Комисар Фернандес отгърна бавно и замислено нова страница в тефтера си.

— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?

— Не видях лицето му — отговори тя. — Направи една снимка със светкавицата, точно преди да извади оръжието си.

— Не усетихте ли миризмата на някакъв парфюм? Или афтършейв?

— Не.

— Обърнахте ли внимание на фотоапарата? Каква марка беше?

— Не — отвърна тя. — Не бях толкова близо… а освен това бях заслепена от светкавицата. Забелязах единствено дрехите му.

— Аха — рече той. — Можете ли да ми кажете как изглеждаха?

Ейдийн си пое дълбоко дъх. Затвори очи.

— Носеше тясно дънково яке и бейзболна шапка. Тъмносиня или черна шапка, с козирка. Носеше широк светлобежов панталон и черни обувки. Струва ми се, че беше млад, макар че не мога да го твърдя със сигурност.

— Какво ви накара да мислите така?

Ейдийн отвори очи.

— Нещо в начина, по който стоеше — отговори тя. — Широко разкрачен, с изпънати рамене, с високо вдигната глава. Много силен и много самоуверен.

— Преди виждали ли сте човек с подобна външност?

— Да — отвърна Ейдийн. Убиецът й беше заприличал на боец от силите за бързо реагиране, макар че тя, разбира се, не можеше да каже това. — В моя колеж имаше корпус за преподготовка на запасни офицери — излъга тя. — Убиецът имаше излъчването на войник. Или поне на някой, обучаван да борави с огнестрелни оръжия.

Инспекторът записа показанията й в тефтерчето си.

— Той каза ли ви нещо?

— Не.

— Извика ли нещо — например лозунг или заплаха?

— Не.

— Забелязахте ли какъв вид беше оръжието му?

— Не, съжалявам. Някакъв пистолет.

— Пистолет или револвер?

— Не знам — отново излъга тя. Оръжието беше пистолет, но тя не искаше инспекторът да разбере, че има достатъчно познания по въпроса.

— Имаше ли пауза между отделните изстрели?

— Струва ми се, че да.

— Силни ли бяха?

— Не много — отвърна Ейдийн. — Всъщност бяха изненадващо тихи. — На пистолета беше сложен заглушител, но тя не искаше той да знае, че го е разбрала.

— Сигурно е имал заглушител — обясни инспекторът. — Видяхте ли колата, с която се измъкна?

— Да — отговори Ейдийн. — Черна. Не знам какъв модел.

— Чиста ли беше, или мръсна?

— Не обърнах внимание.

— Откъде дойде? — попита инспекторът.

— Струва ми се, че караше след убиеца — отвърна Ейдийн.

— На какво разстояние горе-долу?

— Двайсет-трийсет метра — отвърна Ейдийн. — Като че ли се движеше известно време успоредно на бордюра, преди той да почне да стреля.

— Някои от изстрелите да са дошли от колата?

— Мисля, че не — отвърна тя. — Единствените проблясъци, които видях, дойдоха откъм него.

— За известно време вие сте били зад другата жертва — пощаджията. Затискали сте се раната му. Може да не сте забелязали възможен втори нападател.

— Не съм — отговори тя. — Но според мен втори нямаше. Кажете ми как е господинът? Ще се оправи ли?

— За съжаление, сеньорита, той е мъртъв.

Ейдийн сведе поглед.

— Съжалявам.

— Вие сте направили всичко възможно да му помогнете — успокои я инспекторът. — Не можете да се обвинявате за нищо.

— За нищо — повтори тя. — Освен че не можах да им помогна. Семеен ли е?

— Да — отвърна инспекторът. — Сеньор Суарес е издържал жена си, сина си, който е още бебе, и майка си.

Ейдийн усети как слепоочията й се стягат. Очите й се напълниха със сълзи. Не само че не беше успяла да направи нищо, за да спаси Марта, ами на всичкото отгоре заради инстинкта си да отклони посоката на стрелбата беше довела до смъртта на един невинен. Сега си даваше сметка, че би трябвало да скочи към Марта. Може би така щеше да успее да постави тялото си между куршумите и нея или пък да я издърпа зад проклетата кабинка на часовите. Трябваше да направи всичко друго, но не и това, което беше направила.

— Да ви донеса ли вода? — попита инспекторът.

— Не, благодаря. Добре съм.

Инспекторът кимна. Покрачи известно време с вперен в земята поглед, след което отново я погледна и каза:

— Сеньорита, мислите ли, че точно вие със спътницата ви сте били целта на убиеца?

— Струва ми се, че да — отговори тя. Беше очаквала подобен въпрос и искаше да бъде особено внимателна в отговора си.

— Знаете ли защо? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— Имате ли някакви предположения? Занимавате ли се с някаква политическа дейност? Принадлежите ли към някаква организация?

Тя поклати глава.

На вратата се почука, но инспекторът не обърна никакво внимание на това. Беше се вторачил строго в Ейдийн.

— Сеньорита Темблон — каза той, — простете, че ви притеснявам с въпросите си точно в този момент, но то е, защото един убиец се разхожда на свобода из моя град. Искам да го заловя. За нито една причина ли не се сещате? Причина, поради която някой може да е искал да убие вас и спътницата ви?

— Комисар Фернандес — отговори тя, — никога преди не съм идвала в Испания, нито пък познавам някого тук. Моята приятелка беше идвала преди години, но тя няма — нямаше — никакви известни на мен приятели или врагове тук.

Отново се почука. Инспекторът отиде до вратата и я отвори. Ейдийн не можеше да види кой стои на прага.

— Да? — попита инспекторът.

— Комисар Фернандес — чу се мъжки глас, — депутатът Серадор иска жената веднага да бъде отведена в кабинета му.

— Така ли? — зачуди се инспекторът, извърна се, погледна Ейдийн и очите му се присвиха. — Може би, сеньорита, господин депутатът желае да ви се извини лично за ужасната трагедия.

Ейдийн не каза нищо.

— Или може би има някаква друга причина за аудиенцията? — предположи инспекторът.

Ейдийн стана.

— Дори да има друга причина, комисар Фернандес, аз ще я узная едва като се видя с него.

Инспекторът прибра бележника си и се поклони учтиво. Дори и да се беше подразнил, в поведението му