Същия следобед трябваше да напиша извънредно скучна статия за визитата на един държавен глава в Англия — истинско изпитание за търпението ми. В почивката между телефонните разговори, за да се разсея, реших да питам колегите си от редакцията какъв жест биха направили, за да изразят думата „център“. Повечето се пошегуваха и направиха коментари, свързани с политическите партии. Един посочи центъра на планетата. Друг постави ръка върху сърцето си. Но никой, абсолютно никой не свърза пъпа с какъвто и да било център.

Накрая един от хората, с които успях да си поговоря през онзи следобед, ми обясни нещо интересно.

Когато се прибрах, Андреа вече се беше изкъпала, беше сложила масата и ме чакаше за вечеря. Отвори бутилка много скъпо вино, напълни две чаши и ми подаде едната.

— Е, как мина вечерята снощи?

Колко дълго може човек да живее с лъжата? Не исках да загубя жената пред себе си, която ме подкрепяше в трудните моменти, която винаги беше до мен, когато животът ми губеше смисъл и посока. Обичах я, но в побъркания свят, в който сляпо пропадах, сърцето ми беше далеч и се опитваше да се приспособи към нещо, което може и да познаваше, но не можеше да приеме — да бъде достатъчно голямо за две жени.

Тъй като никога не бих рискувал да оставя питомното и да гоня дивото, се опитах да омаловажа случилото се в ресторанта. Главно защото абсолютно нищо не се случи освен размяната на стихове, написани от поет, който много е страдал от любов.

— С Атина се общува трудно. Андреа се засмя.

— И точно поради тази причина сигурно е много интересна за мъжете — събужда у вас инстинкта за закрила, който притежавате, но все по-рядко ви се налага да използвате.

По-добре беше да сменим темата. Винаги съм бил убеден, че жените имат някаква свръхестествена способност да разбират какво става в душата на мъжа. До една са магьосници!

— Направих някои проучвания във връзка със случилото се днес в театъра. Ти не знаеш, но аз бях с отворени очи по време на упражненията.

— Ти винаги си с отворени очи. Смятам, че това е част от професията ти. И ще ми говориш за момента, когато всички се държаха по един и същи начин. Говорихме много за това в бара. Отидохме там след репетицията.

— Някакъв историк ми каза, че в храма на Аполон в Делфи, където предсказвали бъдещето, имало един мраморен къс, наречен именно „пъпа“. Според преданията там се намира центърът на планетата. Отидох в архива на вестника да направя някои проучвания. В град Петра в Йордания има друг „коничен пъп“, който символизира не само центъра на планетата, а и на цялата вселена. Както този от Делфи, така и другият от Петра имат за цел да покажат откъде минава световната енергия, като бележат видимо нещо, което се проявява единствено в, да речем, „невидимото“. Наричат и Йерусалим „пъпа на света“, както и един тихоокеански остров. И още едно място, което забравих, понеже никога не съм свързвал двете неща.

— Танцът!

— Какво?

— Нищо.

— Знам какво имаш предвид — ориенталските кючеци. Те са най-древните, за които знаем и в които всичко се върти около пъпа. Исках да избягна темата, защото ти споменах, че в Трансилвания видях Атина да танцува. Тя беше облечена, разбира се, но…

— …движенията започваха от пъпа, за да могат едва тогава да се разпрострат из цялото й тяло.

Имаше право.

По-добре щеше да е отново да сменим темата, да говорим за театър, за скучните неща в журналистиката, да пийнем малко и накрая да се озовем в леглото и да правим любов, докато навън се скупчват дъждовни облаци. Установих, че в момента на оргазма тялото на Андреа се съсредоточаваше в пъпа. Бях виждал това вече стотици пъти, но никога не му бях обръщал внимание.

Херън започна да харчи цели състояния за телефонни разговори до Франция. Молеше да му набавя материала до края на седмицата. Настояваше на историята за пъпа, която на мен ми се струваше най- безинтересната и най-неромантичната на света. Ала в края на краищата англичаните не виждат нещата по същия начин както французите, та вместо да задавам въпроси, се опитах да проуча какво казва науката по въпроса.

Веднага разбрах, че знанията по история не са достатъчни. Можех да позная и обясня някой паметник тук, някой долмен — там. Но любопитното е, че древните култури сякаш бяха единодушни по темата и използваха една и съща дума, за да именуват местата, смятани за свещени. Никога не бях обръщал внимание на това. Темата ме заинтригува. Когато установих, че съвпаденията са прекалено много, потърсих допълнителни източници в човешкото поведение и човешките вярвания.

Първото обяснение, най-логичното, веднага бе отхвърлено — през пъпната връв ние се храним, там е центърът на живота. Но един психолог веднага ми обясни, че подобна теория е напълно лишена от смисъл — основната цел на човека е да „пререже“ пъпната връв. Оттам нататък мозъкът и сърцето стават важните символи.

Когато сме заинтригувани от нещо, ни се струва, че всичко край нас е свързано с него (мистиците наричат това „знаци“, скептиците — „съвпадения“, а психолозите — „фокусиране на вниманието“, въпреки че все още предстои да разбера как историците се отнасят към темата). Една вечер малката ми дъщеря пристигна вкъщи с пиърсинг на пъпа.

— Защо го направи?

— Защото така искам.

Напълно естествено и истинско обяснение, дори и за историк, който изпитва необходимост да открие причината за всичко. Когато влязох в нейната стая, видях плакат на любимата й певица — коремът на певицата беше открит и пъпът на онази снимка на стената сякаш беше центърът на света.

Обадих се на Херън и го попитах защо толкова се интересува от темата. За първи път ми разказа за случилото се в театъра, как хората съвсем спонтанно и неочаквано реагирали на една команда. Беше невъзможно да изтръгна повече информация от дъщеря си, та реших да се консултирам със специалисти.

Май никой не отдаваше голямо значение на темата, докато не попаднах на Франсоа Шепка, психолог от Индия (Б. р.: Името и националността са сменени поради изричното желание на учения.) , който се бе заел да критикува и отрича прилаганите в днешно време терапии — според него връщането към детството, за да намерим лек за проблемите си, никога не е довело до нищо. Напротив — много от преодолените вече в живота проблеми накрая изплували отново и възрастни хора започвали да обвиняват своите родители за неуспехите и провалите си. Шепка водеше открита война с френските дружества по психоанализа и разговорът за пъпа сякаш го успокои.

Тази абсурдна тема го вдъхнови, но той не се захвана веднага с нея. Каза, че според един от най- уважаваните психоаналитици в историята, Карл Густав Юнг, всички ние пием от извор, който се нарича „световна душа“. Колкото и да се опитваме да бъдем отделни индивиди, част от нашата памет е обща. Всички търсим идеала за красота, идеала за танц, божество, музика.

Въпреки това обществото се е заело да определи как тези идеали ще се проявят в реалността. Така например в днешно време идеалът за красота е слабото тяло, докато преди хиляди години богините са били дебели. Същото става и с щастието — съществува набор от правила и ако те не бъдат спазени, човек не може да възприеме себе си като щастлив.

Юнг обикновено разделя индивидуалния прогрес на четири етапа. На първо място е Личността — маска, която използваме ежедневно, докато се преструваме кои сме. Вярваме, че светът зависи от нас, че сме прекрасни родители, но децата не ни разбират, че началниците ни са несправедливи, че мечтата на хората е никога да не работят, а да прекарат целия си живот в пътешествия. Мнозина си дават сметка, че има нещо сбъркано в цялата тая история, но тъй като не искат да променят представите си, бързо прогонват подобна мисъл от главата си. Малко са тези, които се опитват да разберат къде допускат грешка. Те