Не беше необходимо. Вече знаехме как биха се държали героите в ситуациите, в които ги поставя авторът.
— Може ли да предложа темата?
Всички се обърнаха към мен. Той изглеждаше изненадан.
— Но какво е това, бунт ли?
— Изслушайте ме. Ще създадем ситуация, в която един мъж, след като дълго се е борил, успява да събере група хора, за да извършат важен за общността ритуал. Да речем, нещо, което е свързано със събирането на реколтата наесен. Междувременно обаче в града пристига непозната и заради красотата й и заради легендите, които се носят около нея (че е предрешена богиня), събраната от мъжа група, имаща за цел да съхрани традициите в селището, се разпръсва и се пренасочва към новодошлата.
— Но това няма нищо общо с пиесата, която репетираме! — каза една от актрисите.
Режисьорът обаче беше схванал посланието.
— Прекрасна идея, можем да започваме — каза той и обръщайки се към мен, обяви: — Андреа, ти ще бъдеш новодошлата. Така ще можеш по-добре да разбереш ситуацията в селището. Аз пък ще съм човекът, който се опитва да запази обичаите непокътнати. А групата ще се състои от двойки, които ходят на църква, в събота се събират за общи дейности и си помагат взаимно.
Легнахме на пода, релаксирахме и започнахме упражнението. В действителност то е много просто — главната фигура (в случая аз самата) създава разни ситуации, а останалите реагират на предизвикателството.
Когато приключихме с релаксирането, аз се превърнах в Атина. Във въображението ми тя обикаляше света като Сатаната в търсене на поданици за своето царство. Превъплъщаваше се в Гея, богинята, която знае всичко и която е създала всичко. В продължение на петнайсет минути се сформираха „двойките“, опознаваха се, измисляха общата си история, където имаше деца, къщи, разбирателство, приятелство. Когато усетих, че средата е подготвена, седнах в единия край на сцената и започнах да говоря за любов.
— Намираме се тук, в това малко селище, и вие смятате, че аз съм чужденка. Ето защо ви е интересно да научите какво мога да ви разкажа. Никога не сте пътували, не знаете какво става отвъд планините, но аз мога да ви кажа — не е необходимо да възхвалявате земята. Тя винаги ще бъде щедра към вашата общност. Важното е да възхвалявате човека. Вие казвате, че обичате да пътувате, нали? Но използвате грешната дума — обичта, любовта представлява връзката между хората.
Вие искате да имате богата реколта и затова сте решили да отдадете любовта си на земята, нали?
Още една грешка — любовта не е желание, не е познание, не е и възхита. Любовта е предизвикателство, огън, който гори, но е невидим за очите. Затова, ако смятате, че съм чужденка за вашия край, се лъжете — всичко ми е близко, защото идвам с тази сила и с този плам и когато си тръгна, вече нищо няма да е същото. Нося със себе си истинската любов, а не онази, на която ни учат книгите и приказките.
„Съпругът“ в една от „двойките“ се вгледа в мен. Жената се притесни от реакцията му.
В останалата част от упражнението режисьорът — по-точно добрият човек — правеше всичко възможно да обясни на хората колко е важно да съхранят традициите, да възхваляват земята, да се молят тя да е щедра към тях и тази година така, както е била предишната. А аз говорех за любов.
— Той казва, че земята се нуждае от ритуали, нали? Е, аз ви уверявам, че ако любовта помежду ви е достатъчно силна, реколтата ще бъде пребогата, защото това е чувство, което може да преобрази всичко на този свят. Но какво виждам? Приятелство. Страстта отдавна е угаснала, понеже вече сте свикнали един с друг. Затова земята ражда само толкова, колкото и предишната година, ни повече, ни по-малко. Затова на скрито място в душата си вие тихо се оплаквате, че в живота ви нищо не се променя. Защо? Защото сте се опитали да подчините силата, която трансформира всичко, за да може животът ви да си тече без особени предизвикателства.
А добрият човек обясняваше:
— Нашата общност винаги е оцелявала, защото е зачитала правилата. Дори любовта им се подчинява. Оня, който се влюби, без да зачете общото благо, вечно ще живее в тревога — да не нарани партньора си, да не ядоса новата си любов, да не изгуби всичко, което е постигнал. Една чужденка без история и без корени може да говори каквото си ще, но тя не познава трудностите, през които сме минали, за да стигнем докъдето сме стигнали. Не познава жертвите, които сме направили в името на децата си. Не й е известен и фактът, че работим неуморно, за да може земята да бъде щедра към нас, да живеем в мир и да успяваме да се запасим с храна за утрешния ден.
В продължение на час аз защитавах всепоглъща-щата страст, докато добрият човек говореше за чувството, което носи мир и покой. Накрая аз си говорех сама, защото цялата общност се събра около него.
Бях изиграла ролята си с вдъхновение и вяра, каквато не мислех, че притежавам. Въпреки всичко чужденката си тръгна от селището, без да успее да убеди когото и да било.
А това ме караше да се чувствам много, ама много доволна.
Херън Райън журналист
Един стар приятел обичаше да казва: „Хората придобиват една четвърт от знанията си от своя учител, една четвърт — слушайки себе си, една четвърт — от приятелите си и една четвърт — с времето.“ При първата сбирка в дома на Атина, където тя възнамеряваше да довърши прекъснатия в театъра урок, всички ние учехме от… ох, не съм сигурен от какво.
Тя ни очакваше в малкия хол на апартамента си. Беше със сина си. Установих, че мястото е съвсем бяло и празно, като изключим шкаф с музикална уредба отгоре и купчина компактдискове. Учудих се, че и детето е там, защото си мислех, че то би се отегчило от лекцията. Очаквах да продължим от мястото, където бяхме прекъснали — команди с думи. Но тя имаше други планове. Обясни, че ще ни пусне музика от Сибир и че просто трябва да слушаме.
Нищо повече.
— Аз не мога да стигна доникъде с помощта на медитацията — каза тя. — Гледам тия хора, седнали със затворени очи, с усмивка на устните, със сериозни лица, вглъбени в нищото, но убедени, че контактуват с Господ или с Богинята. Поне да послушаме музика заедно.
Отново дойде онова неприятно усещане, че Атина не знае какво прави. Но почти всички актьори от театъра бяха там, включително и режисьорът, който според Андреа беше дошъл да шпионира врага.
Музиката свърши.
— А сега танцувайте в ритъм, който да няма нищо общо, абсолютно нищо общо с мелодията.
Атина отново пусна диска, доста по-високо, и започна да движи тялото си без каквато и да било хармония. Само един възрастен господин, който в пиесата играеше пиян крал, изпълни указанието. От останалите никой не помръдна. Хората изглеждаха малко притеснени. Един погледна часовника си — бяха минали едва десет минути.
Атина спря и се огледа.
— Защо стоите?
— Струва ми се… малко смешно да правим това — чу се плахият глас на една актриса. — Учили са ни на хармония, а не обратното.
— Ами направете каквото ви казвам. Трябва ли ви смислено обяснение? Ще ви го дам — промените се случват само тогава, когато правим нещо съвсем, съвсем обратно на утвърденото.
И обръщайки се към „пияния крал“, тя попита:
— А вие защо приехте да следвате музиката извън ритъма?
— Няма нищо по-лесно за мен — аз никога не съм се учил да танцувам.
Всички се разсмяха и мрачният облак, който бе надвиснал над нас, сякаш си отиде.
— Много добре, ще започна отначало, а вие можете да ме последвате или да си вървите — този път аз ще реша кога да приключим. Едно от най-агресивните проявления на човешката природа е да тръгне против онова, което смята за красиво. А ние тъкмо това ще правим днес. Ще танцуваме лошо. Всички.
