нелегалност. Не че процъфтяваха, но и не умираха. Умираха само хората, които попадаха под кръстосан огън. Точно това ще се случи и тук, господин Серадор. Не можете да стъпчете едно вековно недоволство, ако не използвате много голям ботуш.

— Оо! Вие да не би да си имате кристално кълбо?

— Не — отвърна тя рязко. — Просто малко опит в психологията на потисничеството.

— В Мексико — натърти Серадор. — Но не и в Испания. Ще разберете, че хората не са просто… как им казвахте вие? Имащи и нямащи. Те са също така много страстно свързани с наследството си.

— Ейдийн — каза Маккаски сурово и рязко. — Стига толкова. Никой не знае какво ще се случи. Тъкмо това беше целта на тези срещи. Трябваше да се занимаваме с откриването на факти, със споделянето на идеи, за да може да се даде шанс на мирно разрешение на напрежението.

— Но ние и сега можем да направим това — каза Серадор, отново влязъл в ролята си на дипломат. — Нямам никакво намерение да показвам неуважение към загубата на колежката ви, но в нейно лице загубихме само една от възможностите. Ще се намерят и други начини за предотвратяване на кръвопролитията. Непосредствената ни тревога в момента е да открием кой носи отговорността за това престъпление, а също така и как е излязла информацията от моя кабинет. А след това… ще видим.

— Но това може да отнеме седмици, месеци — каза Маккаски.

— Но пък едно прибързване, сеньор Маккаски, може да ни коства още човешки животи.

— Лично аз нямам нищо против да поема този риск — промърмори Ейдийн. — Цената на оттеглянето и бездействието може да се окаже много по-висока.

Серадор отиде зад бюрото си.

— Благоразумието е нещо различно и от двете. — Той натисна един бутон на телефона си. — Имах нужда от съдействието на добре известната сеньорита Макол. Тя вече не е сред нас. Търсех и може би пак ще ми се наложи да потърся помощта на Съединените щати. Мога ли все още да разчитам на нея, сеньор Маккаски?

— Знаете, че можете, господин депутат — отвърна Маккаски.

Серадор сведе глава.

— Gracias.

— De nada.

Вратата се отвори. В кабинета влезе млад адютант в тъмен костюм и застана с плътно прилепнали до тялото ръце.

— Ернандес — каза депутатът, — моля те, изведи гостите ни през частния изход и предай на шофьора ми да се погрижи да стигнат безопасно до хотела си. — Той погледна Маккаски. — Предполагам, че искате да стигнете дотам?

— За момента, да. Ако е възможно обаче, бих искал да отида и на мястото, откъдето се ръководи разследването.

— Разбирам. Доколкото си спомням, имате опит с прилагането на закона.

— Точно така — каза Маккаски. — Доста време прекарах във връзки с Интерпол, докато работех за ФБР.

Серадор кимна.

— Ще се погрижа за това, разбира се. Има ли още нещо, което мога да направя за някой от двама ви?

Маккаски поклати глава. Ейдийн не помръдна. Кипеше от гняв. Отново политика. Никакво лидерство, никакво въображение. Просто предпазливост. Щеше й се да си беше запазила малко mierda de perro за тази среща.

— Служебната ми кола е бронирана, а освен това ще ви придружат двама служители от охраната — осведоми ги Серадор. — Ще бъдете в безопасност. Аз пък междувременно ще говоря с онези от колегите си, които трябваше да участват в днешната среща. Ще се свържа с вас след няколко дни — предполагам, че ще бъдете във Вашингтон? — за да ви осведомя как и дали въобще бихме искали да продължим нататък.

— Разбира се — каза Маккаски.

— Благодаря — усмихна се едва-едва Серадор. — Благодаря много.

Депутатът протегна ръка през широкото махагоново бюро. Маккаски я стисна. Серадор я протегна и към Ейдийн. Тя също я стисна, но съвсем бързо. В краткия поглед, който си размениха, нямаше и капчица сърдечност.

Маккаски сложи ръка на гърба на Ейдийн и почти я избута през вратата. Тръгнаха мълчешком по коридора.

В лимузината на депутата Маккаски се обърна към Ейдийн.

— Е?

— Е, давай. Кажи ми, че оплетох конците.

— Оплете ги.

— Зная — рече тя. — Съжалявам. Хващам първия самолет за вкъщи. — Този рефрен се превръщаше вече в тема на деня. Или пък ставаше въпрос за нещо по-основно — неподходящото място на Ейдийн Марли в дипломацията на „кулата от слонова кост“.

— Не — каза Маккаски. — Ти оплете конците, но по стечение на обстоятелствата съм съгласен с това, което каза. Не мисля, че традиционната ни игра на добро ченге — лошо ченге свърши работа, но в нея има хляб.

Тя го погледна.

— Ти си съгласен с мен?

— До много голяма степен. Нека изчакаме да се свържем с Щатите и да видим какво ще кажат останалите.

Ейдийн кимна. Знаеше, че това е само една от причините, поради които Маккаски не иска да говори. Шофьорите на лимузини въобще не са толкова невинни, колкото мислят пътниците: те виждат и чуват всичко. А това, че стъклото между тях и пътниците е спуснато, не означава, че уединението на последните е гарантирано. Беше много възможно колата да е снабдена с подслушвателни устройства и разговорът им да се прослушва. Изчакаха да се върнат до хотелската стая на Маккаски, преди да продължат дискусията си. Маккаски беше нагласил един малък електромагнитен генератор, изработен от Мат Стол — техническият магьосник на Оперативния център. Устройството беше горе-долу с размерите на портативен CD-плейър и изпращаше пулсиращ сигнал, който нарушаваше електронните сигнали в радиус от три метра и ги превръщаше в „безсмислици“, както ги беше описал самият Стол. Компютри, касетофони или всякакви други дигитални устройства извън обсега му оставаха незасегнати.

Маккаски и Ейдийн седнаха на леглото и сложиха „яйцето“ — така го бяха кръстили — помежду си.

— Депутатът Серадор мисли, че не можем да направим кой знае какво, без да имаме сътрудничеството на хората тук — каза Маккаски.

— Така си е — каза Ейдийн горчиво.

— Може пък да успеем да го изненадаме.

— А може да се наложи да го изненадаме — каза Ейдийн.

— Права си — съгласи се Маккаски. — Имаш ли да кажеш още нещо, преди да се обадя на шефа?

Ейдийн поклати глава, макар че реакцията й не беше съвсем искрена. Имаше много неща, които искаше да каже. Едно от нещата, на които я бяха научили преживяванията й в Мексико, беше да разпознава когато нещо не е наред. А тук нещо наистина не беше наред. Онова, което беше натиснало стартиращия й бутон в кабинета на депутата, не беше единствено последица от смъртта на Марта. По-скоро беше бързото отдръпване на Серадор от желанието за сътрудничество до степен, която беше почти равносилна на създаване на пречки. Ако смъртта на Марта бе убийство — а дълбоко в себе си Ейдийн беше убедена, че това е така — дали Серадор не се страхуваше, че той е следващата мишена? Ако бе така, защо не си беше поръчал допълнителна охрана? Защо коридорите, които водеха до неговия кабинет, бяха така празни? И защо предположи — и то толкова категорично, — че информацията ще стигне до извършителя на убийството? Откъде можеше да е толкова сигурен, че ще има изтичане на информация?

Маккаски стана и се отправи към телефона, който беше извън обсега на действие на пулсиращото устройство. Заслушана в тихото бръмчене на „яйцето“, Ейдийн погледна далечните светофари през прозореца на дванайсетия етаж. Духът й беше твърде изтощен, а емоциите — прекалено пресни, за да се