? — попита той.

Худ му каза.

— Трябва да ви призная — започна Маккаски, — че не можете да си представите какво означава човек да има зад гърба си тим като вас. Благодаря ви.

— Всички сме съпричастни на събитието — каза Худ и стисна силно устни. Поне за Хърбърт шефът му за първи път беше толкова близо до загубване на самообладание.

Худ се съвзе доста бързо.

— Как сте вие двамата? — попита Худ. — Имате ли нужда от нещо?

Състраданието беше съвсем искрено. Хърбърт винаги беше казвал, че когато става въпрос за искреност в правителството, Худ е в една съвсем самостоятелна категория.

— Все още сме доста покъртени — отговори Маккаски. — Сигурен съм, че и с вас е така. Мисля обаче, че ще се оправим съвсем скоро. Честно да ви кажа, Ейдийн изглежда в доста бойко настроение.

Лиз кимна разбиращо и тихо каза:

— Контрашок.

— Е как така? — попита Худ.

— Ами за малко да разкъса депутата Серадор на парчета, че е готов да се откаже — обясни Маккаски. — Аз й се поскарах, но трябва да си призная, че всъщност бях доста доволен от нея. Той за малко да го отнесе.

— Даръл — попита Худ, — Ейдийн при теб ли е в момента?

— Не, не е — отвърна Маккаски. — Оставих я в стаята й заедно с Гауол — първия помощник на нашия посланик. В момента разговарят по телефона с моя приятел от Интерпол Луис за мерките за сигурност в случай, че решите да ни оставите тук. Както казах, Ейдийн е доста изтощена, та исках да й дам време малко да дойде на себе си. Не исках обаче да се чувства така, сякаш сме я изолирали от целия процес.

— Добре си се сетил — похвали го Худ. — А сигурен ли си, че ти самият имаш сили да говориш в момента?

— Така или иначе трябва да свършим тая работа — отвърна Маккаски — и предпочитам това да стане сега. Още повече че знам със сигурност, че ще се почувствам много по-отвратително, когато осъзная напълно случилото се.