Като историк аз се ограничавам до това да събирам данни и да анализирам този сблъсък между свободния култ и задължението да се спазват определени канони. Между Бог, който контролира света, и Богинята, която е част от света. Между хората, които се събират на групи за спонтанно отдаване на почит, и онези, които се затварят в кръгове, където ги учат какво трябва и какво не трябва да се прави.

Бих искал да съм оптимист, да смятам, че най-после човекът е открил своя път към духовния свят. Но знаците не са така обнадеждаващи — има нови преследвания от консервативно настроени хора и както често се е случвало в миналото, култът към Майката отново може да се окаже смазан.

Много е трудно да се опиташ да останеш безучастен и да разкажеш някоя история, започнала с възхита и завършила с гняв. Но ще опитам, съвсем честно ще направя усилие да опиша Атина, която видях за първи път в един апартамент на Виктория Стрийт.

Току-що се беше върнала от Дубай с пари и с желание да сподели всичко, което знае за тайните на магията. Този път бе прекарала само четири месеца в Близкия изток. Беше продала терени за построяването на два супермаркета и беше спечелила огромна комисиона. Каза, че е изкарала достатъчно пари, за да се грижи за себе си и за сина си в близките три години, а и можела да се върне на работа, щом пожелае. Сега обаче бил моментът да се възползва от настоящето и да изживее каквото й остава от младостта, както и да преподаде наученото.

Посрещна ме без особен ентусиазъм.

— Какво искате?

— Занимавам се с театър. Ще поставяме пиеса за женското лице на Бог. От един приятел журналист разбрах, че вие сте били в пустинята и на Балканите, при циганите, и имате информация по въпроса.

— Тук сте, за да научите нещо за Майката само заради пиесата, така ли?

— А вие защо го научихте?

Атина замълча, огледа ме от горе до долу и се усмихна.

— Имате право. Това беше първият ми урок като учителка — научи оня, който има желание да научи. Мотивът не е важен.

— Моля?

— Нищо.

— Театърът има свещен произход. Зародил се е в Гърция с химни в чест на Дионисий, бога на виното, на възраждането и плодородието. Но съществува схващането, че още от най-дълбока древност хората са имали ритуал, в който са се престрували на други. По този начин са се опитвали да влязат в контакт със свещеното.

— Втори урок, благодаря.

— Не разбирам. Дойдох тук, за да науча, а не да обучавам.

Тази жена започваше да ме дразни. Може би ме иронизираше.

— Моята закрилница…

— Закрилница ли?

— …един ден ще обясня. Моята закрилница каза, че ще науча каквото ми е необходимо само ако бъда предизвикана. А откакто съм се върнала от Дубай, вие сте първият човек, който ми показва как става това. Така думите й добиха смисъл.

Обясних, че докато правех някои проучвания във връзка с пиесата, съм обикаляла от учител на учител.

Но в уроците, които ми преподадоха, нямаше нищо необикновено. Може би остана само фактът, че любопитството ми нарастваше, докато се задълбочавах в темата. Добавих също, че тези хора изглеждат объркани и не знаят какво точно искат.

— Например?

Например сексът. На някои от местата, където съм ходила, бе напълно забранен. Другаде пък не просто беше абсолютно свободен, но понякога дори поощряваха оргиите. Тя помоли за още подробности и аз не разбрах дали го прави, за да ме провери, или не схваща за какво става дума.

Преди да успея да отговоря на въпроса й, Атина продължи:

— Когато танцувате, изпитвате ли желание? Чувствате ли, че предизвиквате някаква по-висша енергия? По време на танца има ли моменти, в които преставате да бъдете себе си?

Не знаех какво да кажа. В действителност, когато се събирахме с приятели, чувствеността винаги присъстваше в танца — аз започвах да провокирам, харесваха ми жадните погледи на мъжете, но с напредването на нощта сякаш все повече влизах в контакт със себе си. Дали прелъстявах някого, или не, преставаше да е от значение…

Атина продължи:

— И ако театърът е ритуал, то танцът представлява същото. Той е древен начин за сближаване с партньора. Сякаш нишките, които ни свързват с останалия свят, се очистват от предразсъдъците и страховете. Докато танцувате, можете да си позволите да бъдете себе си.

Започнах да я слушам с чувство на респект.

— После отново ставаме онова, което сме били преди танца — уплашени хора, които се опитват да се изкарат по-значими, отколкото са.

Точно както се чувствах аз. Или може би всички изпитват едно и също?

— Имате ли си приятел?

Сетих се как на едно от местата, където ходих, за да усвоя „обичаите на Гея“, бях помолена от „друид“ да правя любов пред него. Смешно и плашещо — как така тези хора се осмеляваха да използват духовното търсене за най-тъмните си цели?

— Имате ли си приятел? — повтори тя.

— Да.

Атина не каза нищо повече. Само постави ръка пред устните си в знак да замълча.

И внезапно осъзнах, че е невъобразимо трудно да запазя мълчание пред човек, с когото току-що съм се запознала. Исках да говоря за нещо — за времето, проблемите с транспорта, хубавите ресторанти. Двете седяхме на канапето в нейния хол, който беше съвсем бял. Имаше само компактдисково устройство и малка етажерка с дискове. Никъде не виждах книги. Нито картини по стените. Тъй като беше пътувала, очаквах тук да има предмети и сувенири от Близкия изток.

Но помещението беше празно. А сега и тишината.

Сивите й очи се бяха взрели в моите. Останах неподвижна и не отклоних погледа си. Може би се дължеше на инстинкт. Начин да покажа, че не съм се уплашила, а гледам право към предизвикателството. Само че от тишината, бялата стая и уличното движение всичко започна да ми се струва нереално. Колко дълго щяхме да останем безмълвни?

Започнах да проследявам мислите си. Дали бях дошла, за да намеря материал за пиесата, или търсех познание, мъдрост и… сила? Не можех да определя какво ме е довело при една…

Каква? Вещица?

Младежките ми мечти изплуваха — кое момиче не би желало да се срещне с истинска вещица, да овладее магията, да бъде гледано с уважение и страхопочитание от своите приятелки? Кое момиче в младостта си не се е чувствало онеправдано заради вековете, когато жената е била потискана? Кое момиче не би сметнало, че това е най-добрият начин да си възвърне изгубената идентичност? Въпреки че вече бях надживяла тази фаза, бях независима и правех каквото ми харесва на едно толкова оспорвано поприще, каквото е театърът, тъй като вечно бях недоволна, имах нужда да поставям на изпитание… любопитството си, да речем.

Струва ми се, че бяхме на една и съща възраст… или пък аз бях по-голяма от нея? Дали и тя си имаше приятел?

Атина се приближи до мен. Сега ни делеше по-малко от ръка разстояние. Започнах да се плаша. Дали нямаше да се окаже лесбийка?

Въпреки че не отклонявах поглед, знаех къде е вратата и можех да си изляза, щом пожелая. Никой не ме беше принудил да отивам в дома й, да се срещам с човек, когото никога през живота си не бях виждала,