Прекарах дълги години в търсене на щастието. Сега искам радости. Радостта е като секса, започва и свършва. Искам удоволствие. Искам да се чувствам доволна. Но щастлива? Повече няма да се хвана в този капан.

Когато съм сред група хора и реша да ги провокирам с един от най-важните въпроси на нашето съществуване, всички казват: „Щастливи сме.“

Продължавам: „Но не желаеш ли да имаш повече, не искаш ли да продължиш да растеш?“ Всички отговарят: „Разбира се.“

Настоявам: „Значи не изпитваш щастие.“ Всички сменят темата.

По-добре да се върна в стаята, където в момента се намира Атина. Тъмно е. Тя следи стъпките ми. Драсвам клечка кибрит и паля една свещ.

— Всичко заобикалящо ни е желание на Вселената. Не е щастие, то е копнеж. Желанията винаги са неизпълнени. Ако се изпълнят, престават да бъдат желания, нали?

— Къде е синът ми?

— Синът ти е добре, гледа телевизия. Искам да се взреш в свещта и да не говориш. Не казвай нищо. Само вярвай.

— Да вярвам, че…

— Помолих те да не говориш. Просто вярвай, не се съмнявай в нищо. Ти си жива и тази свещ е единствената точка в твоята вселена — вярвай в това. Забрави завинаги идеята, че пътят е начин да се пристигне някъде. В действителност ние с всяка стъпка пристигаме. Повтаряй това всяка сутрин: „Аз пристигнах!“ Ще видиш, че ще ти стане по-лесно да си във връзка с всеки миг от деня.

Помълчах малко.

— Пламъкът на свещта осветява твоя свят. Попитай го: „Коя съм?“

След още малко продължих:

— Представям си твоя отговор — аз съм еди-коя си, преживяла съм това и онова. Имам син, работя в Дубай. Сега отново попитай свещта: „А коя не съм?“ Пак помълчах. И отново продължих:

— Навярно си отговорила: „Аз не съм удовлетворен човек. Аз не съм типичната майка, която се тревожи единствено за сина и за мъжа си и иска само да има дом с градина и място, където да прекарват отпуските си всяко лято.“ Познах ли? Можеш да говориш.

— Позна.

— Значи сме на прав път. Подобно на мен ти си неудовлетворен човек. Твоята „реалност“ не съвпада с „реалността“ на останалите. И те е страх да не би и синът ти да тръгне по този път, нали?

— Да.

— Но дори и така знаеш, че не можеш да спреш. Погледни добре тази свещ. В момента тя е твоята вселена, съсредоточава вниманието ти, осветява малко пространство около себе си. Поеми дълбоко въздух, задръж го в дробовете си колкото се може по-дълго, издишай. Направи това пет пъти.

Тя се подчини.

— Упражнението трябва да те е поуспокоило. Сега си спомни какво ти казах — вярвай. Повярвай, че можеш, че вече си стигнала където си искала. В даден момент от живота си, както ми разказа вчера по време на следобедния чай, ти си успяла да промениш поведението на хората в банката, където си работила, защото си ги научила да танцуват. Нали?

Променила си всичко, понеже си променила твоята реалност с танца. Повярвала си в тази история за Върха, която ми се струва интересна, въпреки че никога не съм чувала да се говори за това. Обичала си да танцуваш и си вярвала в онова, което правиш. Човек не е в състояние да вярва в нещо, което не му харесва, разбираш ли?

Тя кимна утвърдително, без да отмества поглед от пламъка на свещта.

— Вярата не е въпрос на желание. Вярата е Воля. Желанията са нещо, което трябва да се изпълни, докато Волята е сила. Волята променя пространството край нас, както ти си направила с работата си в банката. Но за това е необходимо желание. Моля те, концентрирай се върху свещта!

Синът ти излезе оттук и отиде да гледа телевизия, тъй като се страхува от тъмното. Защо? В мрака ние можем да проектираме всякакви неща, но обикновено проектираме единствено нашите кошмари. Това важи в еднаква степен и за децата, и за възрастните. Вдигни бавно дясната си ръка.

Тя вдигна високо ръката си. Помолих я да направи същото и с лявата си ръка. Огледах хубаво гърдите й — бяха много по-красиви от моите.

— Можеш да ги свалиш, но все така бавно. Затвори очи и дишай дълбоко, аз ще светна лампата. Готово, ритуалът свърши. Да отидем в хола.

Атина стана, но й беше трудно. Краката й бяха изтръпнали от позата, която я бях накарала да заеме.

Виорел вече беше заспал. Изключих телевизора и отидохме в кухнята.

— За какво беше всичко това? — попита тя.

— Единствено за да те извадя от всекидневието. Можеше да е всяко друго нещо, стига да успееш да концентрираш вниманието си върху него. Просто аз обичам тъмното и пламъка на свещта. С две думи, ти ме питаш къде искам да стигна, нали?

Атина каза, че е пътувала три часа с влак с детето на ръце, че трябва да си стегне куфара, за да се върне на работа. Можела да си остане в стаята и да гледа някаква свещ там, не било необходимо да идва до Шотландия.

— Напротив — отвърнах. — Трябваше да разбереш, че не си сама, че и други хора са свързани със същото нещо. Този простичък факт ти позволява да повярваш.

— В какво да повярвам?

— Че си на прав път. И както и преди казах, че с всяка крачка пристигаш.

— Но какъв път? Смятах, че като потърся майка си в Румъния, най-накрая ще намеря душевния покой, от който толкова се нуждая. Но не го намерих. За какъв път ми говориш?

— Нямам представа. Ще го разбереш едва когато започнеш да обучаваш някого. Когато се върнеш в Дубай, си намери ученик или ученичка.

— Да ги уча на танц или калиграфия, така ли?

— Тези неща вече си ги усвоила. Трябва да ги учиш на нещо, което не знаеш. Нещо, което Майката се опитва да разкрие чрез теб.

Тя ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

— Именно — казах. — Защо те помолих да вдигнеш ръце нагоре и да дишаш дълбоко? За да си помислиш, че аз знам нещо повече от теб. Но това изобщо не е вярно. Беше просто начин да те измъкна от света, към който си привикнала. Не те накарах да благодариш на Майката, да кажеш колко е прекрасна и че лицето й е озарено от пламъците на огъня. Накарах те единствено да направиш един абсурден жест и да се съсредоточиш върху свещта. Това е достатъчно — всеки път, когато е възможно, да се опитваш да направиш нещо, което е в несъответствие със заобикалящата те действителност.

Когато започнеш да създаваш ритуали, които твоите ученици да изпълняват, ти ще се окажеш напът- ствана. Тогава започваш да се учиш, така казваше моят закрилите. Ако искаш да се вслушаш в думите ми, добре. Ако не искаш, продължавай да живееш както досега, но накрая ще се блъснеш в стената, наречена „неудовлетвореност“.

Извиках такси, поговорихме си малко за мода и мъже и Атина си тръгна. Бях напълно убедена, че ще ме послуша главно защото беше от хората, които никога не отстъпват пред предизвикателствата.

— Учи хората да бъдат различни. Само толкова! — извиках, докато таксито се отдалечаваше.

Това е радост. Щастие би било, ако беше удовлетворена от всичко, което вече притежаваше — любов, дете, работа. Но Атина не беше родена за такъв живот, както и аз.

Разбира се, не допусках, че съм влюбен. Имах си приятелка, която ме обичаше, допълваше ме и споделяше с мен моментите на радост и тъга.

Всички срещи и събития в Сибиу бяха част от едно пътуване — не за първи път ми се случваше, когато бях далеч от дома. Когато хората се отдалечават от своя свят, са склонни да бъдат по-авантюристично