човек, който е рибар, откакто се помни. Според Генерала той трябваше да се намира под права и директна линия по отношение на пластичния взрив. Въпреки че можеха да го снабдят и с по-прецизно задействащо устройство от този трансмитер, който изискваше подобно положение на тялото му, това, с което разполагаше, беше много по-достъпно и се проследяваше много по-трудно.

Адолфо гледаше как яхтата плавно се поклаща наляво-надясно. Докато убиецът се качваше по въжената стълба, моторната лодка се отдалечи от яхтата, за да не се блъска в борда и. На палубата се появи човек. Беше дебел и пушеше пура — очевидно не беше от екипажа. Адолфо чакаше. Знаеше точно къде е поставил експлозивите, а също така и точния момент, в който щяха да се покажат на повърхността поради люшкането на яхтата.

Яхтата се наклони надясно, в негова посока. След това в обратната. Адолфо постави палеца си върху долното копче. Още едно полюшване, каза си той. Яхтата се наклони ляво на борд само за секунда. След това леко и грациозно се изправи само за момент, за да започне отново да се накланя надясно. Корпусът й се надигна, при което зоната точно под ватерлинията се откри. Беше тъмно и Адолфо не можеше да види, но знаеше, че поставеният от него взрив е точно там. Натисна с палеца с всичка сила. Зелената лампичка на кутията изгасна, но затова пък светна червената.

Долната дясна част на корпуса експлодира с бяло-жълтеникав проблясък. Мъжът на въжената стълба направо се изпари, когато ударната вълна мина почти по права линия от носа към кърмата. Дебелият побягна от взрива в тъмнината. Палубата се вгъна навътре, разхвърчаха се парчета дърво, големи късове фибростъкло и разпердушинени, наръбени парчета метал. Пламналите късове летяха ярко на фона на тъмното небе. От отвора в корпуса започнаха да се надигат валма дим, после яхтата полегна на дясната си страна, спря се в това положение за момент… Водата нахлуваше през огромната пролука. Адолфо можеше да различи съвсем ясно отчетливия, някак кух рев на вливащото се в нея море. После яхтата бавно полегна на една страна и вълните я погълнаха. Луната се появи иззад облаците и яркото й отражение заигра върху вълните с палава веселост.

Младият мъж пусна детонатора във водата, обърна гръб на морето и бързо тръгна към каютата. Изпрати по радиостанцията съобщение на другарите си, че задачата е изпълнена. След това застана зад руля и насочи лодката към мястото, където бе потънала яхтата. Искаше да може да каже на следователите, че е хукнал към мястото на събитието, за да търси евентуални оцелели.

Усети тежестта на 9-милиметровото оръжие под пуловера си. Освен това искаше да се увери, че оцелели няма.

Когато влезе в светлия кабинет без прозорци на Пол Худ, шефът на разузнаването Боб Хърбърт беше в доста мрачно настроение — нещо прекалено познато. Преди известно време бяха оплакали смъртта на двама от екипа на силите за бързо реагиране — Бас Мур, убит в Северна Корея, и подполковник Чарлз Скуайърс, който загина в Сибир, докато се опитваше да предотврати втора Руска революция.

За Хърбърт психическите ресурси, от които имаше нужда, за да се пребори със смъртта, бяха доста относителни. Винаги, когато научаваше за гибелта на някои врагове на страната си — или когато в началото на разузнаваческата му кариера му се беше налагало да участва в някои от тия убийства — успяваше да се справи без никакви проблеми. Животът и сигурността на страната му идваха на първо място пред всички останали съображения. Както самият той беше казвал много пъти: „Делата са мръсни, но съвестта ми е чиста“.

Тази смърт обаче беше различна.

Въпреки че съпругата на Хърбърт — Ивон — беше загинала преди почти шестнайсет години в терористичните бомбардировки над американското посолство в Бейрут, той все още скърбеше за загубата. Все още имаше усещането, че смъртта й е съвсем скорошна. Ресторантите, кината и дори една пейка в парка, където бяха ходили заедно, се бяха превърнали за него в свети места. Всяка нощ той лежеше в леглото си с поглед, вперен в една нейна снимка върху нощното шкафче. Понякога лунната светлина попадаше върху рамкирания портрет, а понякога снимката беше просто тъмен силует. Осветена или тъмна обаче, гледана или просто припомняна по памет, за добро или зло Ивон никога не напускаше леглото му. Нито пък мислите му. Хърбърт отдавна се беше примирил със загубата на краката си в Бейрутската експлозия. Всъщност той беше постигнал нещо много повече. Инвалидната му количка, заедно с всичките си електронни приспособления, вече се беше превърнала в съставна част от тялото му. Той обаче така и не можа да свикне с мисълта за загубата на Ивон.

Ивон беше агент на ЦРУ — невероятно силен враг, предан приятел и най-остроумният човек, когото беше познавал. Беше станала негов живот и любовница. Когато бяха заедно — дори и по служебни задачи — физическите граници на вселената ставаха съвсем малки. Тогава вселената просто се измерваше с очертанията на очите й, с извивката на врата й, с топлината на пръстите на ръцете й и игривостта на пръстите на краката й. Но каква богата и пълна вселена беше! Толкова богата, че все още имаше сутрини, в които той полусънен пъхваше ръка под възглавницата, за да потърси ръката на Ивон. Когато не я намереше, просто стискаше дебелата възглавница в празните си пръсти и кълнеше наум убийците, които му я бяха отнели. Убийците, които се бяха измъкнали безнаказано. На които все още им беше разрешено да се наслаждават на живота си и на любовниците си.

А сега трябваше да тъгува за загубата на Марта Макол. Чувстваше се виновен, понеже една част от него беше доволна, че вече няма да е единственият, който страда. Скръбта е самотно нещо. Но на друго ниво, където се чувстваше по-малко виновен, нямаше никакво желание да възхвалява мъртвите, само защото са мъртви, и нямаше намерение да слуша всички глупости по този повод през следващите дни или седмици. Част от хвалебствията щяха да са си съвсем на място. Но само част.

Марта беше една от основните фигури на Оперативния център от самото започване на дейността му. Независимо от мотивацията си, Марта винаги беше влагала всичко от себе си в работата. На Хърбърт щеше много да му липсва интелектът й, прозренията й, както и оправданата й самоувереност. Когато ставаше въпрос за правителствена дейност, невинаги беше важно дали даден човек има право, или греши. Важното беше, че води, че разгаря страстите. От деня на пристигането си във Вашингтон Марта определено правеше точно това.

Въпреки това през двете години, откакто я познаваше, Хърбърт я възприемаше като нещо, което се изхабява и влошава. Тя често обираше лаврите за работата, свършена от екипа й — доста често срещан грях във Вашингтон, макар и доста рядко явление в Оперативния център. Но пък трябваше да се има предвид и че Марта не беше изцяло отдадена само на Оперативния център. Откакто я беше срещнал за първи път — тогава тя работеше в Държавния департамент, тя винаги беше изцяло отдадена на напредъка на каузата, която, изглежда, беше най-важна за нея: каузата Марта Макол. Поне през последните пет-шест месеца Марта беше хвърлила око на няколко посолски служебни поста и не беше положила никакви усилия да крие, че работата й в Оперативния център не е нищо повече от трамплин.

„От друга страна — мислеше си Хърбърт, — когато патриотизмът не е достатъчно основание да даваш всичко от себе си, амбицията е заместител, с който може да се свърши също толкова работа.“ Докато задачите се изпълняваха, Хърбърт нямаше никакво намерение да бъде сред тези, които започват да замерят с камъни.

Циничното му отношение обаче се изчерпа бързо, когато прекрачи прага на малкия, облицован с дървена ламперия кабинет на Худ. Пол винаги оказваше такова влияние върху всички. Той вярваше в добротата на човечеството, а това му убеждение, както и благият му нрав, можеха да бъдат много заразни.

Худ тъкмо си допълваше чашата с чешмяна вода от една гарафа на бюрото си. След това стана и се отправи към вратата. Хърбърт беше пристигнал първи и Худ го поздрави с тържествено ръкостискане. Устните му бяха здраво стиснати, в тъмните му очи липсваха обичайният дух и живост. Едно беше да получиш лоши вести за някой оперативен служител, тръгнал на акция под прикритие. Подобни новини бяха статистическа неизбежност и човек винаги беше под напрежението за възможността от подобна загуба. Винаги когато частният телефон или факс иззвъняваха, човек някак очакваше да получи кодирано комюнике, съдържащо някоя спираща дъха фраза от рода на: „Фондовата борса падна с един“ или „Загубена е кредитна карта — отменяне на сметката“.